Иван Сарандев

В едно писмо до Боян Пенев от 11 септември 1912 г. Яворов пише: „Крайно недоволен от твоята статия не съм бил, разбира се, и особено доволен не бях. Но в твоята искреност - и в твоето приятелство - не съм се съмнявал никога." Тези думи на поета си струва да се припомнят, когато сме изправени пред равносметката на едно приятелство, продължило близо осем години. Преминало през превратностите, които личната съдба на всеки един от тях поднася, усложнявано от грубостта на литературните нрави на времето, тяхното приятелство в последна сметка се издига над всичко, преодолява инерцията и случайността на всекидне вието, злословието на противниците, малодушието на приятелите. Спомените на Боян Пенев са убедителен документ за това.

Ако преди десетина години някой би пожелал смъртно да обиди един писател, той трябваше да му предложи да се погрижи за спомените си. Според тогавашните схващания спомени пише оня, който вече е приключил своя творчески и му предстои да приключи и жизнения си път, та затова трябва да се избърза, да се изпревари онази с косата... Cera нещата се промениха коренно. B тази мемоарна жега комай всичко живо пише спомени - и стари и млади, и тези, които имат за какво, а още повече другите, които нямат какво да кажат и оставят на потомците освен амбициите си. Неволно си спомних всичко това, когато прочетох спомените на Христо Радевски „Живи като живите“. която Издателството на БКП неотдавна предложи на читателите. И се зарадвах, защото в много отношения книгата е хубаво изключение. Преди да започне своя разказ, авторът е счел за потребно да направи една „необходима уговорка". Той държи да бъде наясно с читателите - ще говори за известни личности, за които и други преди него са говорили. В последна сметка в живота те не са познавали само него и той не е познавал единствено тях. На второ място Радевски точно формулира авторската си задача и цел: „Защо пиша за тях? Защото тяхното дело има широко обществено значение. То е и ще бъде - трябва да бъде! - вдъхновителен фактор във възпитанието на нашата младеж. И това, което съм забелязал и разправил за тия хора - прибавено към казано от други за тях, - ще помогне за по-правилното тълку ване и изучаване на делото и личностите им.

Той отсъствува шест години от България, но неговото име през това време неизменно се появява по страниците на сп. „Мисъл“, „Българска сбирка", „Български преглед“ и в. „Знаме“. Така че за читателите той не е заминавал никъде. А все е продължавал да работи в стаичката отляво на джамлъка голямата къща на дяда Славейкова, стаичка, украсена с портретите на баща му, Пушкин, Толстой и любимата му сестра Пенка. Бюрото е заменено светла маса с извити крака, върху която стои свещта. Отрупана е с ръкописи и книги, а около нея са разположени креслата, дето той обича да почива, пушейки, или да пуши, мислейки. Работел обикновено нощем, когато всички в многолюдната къща заспивали. В стаята през деня било особено светло и топло, а книгите по масата и етажерката създавали усещане за уют. На обед звъ нецът събирал многобройната челяд на дядо Славейков за храна. В тишината на нощните часове Пенчо Славейков продължава делото, чието начало е поставил през последните години на престоя си в Германия - своята критическа дейност.

