Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Федерико Гарсиа Лорка като литературен критик

Free access
Статия пдф
2721
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Името на самобитния испански поет, драматург и литературен критик Федерико Гарсиа Лорка стои в редицата на най-светлите, прогресивни и обаятелни личности на ХХ в. Неговата дълбоко вълнуваща трагедийна поезия и новаторска друматургия отдавна са достояние на цялото съвременно човечество, творческото дело на големия испански хуманист и демократ привлича неотразимо симпатиите на читателите и нарастващия интерес на литературните критици от всички страни. В този интерес съвсем заслужено се включва и интересът към литературнокритическото наследство на испанския поет, към основните принципи на неговата естетика. Федерико Гарсиа Лорка е поет и драматург от световен мащаб, творец с мощно поетическо въображение и своеобразен, дълбоко самобитен талант. Но много пъти се подценява фактът, че той е писал и критика, която също представлява важност за нас, тъй като допълва представите ни за цялостния духовен облик на твореца. Естетическите възгледи на Лорка разкриват нови страни от неговата личност, обясняват по-дълбоко някои особености на творчеството му, разширяват познанията ни за един от най-обаятелните и оригиналните автори в световната литература. сиГарсиа Лорка не става основоположник на цялостно нова естетическа стема, той не е написал специален труд по теория на литературата, неговите естетически позиции са изразени в отделни статии, изказвания и в самото му художествено творчество, в което той претворява на практика своите разбирания за литературата и изкуството. В това отношение той е наследник на многовековна традиция. Испания не е била никога класическа страна на естетиката, каквито са Германия, Франция и Англия. Решаваща роля за това са изиграли особеностите на нейното историческо развитие. Теоретическите системи в Испания, именно във връзка с това развитие, са възниквали преди всичко като обо сновка на художествената практика на отделните автори. Още по време на Ренесанса и барока, които получават в Испания своеобразно развитие, продиктувано от националните особености, още от „златния век“ на испанската литература великите испански творци - Сервантес, Лопе де Вега, Тирсо де Молина, Кеведо и Луис де Гонгора - са били първите, които са оставили свои естетически трактати, забележителни съчинения по въпросите на изкуството. Техните традиции са продължени от представителите на Просве щението, романтизма и реализма в Испания до наши дни, сред които несъмнено се откроява името на Мигел де Унамуно, една от най-ярките личности в историята на испанската литературна и обществена мисъл през ХІХ-ХХ в., органически съчетала в себе си художника и мислителя.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

„Поетическият театър на Федерико Гарсия Лорка” от Стефан Танев

Free access
Статия пдф
2965
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През последните години у нас особено нарасна интересът към испанската и латиноамериканската литература. Бяха преведени редица творби на Мигел де унамуно, Анто148 нио Мачадо, Федерико Гарсиа Лорка, Ан тонио Буеро Валиехо, Пабло Неруда, Мигел Анхел Астуриас, Габриел Гарсиа Маркес, Алехо Карпентиер; появиха се първите ста тии и рецензии за тях. Испаноезичната лите ратура вече не е периферна художествена територия, непозната земя" за нашите читатели и критици, за нея все по-често се пише идискутира, тя постепенно заема мястото си в съзнанието на съвременния българин. Това се отнася особено за големия ис пански поет и драматург Федерико Гарсиа Лорка, с чието творчество българският чи тател се запозна твърде късно. Публикува ните в литературния печат критически мате риали, сред които и от автора на тези ре дове, положиха само началото на изследванията върху него. Затова книгата на Стефан Танев „Поетическият театър на Федерико Гарсиа Лорка (в търсене на човешката участ)", която е първият монографичен литературоведски труд в България за Лорка, отговаря на една отдавна назряла необходи мост. С. Танев е известен с преводите и статиите си за испански пиеси. В настоящата книга, написана с аналитично задълбочен и поетич нообразен по форма стил, той разкрива нрав ствените, естетическите и философските основи на драматургията на Лорка, корените на неговия дълбоко поетичен, обагрен от силно социално чувство театър. Като основен проб лем в тази драматургия изследователят разглежда проблема за любовта, за осъществя ването на човека в границите на неговия земен живот, за себераздаването му на другите. Книгата разкрива многостранни познания върху творчеството на Гарсиа Лорка и съвременната испанска литература и ярка способност за проблемно и философско мислене. Налице е щастливо съчетание на солидна научна ерудиция, убедително защитена собствена критическа позиция и нескрита обич към твореца и човека Гарсиа Лорка, което помага на С. Танев да достигне до дълбочините на неговата драматургия. Монографията включва обстойния уводпортрет „Федерико Гарсиа Лорка - единният и многоликият", главите в търсене на щастливото детство", "В търсене на вечността“ и „В търсене на човешкото време", развиващи основните проблеми на изслед ването и заключителната обобщителна част В търсене на човешката участ". Критикът детайлно проследява духовното и естетиче ското съзряване на драматурга Лорка, слож ната му еволюция от куклените фарсове до големите социални трагедии, неповторимото своеобразие на творческия му почерк. Той разкрива мъчителните вътрешни противоречия у испанския поет, тревогата му за съвременния свят, показва го като неизменен търсач на дълбоката истина за уча стта на човека и за неговото земно щастие (с. 178). Книгата завършва с кратки библиографски бележки.
Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Летопис на българската драма от Ваня Бояджиева

