Дора Колева

Навърши седемдесет години Илия Волен - един самобитен, земен писател, чийто полувековен път в нашата литература е увенчан с ярки постижения. Прекарал сирашко детство на село, познал отровния задух на Духовната семинария - откъдето е изключен заради сътрудничеството си в Страшимировия в. „Ведрина", - Илия Волен отрано намира мястото си в редиците на прогресивната ни интелигенция. И още в разказите от първата му книга „Черни угари“ (1928) независимо от неукрепналото перо и явното влияние на Каралийчев проличава интересът му към отрудения делник на селянина. Появилите се след това „Кръстци“, „Божи хора“, и „Радост в къщи“ носят вече белега на творческата зрелост. С безпощаден реализъм в тях писателят рисува ъгловатите очертания на една психика и душевност, изкристализирали под вековния натиск на социалните неправди. Творец с остър социален усет и ясна идейна позиция, суров реалист и аналитик, в тези си книги Илия Волен показа - както ред български писатели - как „геният на мястото“ разчупва черупката на региона и битоописателството, за да достигне мащабите на националната проблематика. Защото в основите на своеобразната му поетика лежи симбиозата между документалната“ вярност към жизнената правда и широтата на художественото обобщение. С „Между два свята“ (1958) и последвалите я „Йов“, „На село през войната“, „С хора се живее" Илия Волен вложи своя талант в художественото усвояване на новата, социалистическа действителност - не само като извор на сюжети, герои и проблеми, но и като позиция и критерий в присъдата си над миналото. Сред тях особено се откроява повестта „Йов“, която с дълбочината на нравствено-философската си проблематика, с психологизма и изповедността си се нарежда сред значителните постижения на съвременната ни беле тристика. А наред с белетристичните си творби Илия Волен еавтор и на та кива оригинални книги като „Мисъл и думи“ и „Търсене на истина", в които натрупаният житейски и творчески опит е пробудил критика в писателя. В статията на Дора Колева „За някои моменти от творческото развитие на Илия Волен“, с която сп. „Литературна мисъл“ отбелязва седемдесетгодишнината на писателя, се разглеждат две неизвестни творби на Илия Волен - повестта „Стръмнини“ и недовършеният роман „Новоселчани“. Писани през 1927- 1928 г., когато авторът изкарва прехраната си като писар във Врачанската мигрополия, и останали непубликувани поради пословичната му самовзискателкост, те представляват особен интерес за изследователя, защото нагледно показват идейното и творческо развитие на писателя. В тях се очертава пре ходът от лиричната проза на „Черни угари“ - нелищена от известна литературщина и чужди навеи - към зрялото самобитно творчество на Илия Волен. Именно това прави тези произведения примамлив обект за анализ както от литературния историк, така и от гледище на психологията на литературното творчество.

Стиховете на Ана Ахматова проникват у нас в началото на 20-те години, когато в София последователно се получават нейните стихосбирки: „Вечер“ (1912), „Чётки“ (1914), „Белая стая (1917), „Подорожник“ (1921) и „Anno Domini" (1922). През април 1922 г. Константин Констан тинов отпечатва във „Вестник на жената" възторжен отзив за талантливата руска поетеса и я представя с пет преводни стихотворения. Творец с безспорна ерудиция, с богати сетива в под хода към творческите явления, К. Константинов вижда в поезията на Ахматова „освобождението на творческата душа от безнадеждния и безжизнен свят на смъртните носталгии, на неясните копнежи, на словесното разточителство, на отвлечените рационалистични постижения в стиха - дето властвуваше неоспоримо символизмът "1. За него тя е израз на „възвръщането към живия живот, към простото непосредствено чувство на сърцето - изляно в слова, които носят своята първобитна свежест. 2 Тази оценка е важна за нас не само като проникновено навлизане в лирическия свят на голямата поетеса, като вярна и правдива характеристика на нейното художествено виждане. Тя е показателна за естетическата програма на българските творци в началото на 20-те години, когато се извършва оня процес на „оварваряване“, на приземяване на стиха, на изпълването му със свежи, земни сокове. Интересът към Ахматова съвпада с преодоляването на символистичната естетика и с утвърждаването на ново реалистично светоусещане. „За мен и за онези, с които дру жах, поезията на Ахматова беше същинско откровение" - споделя в личен разговор голямата наша поетеса Елисавета Багряна. Преводът на други пет стихотворения, отпечатани пак във Вестник на жената“, е нейно дело. „Аз притежавах стихосбирките на Ахматова - продължава Багряна. - В тях откривах потвърждение на собствените си мисли, чувства, преживявания. Те ми помогнаха да разбера себе си, да осъзная колко трудна борба ми предстои, за да наложа новото виждане за женската съдба." През това време младата Елизабета Белчева е заявила своето присъствие на творец с ярко жизнено светоусещане, с подчертано сетивно художествено възприятие. С изградена посе тическа култура, с усет за художествено значимото, тя разбира, че в лицето на Ана Ахматова есрещнала самобитен творец, който владее богатите изразителни възможности на словото и умее да извлича естетическите ценности от обикновения живот, от обкръжаващия ни материален свят. На българската поетеса естетически и е близък реализмът на Ахматова, дарбата и да се четава битовото и всекидневното с душевното състояние, да разкрива чувствата чрез вярно намерения жест, реплика, интонация. Допада и музиката на нейните стихове - различна самоцелната песенност на символистите, тя се получава от по-сложното взаимодействие между звуковете и смисъла.

