Книжка-3

1983, Книжка 3 - Съдържание

Карл Маркс и литературната критика - така поставен, проблемът навярно би могъл да предизвика скептични усмивки. Къде да търсим изявени литературнокритическите принципи на Маркс, не е ли пресилено и изкуствено да се опитваме да ги формулираме въз основа на отделни откъси и фрагменти от негови произведения и писма; най-сетне имат ли тези принципи характер на система или представляват само ремарки и наблюдения по повод, изправящи ни пред неспособността да ги обединим в стройна философско-естетическа концепция? Скепсисът и съмнението обаче, с които са заредени тези въпроси, не са нищо друго освен сковаващ страх пред революционността на изводите, съдържащи се дори в бележките и фрагментите с определена насоченост към изкуството. Плод на тоя страх е дразнещата аморфност на мисленето, характеризирана сполучливо от самия Маркс като „недиалектически манталитет" на буржоата. Оттук идва и желанието да се подценят Марксовите възгледи за изкуството, да не се усети в тях диханието на революционната му философия. Но онова, което не искат да признаят адептите на буржоазията, признава времето. Днес всеки опит да се възкреси изтърканият мит за „неоригиналността " и „еклектичността" на идеите на Маркс и Енгеле за изкуството предизвиква смехотворен ефект. Развитието на обществото, а като форма на общественото съзнание - и развитието на изкуството, потвърждават гениалната проницателност на Марксовите прогнози, жизнеността и актуалността на идеите му. Сега виждаме, че много от неговите характеристики за отделни творци или тенденции запазват и до ден-днешен значимостта си, философско-естетическата си стойност, макар и обектът, който ги е предизвикал, да е потънал отдавна и безвъзвратно в бездните на историята.

През април 1868 г. Фр. Енгелс посочва за свои любими прозаици" п телите Гьоте и Лесинг. Любимите писатели на Маркс (по негово собстве признание) са Дидро, Лесинг, Хегел и Балзак. За отношението на двамата кл сици на научния комунизъм към европейските литератури и техните глава представители е казано вече почти всичко. Останал е „незабелязан само Е. Лесинг, който е и единственият автор, любим едновременно и на Маря и на Енгелс; следователно основанието за разглеждането на този въпрос е п вече от достатъчно. Може да изглежда странно, че той е останал едно, мака и малко, бяло петно" в лесинговедението, още повече, че се касае за отминаван на писател, определено предпочитан и от двамата велики мислители. Стран е още, че дори и по време на международната Лесингова конференция в гр. Хал ГДР (май 1979), въпросът за мястото на Лесинг у Маркс и Енгелс не бе те на нито един доклад; а едно очакване за появата на такъв доклад е напъл логично, поне за марксисткото лесинговедение. За съжаление и имената на Мари и Енгелс бяха сравнително рядко споменавани в докладите: само три-четир пъти във връзка с някакво конкрет но сходство с Лесинг. Историята лесинговедението също не е богата на „опорни точки" за едно евентуално и следване в тази насока. През 1958 г. Н. Алмази например очерта „линията в развитието, което води с Гьоте и Хегел през Фойербах към Маркс", като о хвърли опитите на буржоазната литературна история да изключи Лесинг тази линия. М. Бергер при проследяването на постановките на „Натан Мы ри" в годините след Втората световна война изтъква, че Лесинговата идея приемствеността става „център на марксистко-ленинското усвояване на насле ството“. По-конкретен е Г. Фридлендер: „Маркс и Енгелс продължаваха тра дициите на Волтер, Бомарше и Лесинг в полемичните си съчинения проти К. Фогт, Л. Брентано и други врагове на немския пролетариат. "а Дори ви 43 вестното изследване на Ал. Димшиц „К. Маркс, Фр. Енгелс и немската лин ратура" Лесинг е споменат само осем пъти, от които четири - във връзка Маркс, и един - в косвена връзка с Енгелс; като цитат, където се критикув една мисъл на К. Грюн за Лесинг.