Free access
Статия пдф
3014
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Последната книга на Ваня Бояджиева „Ле топис на българската драма" е ново доказателство за трайния и интерес към въпро сите на националната ни драматургия и продължение на нейните изследвания в тази област. В увода авторката споделя, че това ,,е опит за разкриване на отделни тенденции в развитието на драмата през нейните три етапа - до Освобождението, след Освобождението и след Девети септември" (с. 5), представляващ в същност задълбочен, широко разгърнат литературнокритически очерк за сложната еволюция на драматичния жанр и за мястото му в общия литературен поток. Панорамният поглед на В. Бояджиева към историческото развитие и проблематиката на българската драма съчетава широкия обхват на изследването с проникновеното разкриване на нейното национално своеобразие. В основата на книгата е залегнал хронологичният принцип, който позволява на критичката да проследи детайлно сто и тридесетгодишната история на нашата драма. В първата глава „Възрожденска драматургия" тя справедливо посочва, че драматич ният жанр се създава от историческата му необходимост за нашето възрожденско общество, формулира много точно ролята на българската драма и театър за преодоляване на робската психика у българския народ: В борбата за нашата политическа и духовна 144 самостоятелност театърът играе първосте пенна роля - той е нещо като всенародно училище за патриотизъм" (с. 7). В. Бояджиева убедително доказва как от наивните училищни диалози и декламации, които са първите на ченки на театрална култура у нас, се развива българската възрожденска драматургия, изпълнена с борчески патос и патриотичен дух, създава се национален демократичен театър. „Прескочил няколко фази, нашият театър става направо светски, защото няма време да бъде религиозен" (с. 8), подчертава изследователката. Според В. Бояджиева училищните диалози със своя просветителскопатриотичен характер, разговорен език и силни социални елементи проправят пътя към създаването на пълноценни художествени произведения и В този смисъл тя разглежда творческото дело на С. Изворски, Н. Бозвели, П. Р. Славейков, С. Доброплодни, Г. С. Раковски, К. Миладинов, Т. Икономов, Д. Войников, Ил. Р. Блъсков и други автори. Изследователката изтъква яркото социално-патриотично съдържание и демократичния характер на диалозите на Н. Бозвели, а в диалогичните произведения на П. Р. Славейков подчер тава острото сатирично жило, осмиването на редица нравствени недостатъци от онази епоха, живата народна реч, което обуславя широкото им възприемане от тогавашния българин. Разкрила ролята на възрожденския диа лог, по-нататък В. Бояджиева проследява създаването на истинския драматичен жанр у нас, в чието начало стоят побългарената от С. Доброплодни комедия „Михал“ и „Ловчанският владика или бела на ловчанския сахатчия" от Т. Икономов. Критичката осо бено набляга на острото социално чувство и свежия народен хумор във втората пиеса, на нейния подчертано фарсов характер, типичен за българската възрожденска драматургия. Анализирайки драмите на Л. Каравелов Сцена из домашния живот на нашите чорбаджии" и "Хаджи Димитър Ясенов", тя доказва, че докато първата пиеса есатира на българското чорбаджийство, то втората насочва пряко към революционната тема, преплита в единно цяло реалистичния и романтичния план на изображение. Разностилието на художествените жанрове и похвати, непрестанното им смесване и преливане един в друг В. Бояджиева изтъква като ха рактерно явление за началния етап на бъл гарската възрожденска драматургия.
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Поемата за Сид от Тома Ст. Томов