Това беше преди повече от едно десетилетие - 8 април 1960 г. Тогава към Съюза на бъл гарските писатели съществуваше. Кабинет на младия литературен работник, една форма за работа с младите автори. Срещата с Никола Фурнаджиев бе предварително широко разгласена и се очакваше с нетърпение. Още повече, че интересът към неговото творчество осезателно бе порасъл, особено след излизането на стихосбирката му „По пътищата ти вървях". Като сътрудник на вестник „Народна младеж“, който периодически издаваше страница „Смяна" с творби от млади автори, ми беше възложено да напиша информация във вестника. Самата среща се състоя в стария съюзен салон, в който тогава се устройваха писателските съ брания. В уречения час, когато салонът се беше почти изпълнил с млади хора, повечето от тях студенти, Фурнаджиев и придружаващият го Радой Ралин влязоха и се отправиха към масата на подиума. Радой Ралин приветствува поета от името на присъствуващите и го покани на катедрата за встъпително слово. Фурнаджиев обаче се отказа и пожела един непринуден, дру гарски разговор с младите хора върху въпросите, които те ще му зададат. Първото желание се роди спонтанно - някой от салона пожела поетът да разкаже за първите си стъпки в литературата. След това Радой Ралин започна да получава бележки с въпроси, които прочиташе на глас и предаваше на Фурнаджиев. Понякога въпросите се задаваха анонимно или пък бяха подписани само с фамилните имена. На това се дължи непълнотата в стенограмата. По какви причини вече не помня, но информация във вестника не излезе. От срещата обаче съм запазил своята стенограма и сега я печатам за първи път. Надявам се, че ще бъде полезна за всички, които се интересуват от живота и творчеството на поета. Н. Фурнаджиев: - Започнах да пиша още като ученик. Печатах първоначално в хумористичното списание „Българан“ и „Кво да е“ и др. Първото нехумористично стихотво рение печатах в ученическото списание, което излизаше в Русе. Там печатаха свои произве дения Асен Разцветников, Георги Караславов и ред други български писатели. По това време излизаше списание „Пламък" на Гео Милев, където работеха Ламар, Хрелков и редица други, които са забравени вече. След смъртта на Смирненски се създаде един подем в нашата лите ратура, в нашата поезия предимно. Тъкмо по това време се начена връщане към народа, към земята, казвам връщане, защото символистите и особено епигоните им, които господствуваха тогава, като по-младите Йордан Стратиев, Иван Хаджихристов и редица други около списа ние „Хиперион", бяха далече от нашата земя, от обикновения живот, докато в поезията на новото поколение, на тия млади хора, вече имаше нещо съвършено друго и това се отрази не само на формата, на изразните им средства, а, бих казал, настъпи преврат, който е малко оценен от нашата литературна история. Целият поетичен език с неговите чертози, нимфи, с неговите непеса, с неговия условен и алегоричен език вече не можеше да бъде сроден на младите поети бо него поети, тъй да се каже, стана време. Езикът и изразните средства на цялото поколение 109 по-земен, по-конкретен, по-предметен. Това е начало на ново развитие в нашата поезия, връ щане към народа, след като се използуваха богатствата на символистите, защото не можеше да се пише, както пишеше Вазов, но все пак имаше връщане към традициите на реалистичната поезия. Образите на нашата земя, на народа и т. н. можеха да се срещнат в Емануил Попди митров, в Гео Милев, но при тях тези образи бяха по-други. Народът стана вдъхновител на поезията на това поколение, което даде няколко поети като Смирненски, които и досега имат място в нашата поезия. Това е в общи думи атмосферата, това евремето, в което аз почнах да пиша своите стихотворения, събрани в първата ми книга „Пролетен вятър“. На тези първи свои работи, писани отдавна, преди 34 години, когато съм бил на 24-годишна възраст, днес аз гледам критически. Много работи сега не бих ги написал така, както съм ги написал тогава. Но такова е било времето и не може да се сравнява едното с другото. Изобщо смятам, че място в развитието на една литература и специално в поезията имат ония поети, които носят нещо ново в нея. Често пъти от едно поколение правят това няколко човека, рядко един човек го прави сам. Вземете символистите. Те създадоха все пак, въпреки нашето отрицателно отношение към поезията им като идеология, истински поети, които работеха в тая област и създа доха ценности, които не биха могли да бъдат отречени. Едно поколение като Лилиев, Ясенов, Дебелянов и Емануил Попдимитров създадоха ценности, които са неувяхващи според мен. Общо като школа символизмът допринесе твърде много за усъвършенствуването на средствата, езика на нашата поезия, късото стихотворение и редица други неща, които бяха дадени от сим волистите. По-късно в нашата поезия бяха дадени нови ценности от нови поколения.

