Светлозар Игов

Книгата на Иван Мешеков, без да има претенциите да представи всичко, заслу жаващо внимание в литературно-критичното дело на този интересен наш критик, наистина запълва една празнина в нашия културен живот“, представя на вниманието на по-широки кръгове „името и делото на един даровит, но недостатъчно познат и недостатъчно оценен литературен кри- тик, който в продължение на дълги години несправедливо беше подминаван с пренебрежително мълчание" (според по- слеслова на Б. Делчев).

Настоящата работа не е литературно-историческо изследване, макар че нейните примери проследяват мястото на рецензията в критическата дейност на някои от най-изтъкнатите български критици между двете световни войни (Георги Бакалов, Владимир Василев, Васил Пундев, Георги Цанев, Иван Мешеков, Тодор Павлов). Тя не би могла да бъде литературно-историческа сту дия, защото едно изследване на състоянието на рецензията изисква по-задълбо чена историко-изследователска основа, разглеждане на цялостния литературен процес, състоянието на литературната периодика, идейно-художествените те чения и групировки, функцията на рецензията в критическия и литературен живот, състоянието на другите критически жанрове, а също така да обхване поне по-значителните представители на рецензентска дейност в посочения период, които съвсем не се изчерпват с изброените имена. Но с интереса си към по-малко проучени автори (Вл. Василев. В. Пундев, Ив. Мешеков, отчасти Г. Цанев) или на не така добре позната част от дейността на други автори (рецензията в творческото дело на Т. Павлов) тази работа подчертава един вкус към литературно-историческо изследване и представя тезисно изложение на една по-пълна бъдеща студия. Делото на други рецензенти от същия период не е засегнато или защото тяхната представителна литературна дейност не е от критически тип (Гео Ми лев, Никола Фурнаджиев, Атанас Далчев; редица от т. нар. пролетарски пи сатели през 30-те години, както и някои от новото поколение писатели, появили се в края на този период), или защото интересите им се придвижиха от оперативната критика към литературната история (Петър Динеков и др.), или защото, макар и с обемно и значително критическо дело (Д. Б. Митов, Георги Константинов и др.), техният критически опит не е релевантен в кон текста на настоящата работа. Тук липсват и критици като Борис Делчев, Пантелей Зарев и др., които са започнали своята критическа дейност през този период, но делото им по същество принадлежи на следния литературноисторически етап. В тази работа ще бъде разгледана функцията на рецензията в критиче ската дейност на изброените критици от този период. Мястото на рецензията в цялостното авторско дело на посочените критици е различно. Рецензентската дейност е основна и определя критическата същност само на Георги Цанев. По-малък количествен обем тя има в критическото дело на Владимир ВасиЛев и Иван Мешеков. У Васил Пундев тя е само елемент в една по-широка кри10 Сп. Литературна мисъл, кн. 3 145 тическа структура, която по своята насоченост има смисъл и на своеобразна литературно-историческа дейност, а у Тодор Павлов (чието значение в нашата култура е преди всичко като общественик, философ и теоретик на изкуството за разлика от досега споменатите, които са типични критици по професионал ната си насоченост) рецензията е „естетика в действие", оперативно приложе ние на философско-теоретическите му възгледи за изкуството и функцията му в обществено-историческия процес. В този смисъл със съсредоточаването си върху въпроса за функцията на рецензията в едно лично критическо дело и определяне чрез това на индивидуалната му критическа същност тази работа ще бъде твърде тясно професионално специализирана. Тъй като обемът на работата не позволява по-цялостно анализиране на връзката на поставения проблем с по-широк обществено-литературен контекст, а не може да не се изтъкне неговото решително значение за развитието на критиката, достатъчно е да се даде само характерен пример от обществено-лите ратурния живот, в който влиянието на обществения контекст е определило съществени моменти в конкретната критическа практика. Поезията на Смирненски например бе пробният камък, който определи разположението на кри тическите сили в два лагера: от една страна - Владимир Василев и Васил Пундев, от друга - останалите разгледани тук критици. С едно чувство за литературна традиция, насочващо ретроспективно критическото им внимание, първите двама критици, лишени от верен усет за обществено-литературните перспективи, се оказаха откъснати от развитието на литературно-историче ския процес и това бе във вреда на оперативната им критическа практика и литературно-исторически авторитет. У останалите критици, у които при съствуваше усет за тази перспектива, потвърдена сетне и от историята, това се оказа плоден стимул за рецензентска дейност, което особено се потвърж дава от критическия опит на Тодор Павлов.