Free access
Статия пдф
3042
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Повишеният през последните години в България интерес към испанската литература доведе не само до нарасналия брой преводи на художествени произведения, но и до поя вата на първите наши цялостни научни тру дове върху нея. Сред тях се откроява неголямата по обем, но извънредно ценна с научната си стойност книга на изтъкнатия специалист по романски литератури проф. Тома Ст. Томов „Поемата за Сид", отпечатана неотдавна от издателство „Наука и изкуство". Автор на редица изследвания върху западноевропейския героичен епос и романските литератури, сега проф. Томов разглежда един от шедьоврите на среднове ковната литература - староиспанския герои чен епос „Песен за моя Сид" (или, както той навсякъде го нарича, „Поема за Сид"). Трудът е изграден върху внимателното и задълбочено проучване на огромен художествен и литературнократически материал от страна на автора, като книгата е снабдена с подробна библиография на изданията и литературоведските изследвания върху испанския епос в различните европейски страни. Със стегнат, лаконичен, но убедително аргументиран научен стил проф. Томов третира редица важни проблеми, пряко свър зани с тази забележителна творба: мястото на „Поемата за Сид" в испанската литература, отношението между легенда и действи телност в нея, автор и време на създаване, извори на поетическото вдъхновение, редица ключови въпроси на композицията, езика и стихосложението, връзката на „Поемата за Сид" с испанските средновековни историче ски хроники и народните романси, с предше ствуващите я епически поеми, поетическият й живот през вековете. Този подход създава цялостен поглед към едно от най-великите произведения на испанския народен гений, разкрива от различни страни богатата му проблематика. При определяне мястото на „Поемата за „Сид" в развитието на испанската литература проф. Томов разкрива подробно специфичните социални, политически и религиозни условия в средновековна Испания, които обуславят съществената разлика между испанската литература и другите романски литератури. Изследователят осо134 бено набляга на здравата и връзка с местните традиции и силния народностен елемент, изтъква присъствието на несъмнен реализъм в нея, отхвърлянето на чудесното и фантастичното, великолепното изразяване на идеалите на средновековния човек по художествен път. Оттук логично следва изводът му, че такава литература естествено поражда „Поемата за Сид" - една творба, която е не само поетичен разказ за верността на васала към своя крал, но и разкрива редица общочовешки и вечни черти: безгранична храброст, воинска доблест, съпружеска и бащинска любов, дълбока човечност. В това отношение авторът на изследването е успял да пресъздаде ярко историческата епоха, подчертавайки, че произведението е създадено по време на освободителното движение в Испания срещу маврите, получило името Реконкиста (711-1492) - времето на политическото издигане на кралство Кастилия и на обединяването на отделните диалекти в единен литературен език на основата на кастилския говор, който през XIII в. измества латинския. Според него това е епоха на ярко изразени феодални отношения между васали и сеньори, намерили отражение и в литературата. Проф. Томов приема тезата на големия испански литературовед и основоположник на испанската филология Рамон Менендес Пидал, че „Поемата за Сид“ е създа дена през първата половина на XII в. (1140) в областта Мединасели на провинция Стара Кастилия, макар че е дошла до нас в единст вения препис на Пер Абат от XIV в. (1307) и отразява идеалите и стремежите на средновековния човек. Авторът справедливо смята, че „Поемата за Сид" не възниква на празно място, а наследява по-стари епически поеми от Х и XI в., които днес са загубени (Поемата за дон Родриго“, „Поемата за Бернардо дел Карпио“, „Поемата за Фернан Гонсалес", „Поемата за седемте инфанти на Лара", „Поемата за инфанта Гарсиа“, „Поемата за Санчо II и обсадата на Самора"). Наследила тези творби, според изследователя „Поемата за Сид" представлява недостижим по поетическа сила и красота паметник на средновековната испанска литература, изразил по блестящ художествен начин нравствено-политическото кредо на своето време и оказал силно въздействие върху испанската и европейската литература през следващите векове.
    Ключови думи
    поемата, Тома, Томов
Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Стъпала на комедията от Снежина Панова

