Людмил Стоянов

Всяко време, всяко общество, за да влезе в културната история на народа, има нужда между другото и от художествена документация. Историческите факти, колкото да са красноречиви, не дават живия образ на епохата, на човека, на жизнените отношения. Произведенията на изкуството, на първо място на литературата, остават като документи за духовното състояние на дадено общество, разкзват з а и против вътрешните борби в него, за особеностите на историческия процес. Така проблемът за съвременността изниква в пълната си острота, когато става дума за задачите на литературата, за проблемите, които съпътствуват развитието на литературата в дадено време, за писателя като творческа личност, свързана най-вече с въпроса: как да се разкрие в художе ствени образи най-широко, пълноценно, най-правилно и правдиво нашата съвременност?

Излизайки от своя творчески опит, от събраното богатство в наблюде ние, в разкриване на живота и пътя на човека, писателят, струва ми се, би казал по-съществени съображения и открития по въпросите, които днес ни вълнуват. Той би се доближил с по-голямо право до вътрешния смисъл на такива проблеми, като връзката на реализма със социализма в миналото и днес, съдържанието и формата на художественото произведение, метода и мирогледа, положителния и отрицателния герой, езика и стила, с една дума, би могъл да разкрие част от истината за творческия процес, което понякога избягва от съзнанието на специалиста - критик, теоретик и литературен историк. Няма съмнение, че без марксистко-ленинска идеология, без ясни естетически и социални възгледи, писателят не може да се справи с крайно сложната карта на действителността, да твори и едновременно да проверява правилността и правдивостта на това, което изобразява, образите, характерите, отношенията, целия сбор от въпроси, които се роят в главата му като пчели около кошер. Социалистическата идеология за нашия социалистически писател би трябвало да се смята като нещо основно, решаващо за неговото творчество. Той ще прави грешки - защото теорията не може да го направи безпогрешен - но ще се учи от грешките си и ще върви напред.

Какво биха представлявали Европа и светът без победата на Октомврийската революция? Отговорът на този въпрос би ни дал пред става за огромния преход, извършен от народите в тяхното обществено развитие, духовен прогрес, култура, съзнание, живот. В навечерието на 40-годишнината на Великия октомври ние можем да кажем, че светът е навлязъл в нова епоха, коренно различна от епохата на буржоазното господство, и че тя се осъществява в пълната си сила в страните на социализма, на първо място в Съветския съюз. Какво характеризира тази „нова епоха в световната история" - както я нарича Ленин - чиито врати разтвори Октомврийската революция? Това е на първо място смяната на буржоазния строй с властта на пролетарската класа, със социалистическия строй. Този колосален преврат, извършен върху една шеста част на земното кълбо, се базираше върху високохуманна идеология - учението на марксизма-ленинизма - чиято крайна цел е изграждането на комунистическото общество.

В 1922 година поетът Гео Милев - разстрелян три години по-късно от фашистите - нарече Маяковски „болшевишки тръбач на революцията". Той сам се увличаше от футуризма и не правеше разлика между дореволюционното и по-сетнешното творчество на Маяковски. Той очевидно смяташе, че футуризмът е законен наследник" на всичко старо в изкуството и че правилно съжителствува с революцията. В неговата поема „Септември“ се чувствува влиянието на ранния Маяковски, но при все това ние я смятаме за творба на социалистическия реализъм. Появата на Маяковски в периода, когато в Западна Европа господствуваше духът на символизма, футуризма, експресионизма, можем да смятаме за „щастливо знамение" - доколкото той внасяше във футуристическата форма ново, революционно съдържание - защото голям брой значителни поети на Запад видяха в негово лице новатора, човека на новия живот, на новия хуманизъм — и го последваха.

Какви стихове съм писал преди увлечението в символизма. Каква еюношеската ми поезия? Като всеки начинаещ поет (1903 - 1904), имах не една, а няколко тетрадки със стихове. Това бяха стихове в народен героичен дух, писани под влиянието на Ботев, Вазов, П. Р. Славейков. Малка част от тях можах да възстановя в сборника Стихотворения от 1954 година. В 1905 г. се прехвърлих от Пловдив в София с намерение да следвам и едновременно да се издържам със собствен труд. Тук останах при един познат съученик, който по-късно отнесе тия стихове със себе си и дълго време в провинциалните вестници срещах напечатани някои от тях с неговото име.. В 1905 година ми направи силно впечатление стихотворението на Пушкин „Ве щий Олег" в превод на Пенчо Славейков. Пушкин и Лермонтов станаха мои любими поети. Тяхната поезия беше от такова високо качество, че не можеше да се подражава. Почнах да я превеждам, отначало несръчно. В 1907 година четох превода на Лермонтовия „Демон" пред студентска аудитория. Впечатлението беше насърчително. Пушкин и Лермонтов съм превеждал обикновено при трудни обстоятелства (в ареста, на фронта, в болницата, в заточение), с чувство на любов и благодарност към техния гений. Тук изниква въпросът: защо не съм останал верен на любовта си към поезията на Пушкин и Лермонтов? Как да се обясни моето и на други български поети от тоя период (1905-1915) увлечение в сомволизма ?

Когато в първите дни след Девети септември 1944 година се срещнахме с Тодор Павлов в неговия кабинет, между Многото разговори аз казах: „Колко е хубаво, когато тържествува справедли востта. . .. Наистина в тия дни справедливостта тържествуваше: партизанските отреди слизаха от планините след дълга и тежка борба, накичени с хвойнови вейки, бръшлян и здравец, вратите на затворите се разтваряха, за да излязат борците за социална правда, победоносната Съветска армия шествуваше на Запад и помиташе остатъците на кафявата чума... Справедливо беше и това, че сам той, Тодор Павлов, по поръчение на партията, стоеше на кормилото на държавата. Той дигна ръка със своя характерен жест и каза с тон, който не допущаше никакви възражения: „Справедливост - ето нашата цел“.