В един разговор Дора Габе беше споде -лила, че мисълта да напише книга за баба Парашкева я занимава повече от две десетилетия. През това време биографичният материал от срещите и разговорите с близките на героинята ене само събран и проучен, но и вътрешно усвоен, превърнат е в част от художническия свят на поетесата. Тя заживява до такава степен с образа на баба Парашкева, че идва един момент, в който вече не може да не напише книгата си, самият творчески акт се е превърнал в потребност. Да се напише романизована биография за майката на Димитров очевидно не е лека задача. Трудностите, с които е свързана подобна творческа задача, могат да имат най-различен характер и произход. От една страна, трябва да се познават биографичните факти, а, от друга, да се търсят художествените измерения на образа. С Парашкева се запознаваме, когато тя едва тринадесетгодишна бяга от турската потеря заедно с родителите си. Това е завръзката: после постепенно научаваме главните съ бития от нейния живот - слугуването у кмета, сватбата с Димитър, раждането на първото дете Георги, преместването в Со- фия. Едно след друго обикновените делнични събития попълват семейната летопис. Раждат се децата, тръгват на училище, започват работа, борбата ги поглъща. И повестта за майка Парашкева постепенно разширява своя обхват, включва все нови и нови лица, -събития, случки, преживявания, докато се превърне в истинска повест за цялото семейство. Писателката се е доверила на тре петите на майчиното сърце, неговите им- пулси разплитат нишката на сладкодумния и разказ. Доверила се е, за да ни разкрие с една изумителна простота духовната връзка между майката и сина, а ведно с това и съкровените източници на добродетелите, които е възпитала в децата си. Затова, преди Парашкева още да е станала майка на героя от Лайпциг, в книгата тя е вече обаятелна майка, типична българка и една необикновена жена. С истинско вдъхновение Дора Габе прониква в света на героинята 186 си, съвършеното владеене на фактическия и биографичен материал и осигурява въз можността свободно да моделира образа, позволява и да се насочи към главното. Може би писателката най-точно е форму лирала своето чувство към нея, когато описва протестното събрание в парижката зала Ваграм. Майка Парашкева с мъка си пробива път сред народа, изпълнил залата до краен предел. Подкрепена от двете си дъщери, тя се приближава най-сетне до първите редици. Тогава чува името си с името на своя син. „Всички станаха на крака. Погледите бяха отправени към катедрата, където застана малка крехка стара женица в дълга надиплена черна пола, стегната черна блуза и тънка черна кърпа около главата. Ярките прожектори осветиха бледното лице, а от ворените широко сини очи грееха с особена светлина. Кога са виждали тия хора такава майка, такава мадона! Нямаше я в музеите, по картините на големите майстори на Ре несанса. Залата беше занемяла." В тази сцена е постигнат върховният смисъл на обобщението - българските мадони не са му зейни експонати, защото те са потребни на народа, потребни са на добрите хора от цял свят, потребни им са техните синове и дъщери, за да има кой да ги защищава от фашистите. Такава е именно майка Парашкева в тази кратка романизована биогра фия, адресирана при това за юноши. Писателката е уловила главното в нейния образ и затова го запечатва още в заглавието - майка Парашкева. Да, това не е само майката на Димитров, в нейния образ са изкристализирали изконните черти на бъл гарската майка. Дълбоката майчинска при вързаност е пътят, по който тя стига до правдата на децата си. В представите си тя вижда Георги защитник на бедните, на оне правданите, на истината и това едостатъчно, за да стане неговата истина нейна. С верен художнически усет писателката подчертава тази линия в повествованието, защото съ знателно или не в края на книгата ние установяваме, че ведно с майка Парашкева вну шителен и обаятелен се изправя и образът на нейния син, на Георги Димитров.