Free access
Статия пдф
3072
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Последната книга на Снежина Панова „Стъпала на комедията. (Развитие на коме дийния жанр у нас от 1856 до 1944 г.)" продъл жава и задълбочава многобройните и изследвания върху българската драма. Авторката проследява детайлно многопосочните художествени търсения на нашите комедиографи в продължение на почти един век, стремежа им да въплътят в комедийна форма възгле дите си за нравствените ценности на българ ското общество, разкрива дългата и сложна еволюция на комедийния жанр в контекста на цялостния обществен и културен живот в България през последното столетие. Книгата е изградена върху внимателното проучване и използуване на един наистина огромен фактологически материал и е написана с жив, увлекателен и същевременно научно задълбочен стил. В изследването са анализи рани не само драматичните творби на такива всепризнати майстори на комедията като Иван Вазов, Антон Страшимиров и Ст. Л. Костов, но и произведенията на редица второстепенни автори, което създава цялостния, панорамен поглед на авторката към развитието на българската комедиография от зората на нейното създаване до Девети септември, от диалога и фарса до комедията на характерите. Първата глава „Фарс и дидактика" анализира еволюцията на българската комедия от първите й стъпки през 40-те и 50-те години на XIX в. до Освобождението на страната през 1878 г. Като разглежда генезиса на коме дийния жанр у нас, С. Панова справедливо посочва, че българският възрожденски теа тър и драма се зараждат от конкретните нужди на нашето предосвобожденско общество, от пробуждането на патриотичното чувство и националното самосъзнание у бъл гарския народ. Комедията се оказва най-под ходящият драматичен вид за тогавашните исторически условия поради откритата си актуалност и злободневност, силната дидак тична струя и стремежа да се отрече всичко, което пречи на народния напредък. В тази връзка критичката посочва, че българската предосвобожденска комедия съществува в три потока: диалози, побългарявания и оригиотделя в изследването си голямо място на диалога като първа стъпка към драматичното изкуство у нас, изтъквайки неговата ярка патриотична насоченост и открития му морализаторски патос. Същевременно изследователката подчертава, че в зората на своето разви тие българската комедия „не черпи сокове от един извор" (с. 19), а се влияе и от диалозите, и от преводните драматични творби, като в основата й лежи фарсово-анекдотичното начало, което още не е изгубило връзка с фолклора" (с. 19). Именно това фарсово-анекдотично начало, съчетано с наивната декларативност и неизбежната дидактичност, С. Панова с право счита за отличителна черта на цялата ни възрожденска комедия. Разглеждайки детайлно на основата на конкретни примери („Михал Мишкоед" от Сава Доброплодни, „Ловчанският владика, или Бела на Ловчанския сахатчия" от Теодосий Икономов, „Малаков" от П. Р. Славейков, „Криворазбраната цивилизация" от Добри Войников и други творби) развитието на комедийния жанр у нас преди Освобождението, изследователката утвърждава тезата, че по силата на редица причини българската възрожденска комедия стои най-близо до фарса и народното творчество и затова получава силна национална окраска. Но зародил се едва през XIX в., когато западноевропейският театър отдавна е усвоил и развил този жанр, българският възрожденски фарс не може да остане вече само при анекдота, а се изпълва с просветителска тематика и специфичен национален дух. В този смисъл според С. Панова „бъл гарският възрожденски фарс се стреми да изпълни важни идеологически задачи" (с. 50) - т. е. не само да изобличи човешките пороци, но и да изобрази разрушаването на старите форми на бита и идването на новото, което много често се схваща не откъм най-добрата му страна, а само като мода, да разкрие проникването на европейската цивилизация у нас, да покаже „, как ще стане присаждането и на българска почва“ (с. 54). Затова като основен конфликт в нашата предосвобожденска комедия изследователката определя конфликта между увлечението по външното, по криворазбраната цивилизация, и вековната народна култура, отразена в народния бит, обичаи и взаимоотношения.
Submitted on