От комуникативна гледна точка, от гледна точка на диалога „текст -чита тел" като основни критерии за класификация на литературните жанрове обикно вено въвеждат типа изложение (повествование, диалог, описание), типа изображение (персонаж, обстоятелства, стилистичен характер на словесната тъкан — тропи и пр.) и типа въздействие (естеството, патоса на предизвиканите у читателя емоции). За диаболистичния жанр (жанра на ужаса) е твърде характерна строгата, типологизираща специфика на изобразеното и на емоционалното му въздействие. В набора от определящи и необходими, указващи жанра негови характеристики задължително участвуват един зловещ (често ирационализиран) персонажен и фабулен комплекс и провокираните от него страхови емоционални изживявания. Диаболистичната (от итал. „дяволска, сатанистка") проза, която наричат също страшна, черна или готическа, възниква в Англия в края на XVII в. (Х. Уолпол. Замъкът „Отранто“. 1764; А. Редклиф. Мистериите на Удолфо. 1774; М. Г. Луис. Амброзио или монахът. 1795, и М. Шели. Франкенщайн. 1818), а по-късно се налага в Германия и Франция и има твърде много допирни точки с романтизма, дори на места го дублира, съвпада с него. Английският вариант на тая проза е по-малко мистичен и често редуцира ужаса до депресиращия образ на един мрачен свят, дето владее сляпата власт на материалните отношения и дето човек е роб на вещите. Сред готическия декор на средновековни замъци обикновено се води твърде съвременна борба за имуще ствени интереси. Немските романтици показват вкус към мистичния диаболизъм, наложил се като реакция срещу рационализма на късното Просвещение. Излизащото извън сетивния опит, метафизичното при тях става важен елемент в мистифицирани интриги на отмъщението (истории за призраци) или в любов ни повествования за будещи смъртен ужас еротични връзки със свръхестествени същества (истории за вампири). В същност след рицарския роман (XIV-XVI в.) тъкмо романът на ужаса (XVIII—XIX в.) бележи втората вълна на повишен ли- тературен интерес към образите на демони, духове, двойници, привидения, вам пири и всякакви други мрачни чеда на ада, един типаж, познат още от фолк лора, чиято поезия и философия романтиците охотно експлоатират. Немските романтици, а след тях Е. По и Гогол развиват до съвършенство техниката за свързване на диаболизма с фантастиката, успешно експериментират с възможност та за изтръгване на страхови ефекти от изображението на свръхестественото. Мястото на действието в творбите им винаги е белязано със знака на романтична екзотичност - старинни замъци с порутени кули и тайни подземни коридори, със стаи за изтезания и кабинети на алхимици, мраморни фамилни гробници 34 сред запустели паркове и езера с фатално дълбоки води, дето се разиграва печалният епилог на някаква любовна драма. Един странен реквизит - мъртвешки черепи и кости, ужасни средновековни оръжия или тайнственият инструментариум на някаква тъмна, магическа наука - допълва зловещата атмосфера.

В духа на моралната философия признанието като откровение очиства човека и го оневинява, той застава пред нас такъв, какъвто е, т. е. като природна даденост, и като природата вече не може да бъде съден. Казвам това, защото с известно закъснение открих Бешков като моралист и философ. Познавах рисунките и карикатурите му, но не бях чел неговото слово. А то е наистина забележително. Подтик към това ми даде една статия на наш млад, но вече утвърдил се с добрите си разработки критик, в която между дру гото той дава израз на упрека си към историците на философията в България, че не са открили Бешков като философ (Народна култура, бр. 3, 15. І. 1982). Бешков наистина не е бил професор по философия, но нима само катедрената философия е философия? Бешков наистина не е излагал мислите си върху морала и изкуството в научна форма, като статии, студии или учебник по естетика, но само в параграфи и глави ли може да се изрази едно философско виждане, не може ли то да бъде под формата на сентенция, есе, в отделни изречения като част от реч или изказване, в разговори, макар и записвани от друг човек, но напълно в духа на известното и записано като Бешково слово? Може, и то е също моралистика, също е философско виждане на изкуството. Нещо повече, класическата моралистика на знаменитите френски XVI и XVII в. - Монтен, Паскал, Ларошфуко, Лабрюер - е по начало в не строго научна форма, а като прозаично размишление, есе, сентенция, максима, афоризъм. Да се сравнява Бешков с нея по сила на мисълта и популярност е пресилено, неуместно, но като външна форма и начин на излагане на мисълта - напълно закономерно. Такъв не строго научен начин на изразяване на морални съждения има и своите положителни, и своите отрицателни страни. Отрицателното е в липсата на системност и афористичната форма. Различните мисли, изказвани по различни поводи и за различни обекти, могат да създадат противоречие в самите тях, те са като характерни графични щрихи на портрет, но именно щрихи, а не цялостен образ, определен и изяснен от начало до край. Те са откъслечни изказвания, с вътрешна, в повечето случаи неизявена навън енергия, те са като мозаични късове, които трябва да бъдат събрани, и по-важното, подредени, за да изявят цялостното схващане на предмета, неговия образ. Те са кратки и афористични, а това може да ги прави двусмислени, не съвсем ясни и определени. Те са този абстрактен начин на изказване, който по същността си е многозначителен, далеч от конкретното и обстоятелственото излагане на предмета, без необходимите подробности и детайли в изложението, без спокойното и като пълноводна река обхващане на цялото в научна форма.