Една от основните задачи на съвременната марксическа мисъл е постоянното изучаване на теоретическото наследство на класиците. Необходимостта от постоянно изучаване на това теоретическо наследство произтича от няколко основни причини. На първо място - от това, че съвременната марксическа философия се базира върху основополагащи теоретически принципи, създадени от Маркс и Енгелс, които като една отворена теоретическа концепция не са мъртва и закостеняла догма, в съответствие с новото социално развитие в тях се актуализират все нови и нови плодотворни теоретически моменти. На второ място - необходимостта от все новото и ново изучаване на Марксовото наследство произтича от факта, че съдбата му е била твърде сложна, ред Марксови и Енгелсови текстове се пуб ликуват за първи път и влизат в научно обръщение едва през ХХ в., а някои от тях дори и в последните години (така например последният том на съветското издание на събраните съчинения на Маркс и Енгелс включва съвсем нови, наскоро открити и за пръв път публикувани текстове). Това продължаващо усвояване на теоретическата мисъл на класиците разкрива все нови и нови богатства в нея, в ред отношения доуточнява и доразвива основните им теоретически схващания по ред научни въпроси, поставя в нова светлина научните разработки на други автори-марксисти, прецизира в още по-голяма степен отделни концепции и научни детайли в цялостното теоретическо наследство на класиците. И, на трето място - това постоянно изучаване на теоретическото наслед ство на класиците е продиктувано от идеоло гическата необходимост да се води борба с извращенията на марксическата филосо фия, които намират място в работите на ред съвременни буржоазни, леви и десни ревизионистични автори. Всепобеждаващата сила на марксическата теория, все по-големите практически успехи на социализма принудиха голяма част от буржоазните и ревизионистки автори да изоставят методите на пренебрегване на марксическата теория, както и грубото и вулгаризиране или пряко отрицание. Днешните спекулации с Марксовата теория се характеризират с по-голяма тео ретична гъвкавост, с по-фини в научно отношение теоретически спекулации. Голото отрицание отстъпва място на привидно обективно признание и интерпретация на Марксо вите възгледи. Това говори за отново актуализирания теоретически престиж на Марксовата мисъл въпреки опитите чрез противопоставяне на двата Маркса (ранния и зрелия), чрез свеждане на теорията му само до икономическа или чрез конструирането на един нов Маркс - хуманистичен“, „антропологичен" и пр. - да се разруши цялостното диалектическо единство на Марксовата мисъл, като се противопоставят едни или други нейни страни на съвременната марксисткоЛенинска философия. Всичко казано дотук за актуалността на Марксовата теоретическа мисъл се отнася и до неговите естетически възгледи. В някои отношения дори се отнася с особена сила. Защото именно около въпроса за естетиче ските възгледи на Маркс се разгърнаха и някои от големите идейни спорове. От всич ки дялове на Марксовата теоретическа мисъл неговите естетически възгледи имат най-сложна историческа съдба. Голяма част от Марксовите текстове, имащи отношение към въпросите на естетиката и изкуството, бяха открити и проучени в един по-късен период. Не само буржоазни, но и някои марксически автори бяха на мнение, че Маркс не е имал своя естетическа концепция, че неговите възгледи в областта на изкуството са имали случаен, откъслечен характер, изразяващ субективните му естетически пристрастия, които нямали връзка с цялостната му теория и дори противоречели в известни свои моменти на нея. Поради това марксисткоЛенинската естетика в някои свои етапи на развитие бе извличана от най-общия мирогле ден смисъл на Марксовата теория или пьк се правеха валидни и за естетиката изводи от икономическото учение на Маркс, от основополагащата му идея за социалната детерминираност на надстроечните явления.