Хроника

Библиографски раздел
Обсъдени научни трудове

Национална комплексна конференция на младите литературоведи

Free access
Статия пдф
3091
  • Summary/Abstract
    Резюме
    На 23 и 24 април 1981 г. в София се проведе Национална комплексна конференция на младите литературоведи, организирана от комсомолското дружество при Института за литература към БАН с участието на млади научни сътрудници, асистенти, аспиранти и филолози-специалисти от Института за литература, Софийския университет „Климент Охридски", Пловдивския университет „Паи сий Хилендарски", Висшия педагогически институт - Шумен, Института за чуждестранни студенти „Гамал Абдел Насър" - София и Националния музей на българската литература. Тя беше посветена на 1300-годишнината от създаването на българската държа ва и на ХII конгрес на БКП. На проведените три заседания в продължение на два дни бя ха изслушани 26 научни доклада и съобщения по различни проблеми на старобългарската, възрожденската и новата българска литература, на сравнителното литературознание и Литературната теория и се състояха оживе ни разисквания. В областта на старата и възрожденската българска литература бяха изнесени няколко доклада, които показаха засиления интерес на младите литературоведи към въпросите на литературата ни от Средновековието и Възраждането и умението им да навлязат в дълбочината на сложната и проблематика. Анисава Милтенова от Института за литература прочете доклада „Някои проблеми на взаимното проникване на старобългарските апокрифи", в който разгледа сборниците със смесено съдържание от XV-XVI в., разклатили йерархията на жанровете през епохата и подготвили със своите белетристични елементи почвата за дамаскините. Тя подчерта, че подробното изучаване на тези сборници ще хвърли нова светлина върху българската литература от XVIII в. и Възраждането. Н. с. Елена Томова от Института за литература в доклада си на тема „Жанрови особе ности на житията за Стефан Неман" разгле да трите жития, посветени на сръбския жу пан Стефан Неман, основател на Хилендарския манастир в Атон, и посочи, че със сил ния си белетристичен елемент и връзка с фолклора тези жития нарушават каноните на житийния жанр и се превръщат в образец на средновековната сръбска художествена проза. В своя доклад „Мотивът за отпадането на Сатанаил" в старобългарската литерату ра" Димитринка Димитрова от Института за Литература изтъкна, че този мотив, който е В същност мотивът за злото, е широко разпространен в средновековната българска литература, води началото си от староеврейската демонология и намира широко отражение и в нашите апокрифи. Докладът на Сергей Райчинов от Института за литерату ра, озаглавен „Антимохамедански съчине ния в южнославянските литератури", беше посветен на един слабо разработен у нас проблем - проблема за съчиненията с антиМохамеданска тематика в българската и сръбската литература през XVI—XVIII в., които стават особено актуални след падането на Цариград под османска власт през 1453 г. Мая Янкова от Националния музей на бъл гарската литература направи научно съоб щение на тема „Неизвестен ръкописен сборник от края на XVII в.“, като посочи, че става дума за сборник със слова на Йоан Синайски и Петър Дамаскин от 1621 г., в който се дават напътствия за живота на християните и в правописно отношение се открива руско влияние. Румяна Дамянова от Института за литература („Социо-културните функции на писмата през ХІХ в.") изтъкна, че през тази епоха писмата са важно средство за социална комуникация и ролята им се определя от конкретните нужди на българското възрожденско общество, защото в много от тях има важни социално-философски обобщения, предчувствия, размисли и изводи на авторите. В доклада си „Българската възрожденска читателска публика" Катя Станева от Инсти тута за литература посочи, че този въпрос още не е разглеждан самостоятелно в бъл гарската литературна науа. Тя под черта, че през Възраждането твореът се стреми към широка читателска аудитория, за да пробужда у нея патриотично чувство и пряко обшува с читателя, а произведенията му имат винаги определен социален адресат.
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Трагедийното и жизнеутвърждаващото начало в поезията на Федерико Гарсиа Лорка

Free access
Статия пдф
5524
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Федерико Гарсиа Лорка принадлежи към „поколението поети от 1927 г., което даде най-големите съвременни лирици на Испания: Рафаел Алберти, Висенте Алейсандре, Хорхе Гилен, Хосе Бергамин, Херардо Диего, Педро Са линас, Луис Сернуда, Дамасо Алонсо, Емилио Прадос и Мануел Алтолагире. Това поетическо поколение обнови цялостно испанската лирика и създаде „Вто рия златен век в испанската култура". То навлиза в литературния живот на стра ната в годините непосредствено след Първата световна война, във време на големи социални трусове и борби, във време, когато изкуството е затънало в усложнени и отвлечени образи и в голямата си част се е отдалечило катастрофално от на рода, а в литературата липсва обединяваща фигура, способна да изрази най-пълно националния дух и сложността на съвременните проблеми. Кризата в буржоазната култура засилва естетическите търсения на испанските творци и поражда различни авангардистки течения, сред които се открояват креасионизмът и ултранз мът, а в средата на 20-те години се появява и испанският сюрреализъм. Като литературното течение креасионизмът в Испания (от исп. гл. „сrear" - творя, създавам") възниква през 1918 г. сред група млади литератори, ръководени от чилийския поет Висенте Уидобро. Креасионистите искат да създават стихотво рения така, както природата създава дървета", не се интересуват от поетиче ската логика и от смисловата страна на творбите. През същата 1918 г. младите испански поети и критици създават и ултраизма (от лат. „ultra", свръх, краен, извън пределите"), който се бори за изкуство, освободено от всички духовни ценности, пренебрегващо общочовешкото в тях. През 1921 г. Гилермо де Торе, водач на ултраистите и една от ръководните фигури на авангардизма в Испания като цяло, издава прочутия „Ултраманифест", с който провъзгласява програ мата на школата. Но това не е мечтаният път за обновление на испанското изкуство. Много скоро от „бунтарския" характер на креасионизма и ултраизма не остава нищо, те се превръщат в конформистки течения и заглъхват, без да оставят някаква по-забележима следа в литературния живот на Испания.
    Проблемна област
    Статии
    Ключови думи
    Федерико, Гарсия, Лорка
Submitted on
Библиографски раздел
Статии

Творческият път на Рафаел Алберти (80 години от рождението на поета)