Името и литературната дейност на известния шведски славист и преводач Алфред Йенсен най-често се свързва с поетическото дело на Пенчо Славейков. И с основание! Фактите са толкова известни, че не е необходимо да се напомнят. Не така популярни са обаче връзките на Йенсен с останалите представители на нашата литературна и културна общественост - д-р К. Кръстев, Ив. Шишманов, Никола Михов, Боян Пенев. И един преглед на техните архиви по всяка вероятност ще открие интересни и ценни свидетелства за тия връзки. Преди около десетина години на страниците на сп. „Септември“ (кн. 4, 1959) Марко Темнялов публикува писмата на Пенчо Славейков и Мара Белчева до Алфред Йенсен. Те имат изключително значение, тъй като в еднаква степен характеризират поета и неговия преводач. Измежду тридесет и двете писма, илюстровани картички, снимки се е запазила и една зелена Диплянка с изглед от Брунате. Тя е изпратена от Боян Пенев, дошъл за погребението на Пенчо Славейков в Комо Брунате. Писмото носи дата 25. VII. 1912 г. Естествено възниква въпросът, това ли е началото на запознанството между двамата и на кореспондентските им връзки. От писмата на Йенсен до Боян Пенев може да се установи поне най-рано датираното писмо - 15. VI. 1912 г. С други думи, само няколко дена след смъртта на поета. Междувременно, преди да се стигне до въпросното писмо на Боян Пенев, съществуват други две с по-ранни дати, изпратени от Йенсен — от 15 и 19 юни същата година. Така че Боян Пенев отговаря в същност едва на тре тото писмо на своя шведски кореспондент. Публикуваните тук писма, картички и изгледи се пазят в архива на Боян Пенев. Те са 12 на брой и половината са писани през 1912 г.: три-през 1913, две-през 1914 и едно е недатирано. Следователно през годината, в която умира Пенчо Славейков, контактите са най-чести. В своите писма Алфред Йенсен непрекъснато съобщава, че е изпълнил някаква молба, свързана със Славейков - изпратил е свой превод на поетическите му произведения, некролози и статии, появили се в шведския печат, библиографски описи на собствените си работи за неговото творчество и т. н. Не по-малко интересни са писмата от двете военни години. И в тях централно място заемат грижите по пропагандиране на Славейковата поезия в чужбина, но наред с тях намираме и инте ресни податки за политическите възгледи на Йенсен. Оценките му за военните успехи на българите в Балканската война и поражението в Междусъюзническата го характеризират в извънредно благоприятна светлина. Той показва не само завидна осведоменост върху политическите и военните събития, познаване на обстановката и силите, но и реалистичен подход за тяхното обясне ние. От друга страна, шведският приятел на България изявява своя независим и последователен характер, вътрешна свобода в оценките и постъпките си, които най-малко се диктуват от вре менни съображения. Такъв е случаят със статията в сп. „Свободно мнение".

Ленин постоянно напомняше, че осъще ствяването на комунистическия идеал минава през практическата преработка на обществената природа на човека. Сам по себе си този исторически процес играе ролята на лакмус: проявява реалността на мечтите, свър зани с прогресивните и хуманистични тентенции в развитието на обществото. Досо циалистическите общества обричаха на тра гичен разрив прогресивните идеали на личността и обществената практика. Едва пролетарската революция създаде обективни условия за премахване на този разрив между прогресивната мечта и практическата дей ствителност, като ги събра в едно - комуни стическият идеал намери осъществяването си в творчеството на народните маси. Известни са думите на Ленин, че комунизмът възпитава, обучава и подготвя всестранно развити и всестранно подготвени хора, хора, които умеят всичко да вършат. Тази Ленинова мисъл изтъква много съще ствен момент в характеристиката на комуниста - комунистическият идеал може да се осъществи само от хора, чието съзнание е преминало през горнилото на революционната теория и практика; комунизмът е гене рална промяна на хората, промяна и преработка на тяхното съзнание, представи и по- нятия, извършени под диктовката и суровите уроци на революцията. В условията на победилата революция и изграждането на социалистическото общество осъществяването на комунистиче ския идеал и строителството на социализма са неразривно свързани. Ето защо проблемът за образа на комуниста еедин от централните проблеми в марксическата естетика. Той произтича и е свързан с най-съществените тенденции в литературната практика, защото има за последствие активно творческо усвояване на действителността в двете й координати - минало и съвременност. От друга страна, комунистът като главен герой на нашата епоха е акумулирал в себе си активност от високи разряди. Неговото съзна ние е не само променено, но то носи в себе си всички предпоставки за революционна промяна и на действителността.