Удивително пълнокръвна стихия на жизнени сили, парадоксално сплитане на материя и дух, живия живот във всичките му безкрайни и противоречиви проявления... И Това е впечатлението от художествения свят на Емилиян Станев. В този свят редом живеят тъмни анимални инстинкти и най-светли духовни пориви, хора и зверове, къщи и дървета, бродят сури елени и в бистри извори се оглеждат птичи криле; редом с люде, чиито груби длани са движени от найдиви инстинкти, пулсира и крехка мозъчна тъкан, озарена от най-изтънчени висши духовни пориви, сплитат се съдбите на селски ратаи и фашиствуващи офицери, бледи гимназисти и побелели старци, благородници и плебеи, провинциални чудаци и коварни монарси, властници и творци, чувствени красавици и аскетични рицари на идеята... Какво ли няма в този свят, Всички звена на една дълга биологическа верига - от най-плахия порив на живот в стопленото от слънцето семенце до угасването му в немощното човешко тяло, стремеж към отвъдните предели на видението и мечтата, смели авантюри на мисълта или мистични пориви на духа. Всички стъпала на стръмната социална стълбица - дрипльовците от градски предградия и еретически сборища и сановниците от царски дворове, равнодушни към светската суета мъдреци или заслепени от страстта към власт борци, просяци и куртизанки, социални дъна, от които вее хладният полъх на нищото и замайващи социални висоти, също вгледани в бездънната пропаст на пустотата. Дълги поредици от историческо и природно време - от мрачните глъбини на Средновековието до наши дни, войни и нашествия, революции и измамни затишия, мигове на интензивни социални промени и социални безвремия. Историята на времето и надвремието на изкуството... Преди години бяхме тръгнали да правим филм за Емилиян Станев (единственият ми краткотраен флирт с това изкуство, което не обичам и към което проявих интерес само защото се бе заело с любимия ми писател). Посещавахме неговите“ места - Велико Търново и Елена, манастири и ловни хижи високо в планината, където някога писателят бе бродил... Филм, разбира се, не направихме. Освен реалните технически и други „обективни" причини има и една, нека я наречем, „метафизическа" причина, поради която и не бихме могли да направим филм за това могъщо и безкрайно като самата природа творчество. Нима може камерата - този чудесен и все пак несъвършен фиксатор на видимия свят - да улови всички образи, които е поглъщал ненаситният, лаком и бездънен търбух на една сензитивна творческа памет. И може ли освен видимите образи да улови всички звуци и миризми, всички инстинкти и мисли, които е поглъщала в течение на десетилетия ненаситната паст на тази памет.

Всички, които поне отмалко се вълнуваха от българската литература и история, следяха с интерес работите на Тончо Жечев, посветени на църковната борба и на българските възрожденски дейци. А когато излезе книгата му „Българският Великден или страстите български" (изд. „Народна младеж", 1975), можахме да добием представа за обхватния замисъл на автора, за великолепието на творческите резултати, постигнати с тази книга, която тепърва начева своя живот в духовното битие на нацията. Струва ми се, че книгата вече получи своята оценка. Първата й голяма оценка бе интересът на читателите. Защото малко са онези книги, които предизвикват ,, онова познато късо читателско съединение, което протича, току-речи светкавично", както съвсем справедливо отбеляза в отзива си за книгата Николай Хайтов. Но, разбира се, спонтанният читателски интерес не е нито най-важният, нито най-меродавният, нито окончателният оценител на литературните явления, защото известно е колко пъти и не съвсем добри литературни образци могат да предизвикат масови психози. Но в случая с „Българският Великден..." и критиката бе единодушна във високата си оценка на книгата дори когато беше склонна да отправя към автора й едни или други забележки. Малко са книгите, на които критиката ни е реаги рала така спонтанно, така бързо и така положително, при всички уговорки относно възможността за полемични възражения по едни или други моменти от концепцията на автора или по историческата достоверност на материала. Самият факт, че за книгата се отзоваха автори от различни поколения и от различни научни специалности, свидетелствува за нейния широк културен и научен обхват. За „Българският Великден..." писаха и престарелият акад. Михаил Арнаудов, и младият критик Симеон Янев - свидетелство, че проблемите на българската обществена и културна традиция вълнуват всички поколения български изследователи. За нея писаха литературни критици и историци, представители на научната историческа мисъл, философи, общественици, писатели - което от своя страна свидетелствува за широкия кръг от проблеми, които поставя в книгата си Тончо Жечев. При това вълненията около тази книга още не са стихнали - тя вече излезе във второ издание (изд. „Български писател“, 1976), отзиви а нея продължиха да излизат далеч по-дълго време, отколкото обичайно се гагира за една новоизлязла книга, дори като имаме пред вид и доста забавените гакции на днешната ни критическа мисъл. Книгата на Тончо Жечев продължава да е предмет на разговори и оживени полемики - както на публични обсъждания, така и в по-тесни колегиални разговори - свидетелство както за актуалността, така и за сложността на проблемите, повдигнати от Тончо Жечев. И още - 22 за това, че тези проблеми надхвърлят мимолетността на актуалната злободневност, засягат по-дълбоки пластове на нашето национално битие.