Free access
Статия пдф
3287
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Рафаел Алберти, всепризнатият корифей на днешната испанска поезия, един от най-изтъкнатите творци на нашето столетие, принадлежи към „поко лението от 1927 г.", което даде най-големите съвременни лирици на Испания: Федерико Гарсиа Лорка, Висенте Алейсандре, Педро Салинас, Хорхе Гилен, Херардо Диего, Хосе Бергамин, Дамасо Алонсо, Луис Сернуда, Емилио Пра дос, Мануел Алтолагире и Мигел Ернандес, към поколението, което издигна испанската поезия до върховете на световната литература през ХХ в. и създаде Втория златен век в испанската култура". То преминава през теченията на европейския авангардизъм, за да стъпи по-късно здраво върху позициите на реа лизма, да се приобщи към съдбата на родината, да остане със своя народ в дните на трагични изпитания. Поетите от това поколение изпитват горчивините на изгнанието след Гражданската война от 1936-1939 г., но отстояват докрай своите хуманистични граждански и естетически възгледи. Това се отнася на първо място до Рафаел Алберти, прекарал в емиграция почти четири десети летия, тръгнал от романтичния бунт срещу действителността и от авангардист ките увлечения и достигнал до социалистическия реализъм, до вярата в утреш ния ден на своя народ и човечеството, до активната борба за свобода и мир. Творческият път на Рафаел Алберти е в същност пътят на прогресивната испанска поезия към сливанетой с народната съдба и приобщаването и към люционните идеали на нашата епоха. ревоПътят на Алберти към социалната поезия е много дълъг и сложен, може да се каже дори - мъчителен. Той изпитва различни влияния, преминава през редица съмнения и колебания, за да се превърне в онзи вечно търсещ и граж дански ангажиран творец, без когото испанската и световната литература биха били много по-бедни. Рафаел Алберти е роден на 16 дек. 1902 г. в андалузкото градче Пуерто де Санта Мария на брега на дълбокия Кадиски залив в семейството на търговки агент. Най-ярките си впечатления бъдещият поет дължи на морето - на тази вълнуваща водна стихия, която винаги живее в стиховете му. „Морето Кадис! Каква хармония, какъв мълниеносен блясък предизвикват у мене1 зи думи!" - пише по-късно Алберти в своите мемоари „Изгубената горичка". Rafael Alberti. La Arboleda Perdida. Libros I y II de Memorias. La Habana, editorial Arte y literatura", 1975, р. 44. Всички цитати от произведенията на Алберти с изключение на специално отбелязаните са дадени в превод на автора на статията. Бел. Р. М. 60 Необозримите морски простори обайват впечатлителната душа на детето, сли- ват се с напевите на неговия роден край. Именно волното море и народната андалузка песен изграждат неговото романтично младежко свето усещане, по- магат му да устои на суровото католическо възпитание в семейството и в мест- ния йезуитски колеж. Към тях се прибавят влиянията от класиците на Ренесанса и барока Гарсиласо де ла Вега, Лопе де Вега и Луис де Гонгора и от големите испански поети на ХХ в. Антонио Мачадо и Хуан Рамон Хименес. Върху пър- вите стихосбирки на Алберти оказва силно въздействие и известният испански учен-филолог Рамон Менендес Пидал, който през 20-те години ръководи т. нар. „Център за исторически изследвания" за събиране, изследване и пропаганда на фолклора и влияе на всички поети от „поколението от 1927 г.".