Българското културно възраждане в своята дълбока същност е диалектически процес. Вниманието към човешката личност, към нейните болки, скърби, вълнения и тревоги добива широк обществен резонанс във възрожденските диалогични произведения. Хуманитарното възрение в тях се преплита с новите задачи на българското Просвещение. Авторите на повечето възрожденски диалози използуват говоримия народен език, който се отличава с необикновена живост на изказа. В произведенията говорещите страни са рязко дистанцирани. Предпоставената теза клони към своята антитеза, което поражда известно словесно действие. Отделни произведения се отличават с нарастваща постепенно динамичност, а градацията в открояващия се конфликт създава известно драматично напрежение. В българските възрожденски диалози се оформят главно два отделни вида: гражданско-публицистичен и школско-просвещенски. Началото на публицистичния диалог през Възраждането поставя Неофит Хилендарски-Бозвели. В старинната форма на плачовете той влива ново по дух съдържание, поставя национално-политически проблеми, разработва определена гражданско-патриотична тематика, издига смели тираноборчески призиви. В образите на героите рационалната персонификация е съчетана с абстрактно-безлична характеристика. Авторът използува директността на публицистичния израз. Неговите диалози: „Разговор на любородните“, „Здравого разума разговор“, „Просвещений евро- пейц, полумершая мати Болгария и син Болгарии“, „Плач бедния мати Бол- гария“, „Любопитнопростий разговор“, „Въпрос любородного в Бесарабии рожденного мати Болгарии сущего сина“, „Разговор с един бесарабски бъл гарин“, „Кратки въпрос препростаго болгарина и ответ премудрого грека-духовника“ и др. са темпераментен отклик на непосредствените обществени нужди, наложени през периода на борбите за независима национална църква през Възраждането. Движението на естетическото съзнание при диалогичните произведения на Неофит Бозвели се извършва главно по линия на патриотич ната насока. Големият родолюбец приближава миналото към настоящето, акцентувайки на съвременната политическа народна участ. Народността у Нео- фит Бозвели не се свежда само до „избиране на предмети от отечествената история“, както изтъква А. С. Пушкин, разглеждайки възникването на народната руска драма, а до едно по-широко тълкуване на националния въпрос.

След изказаните противоречиви схващания относно авторството на Пространното и Краткото житие на ученика и продължителя на Кирило-Методи евото дело и „първи епископ на български език" Климент Охридски А. Воронов установи, че първото е творба на архиепископа на цяла България Теофилакт Охридски (1085-1108), а Йордан Иванов, открил Зографския старобългарски превод на второто, доказа, че то е написано от Димитър Хоматиан, заемал престола на същата архиепископия от 1216 докъм 1234 г. Както издателите на различните версии и преписи на Краткото житие (наречено от В. А. Билбасов Le- genda Ochridica), така и историците на Охридската патриаршия-архиепископия Х. Гелцер и Иван Снегаров, пък и другите автори обаче оставяха без отговор интересните въпроси: кога и защо е било съставено то? Едва напоследък Емил Георгиев се спря на тези проблеми и отнесе написването на житието към 1220 г., като го свърза с един апогей на Димитър Хоматианови усилия да наложи възглавяваната от него Охридска архиепископия като ръководен орган на църковния и духовен живот в България по това време. 1 e В същата статия Ем. Георгиев отхвърля предположението на Ив. Снегаров, че изразът „пастно бльгальскы", срещан само в старобългарския текст на житието, се отнасял до Климент Охридски, и съвсем правилно смята, че това титул към „Димитане“. Той се обосновава на употребата от Хоматиан на сьшото звание Ἐк Δημητρίου ποιμενάρχου Βουλγάρων - Β eтиристишиетопосвещение върху сребърната рамка на иконата на св. Богородица, която днес се пази в охридската черква „Св. Богородица - св. Климент".

