Книжка-9

Съдържание

Можем да кажем, че от излизането на романа „Антихрист" през 1970 г. интересът към него нараства все повече и повече. Общият му тираж (260 000 екземпляра) е огромен и за десетократно по-многолюдна от България страна, а вниманието на критиката е необичайно. Само от 1980 г. насам последовател но се появиха критическите книги на Румяна Йовева, Стоян Каролев и Чавдар Добрев за творчеството на Ем. Станев, в които специално внимание се отделя на „Антихрист". Наред с това трябва да отбележим, че възприемането на „Антихрист е също като личността на Ем. Станев. сложно и противоречиво Надежда Станева в книгата си „Дневник с продължение" цитира едно лов джийско по дух и острота изказване на Ем. Станев за романа „Антихрист": Ех, че книга ще стане! Но като я свърша, ще има да се смея на глупаците, които ще я гледат, както лисица гледа капана - със страх да не я удари" Едва ли Ем. Станев би имал правото на тази малко пресилена забележка, ако не съществуваха неяснотите и мистификациите около образа на Антихри ста. Разбира се, те се дължат не на някакви специални зашифрования от страна на автора, а се пораждат от необикновената задълбоченост и динамиката напроб лемите в романа. Въпросът, кой е главният герой на романа, засега остава открит За критиката той е „Еньо-Теофил“, „Теофил-Еньо", или просто „Еньо", или „Тео фил" в зависимост от това кой период от живота му е обект на разглеждане. Ру мяна Йовева е на мнение, че: „В центъра на произведението са всъщност двама герои - единият, който ще направи, човешкото пътешествие", а другият -жи тиеписецът, който описва перипетиите му, оценява делата му. Накрая те се обединяват. Диалогът между двамата дава възможност на автора да започне обобщенията, да наложи философската доминанта в произведението. Но вместо да се спре по-подробно на диалога между двамата, Йовева се впуска да анализира „възрастовите и нравствено-философските превъплъщения на C „главния герой", който отново става „Еньо“, „Теофил“, (Антихриста“, „Тео фил-Еньо".

За първи път у нас се явява труд, чиято задача не е само да изследва бъл гарската народопсихология, но и да изведе народопсихологията до равнището на наука със своя философска, социално-историческа, етическа и естетическа проблематика. Проучването на акад. П. Зарев „Българска народопсихология и художествена литература" идва да запълни една празнина в българското на родознание и да очертае границите, методите и перспективите на демопсихологията. Появата на този синтетически замислен труд налага да се постави той в по-широкия контекст на наши и чужди изследвания и да се види мястото му научното дело на неговия автор.

Съвременната авангардна литература поставя с особена острота проблема за относителността на естетическия вкус. В последните години в западноевропейската литература се появиха необичайни литературни произведения, които поставят в недоумение обикновения читател. И тук естествено възниква въпро сът: съществуват ли някакви граници за новаторството в литературното творчество? Има ли някакви „абсолютни противопоказания" по отношение на новаторските търсения? Съществува ли критерий, който да ни позволи да различим «законното" от „незаконното“ новаторство? Или, напротив, всяко новаторство има шансове да се легализира и да се превърне след време в класика? Съществува ли някаква естествена норма, отвъд която новаторството не може безнаказано да прекрачи, или, напротив, поради конвенционалността на есте тическия вкус, всяко новаторство може да се наложи и след време да се пре върне в ефимерна „норма"? Всъщност този проблем не възниква днес за първи път: достатъчно е да си припомним например прословутия „спор между древните и модерните" във френската литература от края на XVII и началото на XVIII в. Но за разлика от миналото днес разривът между новаторство и традиция еабсолютен и конфликтът между тях надхвърля рамките на чисто естетическите полемики; ето защо отговорът на поставения по-горе въпрос не може да бъде същият като някога.