Не мисля, че определението на това, „що е литература“, е по-лесно от това „що е критика", и все пак историята показва, че вторият въпрос е задаван много по-често от първия. Работи като известното есе на Жан-Пол Сартър „Що е литература" не само не опровергават, но и доказват това. Защото те са написани с едно критическо съзнание, което по-скоро иска да покаже, че проблематичността на литературата е не по-малка от тази на критиката, отколкото да ни увери в това, че литературата е по-необходима от критиката. И наистина, колкото и да се поставя въпросът, „що е литература", той все пак изхожда от съществуването на литературата като една необходима и като че извечна духовна даденост на човека. Докато почти всеки разговор за критиката започва с това, нужна ли е въобще критиката, и ако е нужна, какво в същност е тя, какви са нейните функции и граници, какви са целта и задачите й, какви са средствата и възможностите й. И дали нейните функции и задачи, нейните средства и възможности са по-различни от тези на литературата? С други думи, е ли е тя нещо духовно автономно, различно от литературата, или е само досаден придатък, неизбежен, но не бог знай колко необходим спътник на литературата. И странното е, че тези антикритически настроения най-често са идвали от страна на онези, които най-много би трябвало да са поласкани от съществуването на критиката, тъй като тя в същност се занимава с делото им - идвали са от страна на писателите. Известното възклицание на Гьоте „Убийте това куче, той ерецензент" съвсем не се отнася до някакво лошо отклонение от критиката, но по-скоро съдържа един доста чест за писателите скептицизъм по отношение на критиката. И странното е, че това възклицание се е отронило от устата на писател, който при цялата органичност на творческия си талант, при цялата спонтанна сила на своето вдъхновение не е сляпа „пееща птичка", а творец с ясно интелектуално съзнание за същността и функциите на литературата, със способност за логическо обосноваване на изкуството, с други думи - с критически способности, един от онези творчески духове, у които художническо-творческото и критическо (а дори и научно познавателно) начало са в щастливо съжителство и равновесие. Малцина са наистина писателите, които и открито признаваха голямото и равноправно присъствие на критиката в литературата, като Томас Ман, макар и да не са малко онези писатели, които в еднаква степен бяха ярки и като критически, и като творчески духове - в нашата национална традиция такива са Ботев и Пенчо Славейков, Гео Милев, дори дядо Вазов, когото сме склонни да считаме по-скоро за напълно органичен, отколкото за интелектуално-рефлексивен талант.

Историята на световната литература дава много примери на творци, които са се изявявали и като художествено-творчески, и като критически духове. Сент Бьов, Лесинг и Белински (какъв странен сбор от имена!) редом с крупното си кри тическо дело имат и чисто художествени изяви, при това - не съвсем незначителни. Наистина огромното критическо наследство на Сент Бьов оставя донякъ де в сянка неговия роман „Сладострастие“ и „Стиховете на Жозеф Делорм" и все пак това не са посредствени творби - без да мерят ръст с шедьоврите на своята национална литература, това са явления със значима художествена стойност, оставили своя следа в развитието на френската литература. Още по-показателен в това отношение е случаят с Лесинг - колкото и теоретико-мисловното нача ло да доминираше дори в поетическите му творби, драми като „Емилия Галоти“ и „Натан Мъдрецът" са значително явление на Немското просвещение, етап в художественото развитие на немската литература. Далеч по-скромна художест вена стойност представляват поетическите опити на Белински, един от най-ти пичните по натюрел критици в световната литература - и все пак и те имат своето място в съвременния му литературен процес. Но и Сент Бьов, и Лесинг, и Белински, колкото и талантливо да са съгреша вали в стих или в проза, остават преди всичко критици и мислители и едва след това обръщаме внимание и на художествените им творби. От друга страна, съществуват големи художествени творци, в чието обем но литературно наследство критическите размисли и теоретическите концепции не само заемат голямо място, но и оказват огромно влияние върху естетически те вкусове и критическото развитие на своето време - а наистина малко са оне зи големи световни творци, които не са били и критици. Да вземем само некол цина от най-големите - Гьоте и Пушкин, Толстой и Флобер, Зола и Горки са не само творци на безсмъртни художествени творби, но имат и своя „теория на литературата“, свое критико-рефлексивно отношение към съществуващата литература и към литературата, такава, каквато би трябвало да бъде според тях. При това този техен критико-естетически идеал не само е имплицитно выпльтен в художествените им творби, но е и обособено изразяван - било в отделни ста тии и цялостни естетически съчинения или разпръснато в писма и разговори съхранени в паметта на съвременниците им.