Submitted on
Библиографски раздел
Преглед

Диалог с времето от Севелина Гьорова

Free access
Статия пдф
3405
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Последната книга на Севелина Гьорова „Диалог с времето (Иден, автори и тенденции в съвременната българска драма)" проследя ва основните характерни черти на театралния процес в България след 9. ІХ. 1944 г. В уводната глава „Отразени на сцената све тове авторката разглежда постиженията на българската социалистическа драма като отражение на сцената на духовните процеси в българския живот, като откритие на нови теми, художествени типове и драматургически изразни средства. Ако в миналото на шите писатели според нея (с изключение на Стефан Л. Костов) до голяма степен остават встрани от сценичното изкуство, а драматургичният жанр е бил завареничето на бъл гарското литературно семейство" (с. 6), то истинският възход на този жанр, изравняването му по художествени резултати с други те литературни родове започва в годините на социализма. Книгата на С. Гьорова разкрива творческия свят на съвременните бъл гарски драматурзи, а чрез него - сложните духовни процеси, извършващи се в съзнанието на новия човек - борец и строител, който е неразривна част от биографията на нашия народ, от неговата историческа и съв ременна съдба, главен герой на българската социалистическа драматургия, справедливо наречена от изследователката „драматургия на революцията" (с. 10). Пристъпвайки към идейно-естетическия анализ на нашата социалистическа драма, С. Гьорова е почувствувала необходимостта да разкрие основата, върху която е израснала тя. Втората глава („Драматургически традиции") доказва убедително, че българската социалистическа драматургия, която е ново по съдържание явление, същевременно представлява качествено развитие на бъл гарската драматургична традиция преди нея. Авторката анализира най-общите черти на родната драма от нейното създаване през Възраждането до 9. IX. 1944 г., като подчер тава вярното чувство на създателите и за обществените събития и интереса и към човешката психика. Върху тези здрави традиции стъпва българската социалистическа драматургия, за да завоюва своя собствена територия, да открие новото си съдържание и форма. Този въпрос е изследван в третата глава (, Театрални открития на революцията"). Демократичният характер на нашата дра матургия преди 9. ІХ. 1944 г. става основа за преустройството и върху метода на социалистическия реализъм. Но С. Гьорова е показала, че този преход не е лек и плавен, защото изисква нови идейно-естетически кри терии, нов драматургичен герой. През пър вите години социалистическата ни драматургия още не може да се освободи от известна плакатност и тезисност на изображението, но същевременно вече решава генералните проблеми на времето, въвежда колективния ге рой, революционния народ - творец на историята, който става пълноправно действу ващо лице в драматичния конфликт. Изсле дователката е права, че това вече са драми с нов тип оптимизъм, породен от победата на социалистическата революция. Новото съ държание разрушава и старата класическа композиция, създава полифонизъм на дейст вието. Благотворно влияние в онези години оказва съветската драматургия в лицето на Вл. Маяковски, Н. Погодин и Вс. Вишневски. Българската социалистическа драма тръг ва по верен път, за да представи човека на новото общество не като завършена даде ност, а като диалектическа личност, като развиващ се процес, да го постави в центъра на художествените си търсения, защото, както казва големият театрален новатор Б. Брехт: 165 „Новият театър не започва от новия прийом. Той започва от новия човек!" (с. 37).

Submitted on

Преглед

Библиографски раздел
Преглед

Българската драматургия 1878 - 1944 от Юлиан Вучков

Free access
Статия пдф
3583
  • Summary/Abstract
    Резюме
    През 1981 г. излезе трудът на Юлиан Вучков „Българската драматургия 1944-1979" Насоки и тенденции", в който се проследя ваше развитието на социалистическата драматургична литература у нас в продължение на три и половина десетилетия. Новата му кни га „Българската драматургия 1878-1944" продължава проучванията на критика върху историята на родната ни драма и осветлява основните етапи и тенденции от класичес кия период на нашата национална драматургия. В увода Юл. Вучков посочва, че изследването представлява опит да се проследи пъ тя на българската драматургия от 1878 до 1944 година..., всички тематични, жанрови и стилови направления на нейното развитие, 150 многообразието на и дейно-художествените търсения и явления в тази област на нашата художествена литература" (с. 5). Първата гла ва разглежда различните тенденции, прояви ли се в практиката на българските драматур зи през периода 1878-1944 г., а втората ни поднася седем критически портрета с обстоен анализ на драматургичното наследство на нашите най-изтъкнати автори в това отношение: Иван Вазов, Антон Страшимиров, Петко Тодоров, Пейо Яворов, Стефан Л. Костов, Рачо Стоянов и Йордан Йовков. Юл. Вучков се стреми да свърже идейно-художест вената оценка на произведенията с инфор мацията за тяхната тема и сюжет, да даде нов, свой прочит на творбите от нашата драматургична класика, да намери точното им мяс то в историята на българската драматур гия. Панорамният поглед върху цялостното развитие на българската драматургична литература през посочения период е съчетан с изостреното внимание и аналитичния под ход към отделната разглеждана творба. Ав торът непрекъснато привежда оценките на критиците съвременници на създаваните драми, спори с тях и оборва много неверни или пресилени твърдения, като аргументирано, но същевременно темпераментно, с подчертано личен стил излага своето гледище за националната ни драматургична класика, под лагайки я на цялостна преоценка. Това не просто уплътнява изложението на материала, но и внася тон на открита полемичност в книгата и ни кара да погледнем от нов аспект към редица пренебрегвани или забраве ни днес произведения.
Submitted on

Обсъдени научни трудове

Библиографски раздел
Обсъдени научни трудове

Трета национална комплексна младежка научна конференция по проблемите на литературознанието