Защо понякога така трудно пишем именно за поетите, които обичаме? И ако при класиците е така, защото едва ли има смисъл да наслагваме още към натрупаната книжнина върху творчеството им, защо става така и с поети, които са наши съвременници? И то, за които съзнаваме, че критиката им е в дълг? Трудно ми е да отговоря на това, без да призова примера на самата литература. Нима и поетите не кръжат дълго над теми, които отдавна ги въл нуват? И нима често и поетите не успяват да напишат творби, за които иначе доста са мечтали? Изглежда, че тайнствените закони на вдъхновението са валидни и в царството на критиката също така, както и в царството на поезията. Нека тези думи бъдат като увод към поезията на Петър Алипиев, която повече от две десетилетия е интимен събеседник в едни от най-приятните ми читателски часове. Най-сетне узря часът да споделя като критик онова, което отдавна съм почувствувал като читател. А поезията на Петър Алипиев на пръв поглед изглежда нетруден за критическо тълкувание творчески феномен. В нея липсват драматични творчески преломи, неочаквани смени на художествените виждания, нейният израз не е загадъчно сложен, това творчество не ни затруднява с многообразие от теми и проблеми. Напротив - поезията на Алипиев впечатлява със своята изразна простота и яснота, в творчеството му има една определена основна тема - природата, в развитието му няма главоломни завои, тази поезия е не само монолитна в проблематиката си, но и като че статична в развоя си. Този поет не ни смайва и с особена плодовитост. Това е може би най-сдържаният на изяви поет от иначе плодовитото племе на неговите връстници - априлците. Този поет през целия си живот пише една-единствена книга, и то не в преносния смисъл, с който често си служим, за да изразим единството на едно творчество. Той наистина е автор само на книгата „Лирика“, която за двадесет години има четири издания (1961, 1966, 1972, 1980). И макар че в различните и издания се появяват нови творби, а стари отпадат, това не са четири различни книги с едно заглавие, а една и съща книга - Лирика". И то не просто защото творбите, които отпадат и се появяват от издание до издание, съвсем не са много.

Литературите на Югоизточна Европа предлагат богат материал за срав нителните изследвания. Развити в зона на културни влияния, тези литератури усвояват ценности от Ориента и Запада, запазват до късно „народен характер", създават произведения, които се нареждат сред шедьоврите. Изследването на тези литератури би било улеснено от трудове, разглеждащи комплексно културата на региона. Но това, което придава очарованието на тези литератури - тяхното разнообразие, - представлява и затруднение по пътя на изследването, затруднение, което изисква от специалиста познаване най-малко на шест ези ка. Постигнатите досега частни резултати са значителни и разкриват аспекти, които заслужават да бъдат разглеждани в светлината на съвременните пости жения на сравнителното литературознание. Защото можем да се запитаме дали това, което преследваме чрез сравнителното изследване, е естественото включване на по-малко познати произведения в патримониума на световната култура", или по-скоро е разкриване на някои ценности, които поставят на преразглеждане основата, върху която се гради „литературен патримониум". Забележителен е фактът, че откакто сравнителното литературознание се вдъхновява от позитивизма и историзма, неговата сфера не се разпростира извън границите на територията, в която се намират художествените постиже ния от същия род. Тогава, когато прониква отвъд Западна Европа, компаративизмът избра от азиатските литератури произведения, които си приличаха с подобни от европейските литератури. Изследванията, които трупат дати и имат желание да представят световната литературна история в рамките на една неумолима хронология, която ни уверява, че произведението, появило се понапред, е предопределило появата на следващото, дават гражданственост на идеята, че литературите на Югоизточна Европа са млади" и че са извикани на живот само за да „попълнят" репертоара, съставен на основата на художестве ния опит на малобройна група „зрели" литератури. Но е забелязано, че „младостта" на писмената литература се компенсира от „зрелостта" на някои осо бености на устните произведения. Богатството на устните литератури от европейските югоизточни култури не може да бъде поверено само на анализа на фолклористите - те трябва да бъдат изследвани и от текстолози. Или ако приемем тази гледна точка, минаваме отвъд опозицията - до голяма степен изкуствено създадена - между „иманентност“ и „трансцеденталност" на текста, т. е. между вътрешно изследване и противопоставено му изследване, което анализира текста в неговия социален, интелектуален, политически контекст.