Идеята възникна съвсем спонтанно. През 1967 г. с Дора Габе участву вахме заедно с голяма група писатели в тържествата „Сливенски огньове". Програмата нея година беше богата - литературни четения, откриване на изложби, срещи с читатели, теоретична конференция за образа на работни ческата класа в художествената литература и т. н. А към всичко туй се прибави и празникът на овчаря. Случи се така, че попаднахме с Дора Габе в една кола, която трябваше да ни отведе в едно близко село, дето трудолюбивите кооператори се бяха подготвили за Гергьовден, а техните ученолюбиви деца и внучета очакваха с нетърпение срещата с писателите. OT От този празник се върнахме с много преживявания и преизпълнени впечатления. Спомням си, че когато колите спряха на площада сред селото, ние бяхме смаяни: площадът просторен, покрит с мраморни плочи, в единия му край се извисява модерната постройка на съвета, а в другия новото учи лище. Тогава Дора Габе изрази само с едно възклицание мислите на всички ни: „Че какво село е това? То е град!“ Имаше много колоритни случки, непосредственост и гостоприемство. Не възможно е да се възпроизведе преживяното, както е невъзможно да се забрави народната трапеза, бялнала се сред зелената гергьовденска трева, отрупана с печени агнета, от които се носеше апетитна миризма, с червено вино и сту дена сливова, а отсреща се синееха склоновете на Сливенския балкан. А ко гато нагазихме сочната зеленина на поляната и се отправихме към трапезата, посрещна ни обикновена селска жена на около петдесет години. Тогава чух следния разговор: - О, ма другарко, добре че дойде! Сама жена съм сред тия мъже.... - Ще си бъдем дружки - отвърна и Дора Габе. След това със свойстве ната на хората от народа откровеност и с детско любопитство селянката я запита: - Другарко ма, на колко си години? - Познай де! - Сигурно си на петдесет. - Позна! - отговори и Дора Габе. 10 • Невъзможно е да се разкаже за всичко. Имаше песни, свирни на кавал и гайди, имаше хора. В един момент Дора Габе сложи на главата си нечий кал пак, окичен със зеленина, и се хвана на хорото... Останалите дни от тържествата не бяха по-малко богати на впечатления и случки.