Free access
Статия пдф
3801
  • Summary/Abstract
    Резюме
    итература при БАН се проведе Третата на ционална комплексна младежка научна конференция по проблемите на литературознанието. В нея взеха участие млади научни работници от Института за литература, Националния музей на българската литература, СУ „Кл. Охридски“, ВТУ „Кирил и Методий", ПУ „П. Хилендарски“ и Полувисшия педа гогически институт „Д-р П. Берон" в Шумен. Бяха изнесени 29 доклада из областта на старата, възрожденската, новата и съвременната българска литература, сравнителното литературознание, чуждите литератури и теорията, на литературата, които очертаха главните насоки в творческите търсения на младите български литературоведи. Конференцията беше открита от доц к. ф. н. Симеон Хаджикосев - замест ник-директор на Института за литература при БАН. В своето приветствено слово той изтъкна, че младостта означава преди всичко възможност за творческа реализация на изследователите във всички области на науката и пожела плодотворна работа на конференцията като значителен научен форум за тяхната изява. Значителна част от докладите бяха посве тени на старата и възрожденската българска литература. Димитринка Димитрова от Института за литература („Космогоничната тема тика в старобългарската ератоапокритическа литература. Основни аспекти") анализира редица творби от средновековната ни книж нина, пресъздаващи картината на света във философски план в тясна връзка с апокри фите и фолклора. Н. с. к. ф. н. Елена Томова от Института за литература („Житията на свети Иван Рилски и руският старопечатен Пролог") разгледа слабо разработения в бъл гарското литературознание въпрос за отношението между тези жития и руския старопе чатен Пролог от ХVII в. Ас. Мария Шнитер (ПУ „П. Хилендарски") в доклада си „За ня кои форми на взаимодействие между офи циална и народна литература и култура през Късното средновековие" проследи активните процеси на средновековна комуникативност по линията „, официалност - народност" на ли тературата. Мая Янкова от Националния музей на българската литература („Интере сът към старите писмени паметници" през Възраждането") изтъкна приноса на възрожденските книжовници за издирване и публикуване на старобългарски ръкописи. Ас. Красимир Кунчев (Полувисш педагогиче ски институт „Д-р П. Берон" - Шумен) в доклада си „Аспекти на повествователната характеристика в белетристиката на Караве лов" въведе термина зрителна позиция", тъждествен на „гледна точка". Камен Михай лов от Института за литература („Устната традиция във възрожденския литературен процес") анализира устно разпространява ните през Българското възраждане редица нефолклорни произведения. В доклада на Пенчо Раянов (ЕСПУ „Д. Матевски" - Плов див) „Някои наблюдения върху фолклора в сп. „Български книжици" беше направен критически преглед на публикуваните в спи санието фолклорни произведения и статии по 179 фолклорни въпроси. Ас. Илиана Петрова (ВТУ „Кирил и Методий") - Побългаре ните повести на Карамзин" - сравни трите възрожденски повести Сирота Цветана", „Невянка, болярска дъщеря“ и „Злочеста Кръстинка". В центъра на конференцията бяха докла дите по нова и съвременна българска литература. Ас. Живко Ж. Иванов от ПУ „П. Хи лендарски“ („Времето и пространството в патриархалния свят. Върху материал от бъл гарската литература през 80-те и 90-те години на XIX в.") анализира отражението на двата типа българско село - патриархалното и новото - в нашата литература. К. Ф. н. Светла Гуляшка-Балканска от Института за ли тература (, За псевдонима на Стоян Михайловски „De Profundis") разгледа поемата на писателя „Suspiria de Profundis" във връзка с посочения псевдоним. Аспирантката от СУ Кл. Охридски" Милена Кирова (, Творче ската връзка между Д. Дебелянов и А. Самен в светлината на едно конкретно литературно сравнение") сравни „Легенда за разблудната царкиня" от Дебелянов и стихотворението „Вечер" от Самен. К. Ф. н. Александър Йор данов от Института за литература („Тайният глас" в поезията на Николай Лилиев") разгледа социалния адресат на Лилиевата лирика. К. Ф. н. Едвин Сугарев от Института за литература (Към психологията на модерни стичното изкуство") очерта особеностите на Модернистичното съзнание и естетика. Алберт Бенбасат от Националния музей на българската литература (Творчески взаимовръзки между Н. Вапцаров и А. Попов") разгледа паралелите в поезията между двамата творци. Ралица Маркова (Институт за литерату тура) в доклада си „Испанската гражданска война от 1936-1939 г. в творчеството на Д. Димов" анализира непроучени аспекти от „Испанската тематика" на писателя. Аспи рантът от СУ „Кл. Охридски" Запрян Козлуджов (Разказвачът в прозата на Н. Хайтов. Особености на неговото присъствие") разкри същността на сказовия повествовате лен тип у нашия писател.
Subscribe to Ралица Маркова