Двадесети век е пренаситен с исторически събития, повечето от които бурни, кървави, зловещи. В пъстрия му калейдоскоп има всичко - благородни освободителни борби и подли заговори срещу народите, подвизи и предателства. Превратите се редуват с войни, войните - с революции. Този век на хищно изтребление“, както го нарече още през 1916 г. Николай Лилиев в едно стихотворение, писано на Южния фронт, не само прекрои картата на света, но промени и нашите представи за самата история. Сякаш никога преди това тя не е въвличала в своя ужасен водовъртеж такива гигантски човешки маси, не е изправяла една срещу друга толкова могъщи класови сили и не е диктувала тъй властно волята си на отделния човек. Сякаш никога преди това не е била така силна жаждата на народите за промяна, за по-добра съдба и по-щастлив живот. Двадесети век вече няма с какво да ни учуди - неговата жестокост надмина границите на нормалното въображение, неговата безумна вяра в бъдещето надхвърли и най-дръзките мечти. А ядреното оръжие откри такива потресаващоактуални перспективи" пред човечеството, че всички по-отдалечени във време то исторически събития, колкото и кръвопролитни да са били, вече ни изглеж дат някак вехтозаветни. И въпреки всичко Испанската гражданска война от 1936-1939 г. си остана един от най-грандиозните двубои на века, определил съдбата на Испания за четири десетилетия и разтърсил цяла Европа. В този двубой се сблъскаха съ щите социални и политически сили, които малко по-късно, през Втората све товна война, се биха на живот и смърт за правото да бъдат владетели на бъде щето. Испанската гражданска война, започнала като локално военно стълкновение между фашистките метежници и защитниците на Републиката, бързо се превърна в събитие със световно значение.

Участието на Никола Вапцаров като автор и редактор във вестник „Лите ратурен критик" е интересен и немаловажен епизод от неговия човешки и творчески път. Един от частните на пръв поглед проблеми там е доказването на авторството на неподписаните бележки от рубриката „Наша поща". Защо необходимо това? Какви изводи можем да направим за Вапцаров и неговите литературни, редакторски и човешки позиции от тези, стигащи до десетина вестникарски редове? За това, дали трябва и дали можем да оставим анализа да говори, но има и един друг факт - изводи вече са направени от мнозина изследователи, и то преди някой от тях да си е задал въпроса, принадлежат ли всички те на Вапцаров. За лековерното отношение на изследователите към сериозността на такъв въпрос до „известна степен" са допринесли авторите на спомени. Ето два от тях: „До известна степен това не отговаря на истината - за стиховете в редакцията отговаряше единствено Вапцаров. Съобщението бе замислено като завоалирано уведомяване на читателя, че вече съществува редакционен комитет. Името на Вапцаров обаче отпадна в последния момент. По конспиративни съображения той категорично се противопостави да се афишира името му. Така се реши да се припишат стиховете в компетенцията на друг". (Алеко Големанов - в. „Поглед" от 18. ХІ. 1977 г.) „Като съобщавам тези факти, бих желал да бъда докрай добросъвестен. Имах възможност да наблюдавам отблизо работата в редакцията и добре помня, че рубриките „Редакционна поща“ и „Наблюдателница" се списваха предимно от Н. Й. Вапцаров, и като познавам добре тематиката, стила, езика, темперамента на Н. Й. Вапцаров, не се боя да потвърдя, че тези малки, но изразителни образци на борческа журналистика са негови." (Филип Филипов - сп. „Български журналист“, бр. 9 от 1976 г.) Няма да коментираме всички уязвими страни на тези спомени. Ще отбе лежим само, че доброто чувство към паметта на Н. Вапцаров не предполага подаръци от чужди мисли.