Между авторите, към които Никола Вапцаров изпитва подчертано творческо влечение, може да се посочи името на Иржи Волкер - един от най-зна чителните и най-оригинални поети на революционна Чехия в периода на 20-те години. За първи път стихотворенията на Волкер се появяват в българския печат непосредствено след смъртта на поета през 1924 г., но интересът към него сред прогресивните обществени среди у нас особено нараства през 30-те години, когато освен нови преводи се публикуват и няколко статии върху неговото творчество. . Автор на два стихотворни превода („На рентген“ и „Фотографии") и на три статии еписателят Георги Караславов. След престоя си в Прага (1929- 1930), където има възможност да се запознае по-цялостно с творческото дело на Иржи Волкер, Караславов донася със себе си първото издание на Волкеровите избрани произведения. В четене и превеждане на стихове от този том преминават редица срещи между Георги Караславов и Никола Вапцаров след установилите се между тях през 1936 г. сърдечни дружески отношения. В спомените на Караславов се съдържат ценни сведения за това, колко развълнувано Вапцаров възприема конкретни Волкерови творби и колко проникновено ги анализира. Оня, който познава творчеството на Волкер - пише Караславов, - ще долови ценното, прекрасното, своеобразното, от което Вапцаров по пътя на истинското органично тълкуване и изживяване се е учил като всеки голям и вдъхновен майстор. 1 На въпроса за рецепцията на Волкер в България и по-конкретно на отношението на българския поет към своя славянски събрат спира вниманието си чешкият литературовед Зденек Урбан. Освен изнесените факти, които доказват интереса на Вапцаров към поезията на Волкер, важен момент в научното съобщение на проф. Урбан е очертаната насока за по-нататъшното изучаване на двамата поети. Авторът не допуска никакво механично чуждо влияние или наподобяване", но смята, че интересът на Вапцаров към Волкер „не е останал без известно отражение в неговата поезия“. „Разбира се - продължава той, - нито за момент не трябва да се забравя, че в дадения случай става дума и за едно типологическо сходство на двамата поети. "2 Да разкрие аналогиите в идейно-естетическите принципи на Иржи Волкер и на Никола Вапцаров, съзвучието в типа на тяхната поетическа природа, което е важна предпоставка за въздействието на единия върху другия - такава е за дачата на настоящата статия.

Йовков не е от писателите, които чувствуват потребност теоретично да разсъждават върху изкуството, върху художествените си намерения и пристрастия. „За творчеството си, както и за личния си живот Йовков избягваше да говори", пише проф. Спиридон Казанджиев в увода на своите „Срещи и разговори с Йордан Йовков“ (1960). Анализите и оценките, спонтанно изказани от Йовков за литература, писатели, народ, интелигенция, които намираме в тази книга, са плод на „разговор насаме", на задушевна приятелска откровеност. Външно мълчалив по отношение на естетическите си принципи, писателят ги въплъщава в своето творчество: „Прочетете моите книги, изповядва той, там съм казал всичко, което може да интересува хората - от първата до последната: в тях е изобразен целият ми духовен живот, всичките ми надежди, в тях е цялата ми философия. "1 Светъл творец, влюбен в хората и в доброто, Йовков създава хуманистично и демократично изкуство, осенено от високи нравствени цели и идеали. Отвра тен от партизанщината, подлостта и корупцията, настъпили в годините след Първата световна война, той воюва с грозното и жестокото чрез красотата, търсейки я в труда, в природата, у хора обикновени, носители на чисти и прекрасни пориви. Безсилен да намери сред битпазарските лавици" на заобикалящия го живот онази истина, която да обединява хората, да не ги изправя един срещу друг като врагове, писателят обръща погледа си към миналото, към патриархалната нравственост. Там той открива истинските ценности в душата и във философията на българския човек. Във времето на остри социални противоречия и класови борби писателят се стреми към етическата страна на явленията, винаги загрижен да спаси морала" на героите си. В борбата за нравственото съвършенство на личността и на обществото той вижда изпълнението на своя художнически дълг. Неговият естетически идеал се определя от особеностите на хуманистичните му концепции, от вярата му в доброто човешко начало. Въпросите за мисията на твореца, за ролята на изкуството в човешкия живот намират и по-пряк израз в Йовковото творчество. Своите философско-нравствени идеи и естетически принципи писателят въплъщава най-директно в повестта „Жетварят“, където въпросите за изкуството са поставени в неразривната им връзка със социалните въпроси на времето.