Защо понякога така трудно пишем именно за поетите, които обичаме? И ако при класиците е така, защото едва ли има смисъл да наслагваме още към натрупаната книжнина върху творчеството им, защо става така и с поети, които са наши съвременници? И то, за които съзнаваме, че критиката им е в дълг? Трудно ми е да отговоря на това, без да призова примера на самата литература. Нима и поетите не кръжат дълго над теми, които отдавна ги въл нуват? И нима често и поетите не успяват да напишат творби, за които иначе доста са мечтали? Изглежда, че тайнствените закони на вдъхновението са валидни и в царството на критиката също така, както и в царството на поезията. Нека тези думи бъдат като увод към поезията на Петър Алипиев, която повече от две десетилетия е интимен събеседник в едни от най-приятните ми читателски часове. Най-сетне узря часът да споделя като критик онова, което отдавна съм почувствувал като читател. А поезията на Петър Алипиев на пръв поглед изглежда нетруден за критическо тълкувание творчески феномен. В нея липсват драматични творчески преломи, неочаквани смени на художествените виждания, нейният израз не е загадъчно сложен, това творчество не ни затруднява с многообразие от теми и проблеми. Напротив - поезията на Алипиев впечатлява със своята изразна простота и яснота, в творчеството му има една определена основна тема - природата, в развитието му няма главоломни завои, тази поезия е не само монолитна в проблематиката си, но и като че статична в развоя си. Този поет не ни смайва и с особена плодовитост. Това е може би най-сдържаният на изяви поет от иначе плодовитото племе на неговите връстници - априлците. Този поет през целия си живот пише една-единствена книга, и то не в преносния смисъл, с който често си служим, за да изразим единството на едно творчество. Той наистина е автор само на книгата „Лирика“, която за двадесет години има четири издания (1961, 1966, 1972, 1980). И макар че в различните и издания се появяват нови творби, а стари отпадат, това не са четири различни книги с едно заглавие, а една и съща книга - Лирика". И то не просто защото творбите, които отпадат и се появяват от издание до издание, съвсем не са много.

Още преди да публикува през 1949 г. третата си поетическа книга в библиотека „Смяна" на издателство „Народна младеж", Богомил Райнов вече е издал през 1945 г. своя роман „Пътуване в делника", чиято необикновена биография разказва в послеслова към третото издание от 1982 г. и на няколко други места в своите книги на равносметката. Замисълът за романа възниква, когато авторът е бил двадесетгодишен, т. е. около 1939 г., преди още да е издал първата си стихосбирка. Завършен е и преработен към 1942 г., но първият му вариант не само не вижда бял свят, а е и унищожен по време на бомбардировките. Едно издателско предложение възкресява идеята за романа и той е възстановен с присъщ на младостта ентусиазъм. Бързото творческо израстване на младия писател е основание да смятаме, че вторият вариант - като е запазвал общата схема на замисъла, а вероятно и доста съхранени от младата памет пасажи - е изразявал вече една по-голяма степен на повествователна зрелост. Но и това не е окончателC ният вариант на този „труд-мъченик", както с присъщата му самоирония го нарича авторът. Защото, когато след Девети септември възниква нова издателска възможност, писателят разбира, че „не само правописът на книгата е остарял". И в условията на една нова действителност, когато вече няма нужда от „езоповски жаргон, на който бяхме свикнали да се изразяваме на времето такава ловкост, та и ние самите понякога трудно разбирахме истинския смисъл на фразите си", писателят е обладан от мисълта да напише наново същия роман, но за наше щастие само задрасква някои демодирани пасажи“, като ги заменя с нови (т. е. извършва само известна стилова преработка на творбата). Казвам за наше щастие“, защото по този начин е съхранил автентично младото си вдъхновение в прозата и е запазил един от най-показателните образци от литературата на своето време и една от жанрово най-оригиналните творби на българския роман. „Пътуване в делника“ не е, разбира се, шедьовър на българското романово изкуство, в което дотогава е имало немного свестни образци и още по-малко шедьоври. Но и не е чак такъв достоен за подценяване младежки труд, както снизходително е склонен да го оценява сам авторът му от висотата на днешните си разбирания. B „Пътуване в делника“ е творба, интересна не само като прозаически дебют на един поет, който впоследствие ще стане едно от водещите имена на българската проза, т. е. като част от индивидуалната творческа биография на писателя Богомил Райнов. Тя е интересна и като творба, твърде показателна овладяването на градската тематика в българската литература.