Николай Даскалов

Под това заглавие книгата на изтъкнатия чешки българист Зденек Урбан разглежда историята на литературните и културните взаимовръзки между двата славянски народа преимуществено на едно контактологично равнище. Още в началото трябва да отбележим, че в този обем неговата книга няма възмож ност да обхване и представи цялостно, като система от връзки, проблема, което изисква между другото нейното включване и на други нива на изследване - стилистични, типологически и пр. с произтичащите от това възможности и рискове. Така, както с реализирана, книгата на проф. Урбан няма да ни впе чатли и с някакъв новаторски подход към изследваните факти и явления, но в нея има нещо, което ни задължава да я оценим като важна негова заслуга в развитието на чешката българистика. А това е научната му добросъвестност, завидното му в своята последо вателност и постоянство доверие към логиката на историко-литературните факти. Книгата включва няколко студии и статии, които разглеждат най-съществените моменти от литературните и културно-историческите отношения между чехи и българи през ХІХ и ХХ в. Въпреки че авторът не скрива и тук предпочитанията си към определено тематическо единство, обединяващият принцип на сборника се определя и от усилията му за единство в изследователския подход. У Урбан има един постоянно действуващ фактор, който детерминира в голяма степен маниера му на изследвач в областта на междуславянските културни традиции и отношения: доверието му към фактите, но и съмнението в тяхната изчерпателност, завършеност, окръг леност. Затова той постоянно и упорито се връща към тези факти, анализира ги, уточнява и стабилизира представите ни за тях, за да извлече същността им. В желанието точен в своите преценки да бъде оптимално и изводи авторът винаги се стреми да стесни обема на неаргументираните твърдения, на догадките и предположенията. Това дава своето отражение върху количествено-обемното съотношение между отделните изслед вания в сборника, но поддържа едно ниво на качествена аргументировка и приемливост на тезата. От такава гледна точка всяка от поместените в книгата студии и статии съдържа определени приносни моменти, но най-съществен принос бележат по-обемните изследвания на автора: „Показалец“ на Раковски и неговият отзвук в Чехия", „Божена Немцова и България“, „Отношението към личността и литературното дело на Христо Ботев в Чехия (1871-1918)" и др. В първата студия не само се дават ценни указания за причините, породили широкия отзвук към книгата на бележития деец на Българското възраждане в Чехия, но за първи път в чешката българистика се прави аргументиран опит да се реабилитират нейните научни и художествени качества. Неслучайно към това първо българско систематично Ръководство по етнография и фолклор проявяват най-значителен интерес и авторитетни чешки учени като Ригер, Воцел, Дуновски, а по-късно Махал, Поливка и др., но и първокласни майстори на чешкото художест вено слово и вещи познавачи на славянския фолклор като К. Я. Ербен, Б. Немцова. Със своя богат доказателствен материал тази сту дия на проф. Урбан убедително сочи, че интересът сред чешките научни и културни сре ди към „Показалецът" на Раковски се детерминира не само и не просто от обаятелната личност на неговия автор, а преди всичко от действителната научна стойност на тру да, от огромното богатство на събрания и систематизиран в него фолклорен и етнографски материал.

Така обяснява творчеството си един от най-големите художници на нашия век. Подобно изявление, разбира се, не трябва да се тълкува буквално, защото духовната биография на твореца не се покрива с житейската. Творческата активност на големия художник сякаш привлича към себе си частиците на битието спорадично разпръснатата в него духовност, преобразува обикновеното, първичното от живота в художествена реалност, но твърде често той тръгва и от историята на своята душа, за да изгради историята на народ и човечество, долавяйки сякаш „свръх-сетивни“ откровения, недостъпни за другите хора. Като худож ник - пише И. Матушевски - Жеромски принадлежи на лирическия тип, гледа на света през призмата на чувствата, хората, думите, събитията го привличат повече със своята вътрешна, духовна същност, отколкото с външната, пластичната страна. "1 Такъв тип творец не е склонен към дистанциране от обекта на изображение,към наблюдения и анализи на живота отстрани, а стои вътре в него, „преживява историята като онези, върху които се стоварва цялото нейно бреме от мисли, за да ги претопи в амалгамата на интрожитието и разкрие и грозното, и красивото, и злото, и доброто в събитията и у хората. „Пепелища" на Жеромски не е само и не е просто исторически роман-епопея, а и роман на едно моралнофилософско самосъзнание, в който обективно-епичното съжителствува със субективно-експресивното, пластично-образното - с духовно-интелектуалното, дра матично-усложненото с лирико-поетичното от най-висок разред. Тази стилна полифоничност, в която функционират най-разнообразни тенденции, хармонира напълно с отворената жанрова конструкция на епопеята, в която много глави притежават свобода по отношение на фабулата, съществуват като че ли сами за себе си като отделни новели, обединени не от фабулирането, а от главната тема и от духовната диспозиция на авторовата индивидуалност. Налице е едно движе ние в епичния статут на повествователя - от пластично-епичното към духовнопространственото, от изобразителното към асоциативно-мисловното, от близките, зрими форми на битието към по-далечната, по-сложна и по-дълбока перспектива на идеограмата.