„В центъра на литературното развитие сега се намират крупните жанрове И преди всичко романът, който придобива нови качествени особености - тази мисъл много категорично изрази в нашия разговор през декември 1981 г. в Москва литературният критик Виталий Озеров, секретар на Съюза на съветските писатели. - Сега романът обхваща по-широко народния живот, докосва се до важни, коренни проблеми на обществото и от това се определя в голяма степен неговото епично начало." B Сегашният разцвет на съветския роман закономерно се свързва с много важна особеност - стремеж към епично пресътворяване на реалността. Тази отлика, както и подчертаното социално-нравствено и извисено идейно начало романистиката показват качествени изменения поради по-зрялата художестве на мисъл. Всичко това обективно отразява нов важен етап в развоя на съветското общество. Имаме основание да говорим, че последните десетилетия по своето идейно-нравствено съдържание показват такава висота на съветския народ, от която все по-ясно се съзират контурите на комунистическия ден и по-вярно, по-всестранно се осмисля извървеният път. Закономерен е такъв подход за общество, което неотстъпно се развива и е постигнало непознати висоти в общественото съзнание. Епическият подход в романистиката, както и разцветът на жанровете отразяват по-пълно действителността и са показателни за характера на обществения живот, за високата степен на нравствената и философската мисъл. Достатъчно е да си припомним някои важни предпоставки от последното десетилетие, за да разберем характера на този процес. Повече от половинвековния път на съветската държава, юбилеят на нейния основател В. И. Ленин и на революцията закономерно настроиха към задъл бочен самоанализ и всестранна преценка. Те бяха сторени и продължават да се правят от строгите позиции на науката, с честност и откровение, присъщи на съветския стил. При този анализ се осмислят основите както на огромните постижения, така и на недостатъците. Този характерен за обществената мисъл подход има свое специфично проявление в литературата. Засили се тенденцията за по-пълно, по-всестранно оглеждане на извървения път от съветския народ, по-видим е стремежът към по-мащабно и с голяма историческа дълбочина осмисляне на народния живот. Като художествен резултат това се появи по-късно, но посоката, принципът беше подсказан още тогава. И съвпадна с умъдряването, започнало след ХХ конгрес на КПСС. Съществуват и други също обективни причини за развитието на литературния процес, който продължава и под въздействието на редица важни фактори.

Произходът на изкуството е скрит от нас във времето. Този загадъчен процес е възникнал преди 40-50 хиляди години. Древният човек, живял труден и безпросветен живот, зает с борбата за своето съществуване, неочаквано започва да изрисува стените на пещерите, да оставя върху тях издълбани линии, да поставя каменни и глинени късове - протоскулптури, да изобразява в театрализирано действие процеса на лова. Как да разберем тези процеси и техните резултати? В какво се крие причи ната за възникването на изкуството? Методът и средствата за схващане на първобитната култура и за теоретическото осмисляне на проблема за произхода на изкуството са: 1) изучаването на археологическите данни и паметници на древноруската култура; 2) изучаването етнографията на народите, намиращи се в първобитния стадий на разви тие; 3) изучаването на атавистичните форми в съвременната култура (суеверията, остатъците от ритуално-магическите представи и т. н.); 4) осмислянето на данните от най-древната история на човечеството; 5) теоретическата екстраполация в миналото от известни ни по-късни феномени и форми на художествената култура и 6) скокът през пукнатината в информацията, теоретическото фантазиране, създаването на хипотези върху основата на известните факти и проверката на теоретическото предположение с нови факти. Изобразителното изкуство започва не от фигуративните изображения, а от онези, които ние днес можем да възприемаме като знаково-символични и които в историческата ситуация на древния човек са носели характера на удвоя ване на света. Такива са например символите на раните, отпечатъците на ръце те, които са изпълнявали ролята на знакове за овладяването на природните обекти от човека и на символи на способността на човека да въздействува целенасочено върху света в съответствие с обществените потребности. В епохата на горния палеолит (преди 40-50 хиляди години) от магическия ритуал, предхождащ лова, се ражда първото символично изображение - знакът за раната, който за първобитния човек наистина е носел характера на реална рана, предхождаща, изпреварваща, предугаждаща, проектираща и предопределяща раната, която ще бъде нанесена при лова. Този „знак е имал функционален смисъл: човекът се готви да нанесе удар на животното - обекта на лова.