Да проникнем в поетическия свят на Бленика това значи да се докоснем до светоусещането на нейната лирическа героиня, да дочуем всички нюанси в ней ния изповеден глас, да усетим дискретната красота на неподправеното и слово. Образът на една светеща от обич към света и към хората жена с умни и ласкави очи живее в тази поезия. Безразлична към блясъка, към суетната показност, тя има свои представи за ценностите, свое човешко достойнство. Бленика подхваща познатите стари мотиви за дома, за любимия, за майчинството. И то във време, когато разцъфтява ярката поетическа дарба на Елисавета Багряна (Вечната и святата, 1927), когато изказват интимните си вълнения Мара Белчева (Избрани песни, 1931) и Дора Габе (Земен път, 1928, Лунатичка, 1931). Същата година, в която Багряна издава своята втора книга (Звезда на моряка, 1932) излиза и стихосбирката „Брегове" - първата цялостна изява на Бленика. Критиката единодушно приветствува дебюта на младата авторка и което е поважно, подчертава свежата оригиналност на нейния художествен свят. С „Брегове" Бленика се представя като автор с откроен поетически облик, със своя жизнена и философска концепция, със свой изказ на онези истини - бисерни зърна“, които и поднасят разширяващите се „брегове" на нейния собст вен живот. И по-нататьк тя ще проявява в творчеството си само онези човешки качества и духовни сили, които са заложени дълбоко в самата нея. И по-нататък неотменно ще издига между себе си и живота, между себе си хората като едничьк щит сърцето си и от белезите по сърцето“ (Паустовски) ще се раждат нейните стихове. Поезията на Бленика няма художествената мащабност на Багрянината поезия, но като органически израз на друга човешка съдба, на друго поетическо виждане и чувствуване тя ни въвежда в атмосфера с лично звучене и самобитни внушения. Любовната лирика на Бленика не познава неудържимата страстна поривност, крайната нагорещеност на чувствата, както в поезията на Елисавета Багряна, но тя не познава и терзанията на ревността, на безответната любов, които изживява лирическата героиня на Дора Габе. Любовта в поезията на Бленика е светла, ликуваща радост, единение на душите, тържество на хармоничната обич. Няма да намерим тук драматизма на любовното чувство, неговите нюанси и превъплъщения, но ще усетим цялото очарование на мига, в който чувството се заражда. В монолога на лирическата героиня от цикъла „Писма“ се разкрива състоя нието на унес, на запленяване от магията на първата среща.

Преди да се изяви като поет, Георги Джагаров вече е познал суровата поезия на живота; преди да достигне творческа зрелост, той е съзрял като човек и гражданин. Трудно можем да си представим как би се развила литературната му съдба без връзката с борбата, без преживяното в затвора, без неговата героично-романтична и тревожна младост. Това е времето, когато се формират самите основи на неговото световъзприемане, устройството на ума, на душата, на волята. Това са първите и най-важни страници от мъжката му биография, когато усеща завинаги своята свързаност със съдбата на народа и на епохата. Дългът на воин определя линията на неговото дълбоко вътрешно поведение, на онова поведение, което според Михаил Пришвин „се състои в стремежа на човека към безсмъртие" и от което се ражда истинското изкуство. Първата стихосбирка на Джагаров „Моите песни" (1954) продължава най-плодотворните търсения в българската революционна лирика и в същото време ги развива и обогатява. Това са стихове, които принадлежат към традиции, идващи от Ботев, от Вапцаров; тяхната близост е в отношението към дълга, в полюсното разделение на чувствата, но по интонация и ритъм това са стихове, издаващи присъствието на друг поет - самобитен, своеобразно витален, с чувствителност от друго време, със свое изстрадано знание за живота, за героичното и трагичното. Обръщането на поета към антифашистката тема се определя от стремежа да разкаже онова, което още гори в душата му, да изрази огромния напор от мисли и чувства, натрупан през времето на борбата. Паметта за миналото живсе като дълг пред загиналите другари и като отговорност пред съвременността, на която е нужен пример за мъжество, за гражданска доблест и хуманизъм. Автобиографичната основа, върху която израстват творбите, придобива особе на стойност, защото чрез личния си опит поетът осветлява големите философски проблеми живот- смърт безсмъртие, добро и зло, любов и омраза. Мащабността на поетическата мисъл, изразена чрез страстна убеденост и доверителна сърдечна интонация, още тогава прави впечатление на литературната критика.