В едно интервю през 1975 г. във връзка с 8 март Вие казвате следното: „Щом живеем в съвременността и със съвременността, отраженията и понякога, дори и без да осъзнаваме това, ще се проявят и в поезията, и в литературата изобщо - като чувствуване, като естетически разбирания, като светоглед. И по всичко това някога бъдещето ще съди за днешната съвременност." - Винаги съм мислила така: ами ти си роден сега, ако си истински поет, значи да чувст вуваш и живееш със съвременността. Дори любовно стихотворение да напишеш, то ще бъде любовно стихотворение на съвременния човек и поет. Защото тя не е във външните събития и прояви, а самата душевност на човека е проява на тази съвременност, на това време. - Значи според Вас не енеобходимо непременно да присъствуват външните атрибути на времето, за да бъде една творба съвременна. - Разбира се, и това трябва, но ако си написал любовно стихотворение, не значи, че не е съвременно. - Смятате ли, че тази съвременност ще се отрази въпреки волята и желанието на автора в неговата творба, без съзнателно да е търсена от твореца? Той просто пише и съвременността автоматически си намира своето място. - Ех, ако си съвременен поет, нали душевно значи ти си приел сегашното време. Мето - Значи можем да обобщим казаното с думите на Левски, че ний сме във времето и вре е в нас". - Да! Аз това не съм го помислила, когато съм го казала. Но така е. Ако ти си човек, който възприема сегашното време, ти ще действуваш, ще чувствуваш и ще пишеш като съв ременник. - А може ли да се говори за приемственост между Вашите лирически героини в отдел ните Ви поетически сборници? - Разбира се, героинята е една, но тя се е променила много с годините, с преживяното. Натрупала е у себе си нов опит. И тя не може да бъде същата, каквато е била преди 50 години. И моята лирическа героиня живее с развитието на живота у нас. Тя преживява и моменти на мъка и колебания, и на разочарование тук-таме. И все пак тя си е същата. Придобила е чертите на новото време. - Другарко Багряна, през 1977 г. Вие казвате, че за Вас животът е творчество, че без творчество... .. животът няма да има смисъл. - И бихте го потвърдили това и днес? - Да! То има, разбира се, и други неща, но все пак творчеството е главното. - А трябва ли литературната критика да бъде по-взискателна към първите книги на младите автори?

Когато през 1974 г. към Института за литература при БАН бе сформирана група за лите ратурно анкетиране, тя не започна своята работа от нулево равнище, а имаше пред себе си на трупан преди това опит: анкети за Яворов, Вазов и Йовков. И една от задачите и беше да го анализира и обобщи, да тръгне от постигнатото и като приложи съвременна научна методоло гия, да го приведе в хармония с изискванията и потребностите на съвременната литературна историография. Анкетите предлагат богата и разнообразна информация от най-различно естество. В за висимост от индивидуалните интереси на читателите в тях могат да се намерят сведения и оцен ки за всичко или почти всичко, което ги интересува. Разбира се, на първо място, биографични сведения, при това поднесени от самия писател. Например страниците, посветени на семейст вото и детството, в почти вси ианкети са едни от най-увлекателните и ценните. Писателите изнасят много нови факти за своето семейство и детството, за учителите си, за първите си стъп ки в литературата. Но несъмнено, биографичните сведения, колкото и полезни да са, едва ли са най-същественото в авторските откровения. Кръгът от въпроси, които се дискутират в беседи те, е извънредно широк. Важно е да се отбележи обаче, че писателят не се задоволява само па сивно да информира например как е възникнал художественият замисъл на дадена творба, но дава и своя оригинална интерпретация. А тая интерпретация може да послужи за отправна точка при анализа и тълкуването на произведението. Нещо повече - при нейното наличие с немислимо да се прави анализ, без да се вземе под внимание авторската самопреценка и тълку ване. Изобщо анкетите вкарват в обръщение нов литературен материал не само по отношение на фактите, но и главно по отношение на тяхното осветляване и тълкуване. c Досега като самостоятелни книги са излезли шестнадесет анкети за: Емилиян Станев, Ламар, А. Гуляшки, Ал. Геров, Г. Караславов, Д. Жотев, Чудомир, Мл. Исаев, Т. Трая нов, Ил. Волен, В. Иванов, Калина Малина, Ив. Мартинов, Кр. Григоров, Г. Стоев и Д. Овадия. Редколегията на поредицата и научният съвет на института приеха за печат още и анкети Хр. Радевски, Ел. Багряна, М. Ягодов, К. Калчев, Ем. Манов, Ив. Мирчев, Е. Каранфи лов, Б. Божилов и А. Тодоров. Предстоят да се приемат за печат анкети с Ив. Радоев, В. Андреев, Ив. Аржентински, П. Незнакомов и др. В процес на работа са още редица книги. Прис тата дългосрочна програма се осъществява планомерно. За съжаление забавя се издаването на готовите ръкописи в издателствата, което се отразява не особено благоприятно върху дейността на групата.