Въпросът за литературния вкус и предпочитания, за познавани и обичани автори, за изпи тани влияния и мястото им в творческия процес на Димитър Димов не е изследван цялостно и задълбочено. Настоящата статия представлява опит да се хвърли светлина върху този проблем. Широко известно е вече, че романът на Октав Мирбо „Градината на мъките“ е произвел върху Димитър Димов поразително впечатление, което го владее дълбоко и трайно. За това раз казват в своите спомени близките на писателя. „Много пъти ми е говорил за книгата на Октав Мирбо „Градината на мъките" - твърди проф. Борис Койчев. - Показваше, че му е направила извънредно силно впечатление. Като че ли тази книга го беше заинтересувала повече от всички други." „Още когато се запознахме с него, едно от първите неща, които ми каза, беше: „Чели ли сте „Градината на мъките" от Октав Мирбо? За тази книга говореше с някакво особено въоду шевление" - допълва Нели Доспевска. И в първите му разговори с Лена Левчева, повече 15 години по-късно, отново се появява „Градината на мъките“, която и дава да прочете и за която и говори продължително и с увлечение. С конкретно позоваване на това произведение се срещаме в незавършения неозаглавен роман на Димитър Димов: „За Червенко нямаше нищо по-страшно от концерт. Той предпочиташе да го умъртвят, както в градината на мъките, със звук на биеща камбана, отколкото да слуша два часа виене на цигулки." OT Според Л. Левчева Димов се е запознал с тази творба на 26-годишна възраст. Това твър дение съвпада със спомените на Б. Койчев, че разговорите му с Димов на тази тема могат да се отнесат към тяхното студентство, а и към следващите години, в които той не е получил още признание на писател. Френският романист и драматург Октав Мирбо (1850-1917) става широко популярен у нас в началото на ХХ в. От 1905 до 1928 г. той е издаван близо 20 пъти. Негови произведения се появяват почти ежегодно, рядко с по-големи интервали, като най-наситен е периодът 1909-1919 г. Интересът към този автор може да се обясни с голямата популярност, която той придобива в Русия в края на XIX и началото на ХХ в. - през 1908-1911 г. в Москва е отпечатано пълно събрание на съчиненията му в 10 т., М. Горки дава висока оценка на комедията му „Les affaires sout les affaires" (преведена у нас под заглавие „Интересът преди всичко"), която се счита за връх в неговото творчество. О. Мирбо става известен и като защитник на Драйфус, присъеди нявайки се към Емил Зола. По това време, през 90-те години на XIX в., се наблюдава демокра тизиране на неговия мироглед, засилват се контактите му с прогресивната интелигенция. На демократичните обществени кръгове творчеството на Мирбо импонира с изобличителния си и бунтарски патос. След 1897 г. обаче антибуржоазните мотиви в него остават на заден план. Господствуващо място заемат натурализмът, еротиката, душевната патология, проявени като тенденция още у ранния Мирбо. Към началото на този втори момент в творческото развитие на автора се отнася романът „Градината на мъките“ (1899). На български език той се появява две издания - през 1911 и вероятно през 1918 или 1919 г., т. е. в десетилетието, което бележи най-високата точка на интереса към Мирбо в България.

Както е известно, отзвукът на идеите на Великата октомврийска социалистическа революци и катастрофата от Първата световна война довеждат до дълбоко социално-класово разслоение до активизиране на прогресивните обществени сили в България. Партията на тесните социалисти развива все по-активна дейност и печели по-широка опора сред народните маси. Особено след конгреса на БКП (т. с.) (1919) тя се утвърждава като активна политическа сила. Тази нейна актив ност се изразява осезателно чрез умножилите се партийни печатни издания. Още през 1922 г. общият тираж на партийните вестници и списания нараства извънредно много. Ленинската тео рия за партийната журналистика намира непосредствен израз в периодичния комунистически печат и по думите на В. Коларов е „заряд, който е ярко явление в развитието на световната комунистическа журналистика". При срещата си с Христо Кабакчиев през 1921 г. Ленин изразява задоволството си от бъл гарския комунистически печат: „Та вие сте успели за кратко време да създадете прекрасна аги тационна литература! Малко са тия партии, които биха могли да направят това.

От 14 до 18 октомври 1982 г. в Букурещ се проведе II румъно-български симпозиум със следната тематика: „Румъно-български лингвистични, литературни и културни взаимоотношения", 1978 г., когато в Букурещ се провежда І симпозиум между Букурешкия и Софийския уни 151 верситет, поставя началото и на традиционните научни форуми между двете страни. Впрочем подобна манифестация на научната мисъл от България и Румъния има своя прецедент преди тази дата -осъщественият през 1975 г. в София симпозиум на учени от БАН и Румънската академия на науките (материалите от този симпозиум са публикувани в България). Третата редакция на тази проява между двете страни привлече тази година още по-широко участие на учени от България и Румъния. Представиха се 74 доклада с литературоведски, ези коведски, културен характер, като преобладаваха тези от история на литературата и литературната компаративистика. Може би това не е случайно. Защото в последно време се натрупаха доста материали от историко-литературен характер, а и интересът към сравнително изследване на зоналните литературни взаимоотношения между двете страни значително нарасна. Но има и нещо друго: както в България и Румъния, така и в останалите социалистически страни бяха разработени някои фундаментални проблеми от теорията на сравнителните литературни взаи моотношения. На симпозиума двете страни се представиха с най-видните си учени от съответните области; научни работници, представители на най-солидните научни институции: Софийски университет, БАН от България; Букурещки университет, АН на СР Румъния. Нещо повече - в симпозиума взеха участие не само учени от различни генерации, но и от различни университетски (и неуниверситетски) центрове на България и Румъния. Прави впечатление един факт, особено перспективен в бъдещите научни изследвания: някои доклади бяха плод на съвместни разработки между румънски и български учени, резултати от преки контакти между тях. Явно е, че навлизаме в един етап на румъно-българските взаимовръзки, който не може да не доведе до още по-плодотворни научни постижения. От особено голямо значение бе комплексната проблематика, разработена в докладите на симпозиума. Бяха обхванати и изследвани всички епохи от историята на българската литература: от старобългарския период до наши дни. При това насоката и реализирането на науч ните разработки имаха разнообразен характер: от компаративното интерпретиране на отделни епохи в българската и румънската литература, през синтетично и обобщено осветляване на отделни литературни направления в европейския контекст, до анализи-синтези върху творчеството на отделни писатели. Преобладаващо бе всеобщото „внимание" към литературно-историческите, естетико-теоретическите координати на XIX в. По своята тематика докладите от литературоведската сфера могат да бъдат групирани в следните категории:

„Ревю дистоар литерер дьо ла франс", което със своя двоен брой 5 и 6 приключва своята 82-годишнина, едно от първите найсолидни и авторитетни френски периодични публикации, научен орган на Дружеството за литературна история на Франция, който излиза с материалното съдействие на Националния център за научни изследвания и на Националния център за литература, е посве тило своя двоен брой на крупния френски писател и Нобелов лауреат Роже Мартен дю Гар. Богатото и разнообразно съдържание на този брой, което видният литературовед и професор по френска литература в Сорбо ната Рьоне Помо представя с кратък съдър жателен предговор, обхваща следните че тири дяла: 1. Очерци; 2. История; 3. Прием от страна на чуждата критика; 4. Ръкописи и посмъртни публикации. „В периода между двете войни - пише в предговора си проф. Рьоне Помо - беше установен издателски подход да се публикува циклов роман, раз- казващ историята на отделна личност или на отделно семейство, дори на цяло едно об- щество, в много романи, излизащи от печат година по година. Имаше без съмнение чи тателска публика, способна да следи тези предълги повествования. От толкова циклови романи какво е останало днес след половин век? От многото остатъци едно произведе ние остава живо, чете се и се изучава: „Ти- балдовци" на Роже Мартен дю Гар. В отря зъка от време между 1919 и 1939 г. един сю- жет само от актуалността вдъхваше на френ- ския роман голямата амбиция да създаде една „Война и мир" на ХХ в. Както писа Албер Камю, не беше работа само до та лант и до творческа мощ. Благоприятни- те условия на обществото, сред които беше живял Толстой, вече не съществуваха. Но от всички опити, които бяха извършени, романът на Роже Мартен дю Гар беше осъ ществил най-добре този замисъл... Лято 1914", излязло в 1936 г., беше един вид за Роже Мартен дю Гар „Троянската война няма да стане"... Писателят, ако живееше, би прехвърлил днес стотната година. Той продължава да живее, но не единствено заради своя голям роман. Както се случва понякога, едно крупно произведение крепи по-малко значителни и по-слаби писания. Със своята остаряла форма на диалоги чен роман „Жан Бароа" (друг роман на дю Гар - Н. Д.) остава решителен принос към тази криза на съзнанието, която е една от константите на нашата цивилизация. Teaтърът на Роже Мартен дю Гар - казва проф. Помо - не може също да бъде смятан като незначителен и ние ще говорим за него на нашия симпозиум, който ще се проведе на 13 и 14 ноември 1981 г., по случай стогодиш нината от рождението на Роже Мартен дю Гар. По-нататък в осведомителната част на своя предговор проф. Помо ни съобщава, че Клод Сикар, един от организаторите на симпозиума, е посветил основен труд на литературните дебюти на Роже Мартен дю Гар. На Клод Сикар, пише, проф. Помо дължим едно превъзходно двутомно изда ние на „Кореспонденцията с Жак Копо и той готви освен това други значителни публикации. В първия дял от интересното съдържание на броя са включени следните очерци: „Жан Бароа" и повествователната техника" от Е. Сведенборг, „Роже Мартен дю Гар и теа търът" от Кл. Боргал, „Два ваканционни дни": литературното творчество на Роже Мартен дю Гар" от Б. Алюен, „Тибалдовци" и актът да четеш" от Ж. Е. Кайзер. Във втория дял са събрани следните три статии под общия наслов „История": „Ролята на Жак Тибо" от Ж. Мияли; „Роже Мартен дю Гар и историята от Ж. Шльобах, „Роже Мартен дю Гар и селяните" от Р. Гаргило. Очерците в тези два дяла на аналитична критика ни въвеждат в богатата проблематика на творчеството, която ни разкрива както идеологич ните теми, така и вътрешната природа на Тибалдовци. „Прочитът на подготвителното досие на „Два ваканционни дни - пише Бернар Алюен - показва ясно, че в момента, който Роже Мартен дю Гар готви своята пиеса, той пише като романист, а не като драматург. За това свидетелствува може би фактът, че той започва да пише подробен разказ за готвените сцени и при него изра ботването на диалозите идва най-често на последно място...

Книжовното наследство на Нешо Бончев, значението и мястото му в българската ли тература са добре изяснени. Принос за това имат изследванията на Недьо Горинов, Геор ги Марков, Петър Динеков, Георги Димов и др. Литературнокритическият очерк на Иван Сестримски за Нешо Бончев идва да отговори на нуждата от цялостен систематизиран труд върху живота и творчеството на възрожденския критик. Нешо Бончев е един от първите възрож денски дейци, който проявява истинско призвание, подготовка и качества за професионална критико-оценъчна дейност. Георги Марков го определя като културен деец, който свързва общественото и културното развитие на българите". Според него Нешо Бончев продължава онези насоки и принципи на литературната ни критика, които са вече заслуга на Бончев като литературен критик (Възрожденски писатели. С., 1962, с. 375). Изследванията на посочените литерату роведи засягат основни проблеми от критическата дейност на Н. Бончев или характери зират отделни съществени моменти при изя сняване на литературното му наследство, естетическите му и идейни позиции. Техните постановки стават верни ориентири за Ив. Сестримски и усилията му да създаде ця лостно самостоятелно проучване за Н. Бончев. Изследвачът е намерил свой път при изграждането на творческия му портрет. За първи път е използувана така богато ко респонденцията на Н. Бончев, най-вече с М. Дринов, за да се очертаят характерът и преживяванията му и да се осмислят първите му талантливи опити в областта на критиката. Като значителен книжовен труд се разглеж да и дипломната работа на Бончев. В първата част на литературнокритиче ския си очерк Сестримски изгражда нрав изградени от Л. Каравелов и П. Р. Славей ствено-психологическа характеристика на криков. Просветителските му възгледи не пре чат за тази близост с революционната емигрантска критика, тъй като той е прогресивна личност, хуманист и патриот. Просветителството му има демократична основа и се насочва към социални проблеми" (Лит. ми съл, 1958, кн. 6). Георги Димов обръща вни мание на факта, че Н. Бончев се разграничава от критиците революционни демократи, които изискват от литературата да подготви народа за националноосвободителната борба по това, че е „привърженик на изкуството, което има повече общоестетически, откол кото действено практически характер" (Бъл гарската литературна критика през Възраждането. С., 1965, с. 239). В идейния свят на Н. Бончев „демократично-реалистичните схващания за характер и значение на художествените и културни ценности се пре плитат с идеалистични възрения за обществе ното развитие, с религиозни предразсъдъци за битието на човека" (с. 232). Максимали стичните изисквания на Бончев по отноше ние на възрожденската ни литература според Георги Димов изхождат от верни естетически позиции и от стремежа да способству ва за създаването на строга и компетентна критика. Това безкомпромисно отношение Петър Динеков приема като опит да се постави развитието и върху здрави и правилни принципи и в това той вижда историческата 162 на неговата тика, проследява оформянето индивидуалност и интелект в родната среда, при тригодишното учителствуване в Панагюрище, в Русия, където учи и преподава. Сестримски невинаги спазва хронологиче ския принцип, когато привлича и осмисля биографичните факти. Често цитира писмата на възрожденския деец при изясняване основ ните моменти от неговия живот. Това му позволява и да анализира приятелството между Н. Бончев и М. Дринов, да търси измерения та на тяхната дружба, импулсите, които зареждат с енергия сродните им души. Ав торът подчертава плодотворното въздейст вие на М. Дринов - вече изтъкнат и фор миран учен-историк, върху Н. Бончев. „Мене ми се струва - пише изследвачът, - че без тази упорита приятелска настойчивост Нешо Бончев едва ли би написал двете си големи статии, едва ли би превел „Разбойници" и „Тарас Булба", с които той влезе в историята на българската литература и култура. Те са зрелите плодове на едно приятелство, никога непомрачено от сянката на каквото и да е недоразумение, покрита корист и недо верие" (с. 56). Ив. Сестримски дири отраже нието на това въздействие и в развитието на културния живот в България.

През последните десетилетия съветското литературознание все по-често и по-настойчиво обръща поглед към българското лите ратурно и общокултурно развитие, все поуспешно включва националната ни литература в общите славянски, балкански, общоевропейски културно-исторически и идейноестетически процеси. Продължавайки пло дотворните традиции на руската и украинската литературна наука, чиито представители бяха едни от първите, които осветлиха важни моменти и страни от духовното нас ледство на българската народност, създа вано през вековете, новите поколения съвет ски българисти разшириха параметрите на своите изследвания, насочиха научните си интереси към процеси и явления, характерни както за по-далечното ни и по-близко минало, така и за нашата непосредствена съвременност. Все по-често ние сме свидетели на появата на различни в жанрово отношение изследвания, които и по проблематика, и по теоретико-методологическо равнище ус пешно и плодотворно се включват в общите ни усилия да осветлим културно-естетиче ските богатства на нашия народ, да изведем и някои по-общи закономерности, характер- ни за националното ни литературно разви тие, да обосновем участието на българската творческа мисъл в обогатяването на общочовешката духовна съкровищница. И в тоя общ стремеж все по-ярко се открояват усилията на украинската българистка В. А. Захаржевска, която през последните години ни поднесе редица ценни студии, посветени на съвременната българска литература. С едно заслужаващо всяко призна ние старание и изследователска ревност тя проучва делото на видни български творци от различни поколения и ни поднася студии, изработени с вещина и любов, посрещани с интерес и благодарност от българската културна общественост. Значението на тези студии е толкова по-голямо и поради факта, че дават възможност и на съветските читатели да се сродят с делото на видни български художници на словото. А като се вземе пред вид и обстоятелството, че тези проучвания са правени от един „страничен“ учен, формирал своите историко-литературни критерии и есте тически принципи върху основата на голямата класическа и съветска украинска и руска литература, и следователно би могъл да разглежда явленията от националната ни литература и на една по-широка сравнителна основа, за да се открои по-релефно както народностно-специфичното, така и общозакономерното; естествен е и интересът ни към подобни изследвания.

Френският литературен изследовател Пиер Петифис, на когото се дължи един забележи телен откъм подробна документация и прецизност труд върху Артюр Рембо, пуб ликуван през 1949 г. от парижкия издател Низе, е обогатил Верленовата библиография с нов крупен труд, излязъл в поредицата Живите“ (Les Vivantes), ръководена от писателя Камий Бурникел при парижкото издателство „Жюлиар“. Няма съмнение, че новата великолепно написана биография на Пол Верлен, изградена върху богата, подробно издирена фактология, ще предизвика нов интерес у почитателите и читателите на различни езици към личността, живота и творчеството на най-блестящия в яркото съзведие на френските поети Пол Верлен. Да навлезем в прекрасното съдържание на книгата, която Пиер Петифис е написал с изключителна гриж ливост в издирването, уточняването и оценМного са фрапиращите моменти от би тието на Верлен, които отразяват пораза ващите черти на характера му. Кроть и примерен като годеник, дисциплиниран и трудолюбив служащ в Парижката община, както го описва френският биограф, Верлен се променя неузнаваемо, след като се запоз нава и свързва с Рембо, този истински хангел на злото", както казва биографът Пиер Петифис. Дружбата на Верлен с Рембо и алкохолът, който просто оскотява навре мени нежния пост, го прави непоносимо брутален, опустошавайки го морално и раз рушавайки здравето му. Биографът Пигр Петифис не премълчава и най-грозните исти ни за личното и общественото поведение на големия поет, който под влияние на алкохол ните пари стига дотам, че веднъж захвърля пеленачето си, единствената негова рожба, в гнева си срещу нещастната Матилда, съ ругата му, и дори вдига нож над собствената си майка, когато му отказва пари... Човек не може да чете без вълнение и мъка точния разказ на френския биограф, когато описва Верлен в състояние на делириум тременс но който след разпръскване на алкохолната мъгла се възвръща към нормалното си състов ние на нежен и топъл съпруг и баща, радващ ce на брачния си живот.