Заселването на Стоян Крачолов, прадядото на поета Яворов, в Чирпан, неговото тайн ствено забогатяване и неговият тъмен бърнест тип са послужили за храна на фантазията на някои изследователи, която не е спомогнала много за развързване на браншконтовия възел на проблема. Като потомък на рода осмелявам се да кажа, че много наивитет има в създадените хипотези, Преди двадесет и пет години Ганка Найденова-Стоилова, племенницата на поета Яво ров, стъпила на джадыгьолска земя,за да изрови от пепелищата зрънцето на истината за произхода на своя прадядо, не е подозирала, че в една от юртите на „Алешка махала", прекръстена по-късно в „Сапъ махала", е роден, откърмен и отраснал прадядо и Стоян. Топлият и сърдечен прием, който и бе оказан от любеновските потомци на рода, не ще е бил от някакво желание да свържат своя род с чирпанския заради славата на поета Яворов. Гостоприемството е родова черта на Крачолята. Със своите изследвания за миналото на рода Ганка Найденова-Стоилова е успяла да пре чисти с чувството за отговорност всичко от изкушенията на създадените досега хипотези и ле генди, правейки най-достоверните изводи, че в миналото на рода на Яворов няма чуждоземен, небългарски произход, че той е пришьлец в Чирпан -най-вероятно да е от село Джадь гол, сегашното село Любеново, Старозагорско, и че чирпанските, старозагорските и новозагорските Крачоли имат един корен. За мен тези изводи представляват най-установената нишка, по която ще се постарая да свържа моите сведения, които в продължение на много години успях да събера. Вярвам, че чрез тях ще помогна да се изяснят някои въпроси, в които различните изследователи, приятели и близки на големия български поет са завъртели нещата така, че в тази мозаечна игра на създадените много образи за миналото на рода те са придобили библейски очертания. За да бъда по-убедителен за произхода и единния корен на чирпанските, старозагорските, новозагорските и любеновските Крачоли, направих някои странични изследвания, които поради сходството на прякора биха хвърлили в заблуждение някой друг изследовател. Основа за изясняване на този проблем дават т. нар. „Историко-етнографски сведения за с. Любеново, Старозагорско" и сведенията, събрани от потомците на рода от същото село, от Стара Загора, Айтос, Казанлък, Русе, Ловеч и София чрез лични разговори и писма. От книгите, които съдържат ценен материал и на които се позовавам по един или друг начин, за да свържа издиреното дотук с новите материали за генезиса на прякора, за заселването на Стоян Крачолов - Арабина в Чирпан, за неговото тайнствено забогатяване, за бедуино-арабско-мавърския произход на прадядото и тъмния бърнест тип на поета Яворов, трябва да отбе лежа следните:

Брой 5 се открива със статията на Алек сандър Панков „По следите на героя (Проблемът за положителния герой в съвременната критика)". Както личи от подзаглавието и, тя е посветена на отношението на съветската критико-теоретична мисъл към проблема за положителния герой в съветската литература. В общи линии са проследени различните промени, които претърпява концепцията за положителния герой в съветската литература, като най-голямо внимание е отделено на последното десетилетие. В уводната част на статията си авторът се спира на концепцията за положителния герой, поддържана през 30-50-те години. Тази концепция включва възгледа за положителния герой като участ ник в историята, съзидател и борец, строител на новия свят; той е ярка и активна личност, проводник е на историческите преобразова ния и изразител на идеите на прогреса. Алек сандър Панков отбелязва и един съществен тезис - необходимостта да се покаже формирането на героя, закаляването му в преодо ляване на препятствията или, както се е изразил авторът, - героят трябва да се роди пред очите на читателя. А. Цанков си задава въпроса защо след като съществува известна по-голяма или по-малка яснота относно концепцията за положителния герой, непрекъснато възникват спорове за него? Защо е нужно литера- турните теоретици и критици да призовават най-настойчиво писателите да създават поредните положителни герои - въплъщение на човека на новата ера"? Авторът коментира някои спорове за положителния герой - отбелязва неудачната практика на производствения роман от края на 40-те години, краха на теорията за без- конфликтността, оттеглянето на литературата от илюстративността, от дидактическия схе матизъм. Александър Панков поддържа станови- шето, че теорията за положителния герой не може да се развие без връзка с теорията за художествения характер. В статията са посо чени три основни аспекта в теорията на струк турата на художествения характер: 1. Картината на външното пространстве но поведение на човека в характерни обстоя телства; 2. Описание на качествата на човека, които се групират на природни или телесни и на етични и социални - в този пункт се набляга, че реализацията на човешките качества винаги се осъществява в конкретен социално-културен контекст; 3. Изображе ние на човешката психология - т. е. на душевния живот на човека, неговото съзнание и подсъзнание. Сложното съчетание на тези три страни на човешкия образ прави характера на героя максимално жив, пълнокръвен, дълбок. А обособяването, изтъкването само на един от трите набелязани компонента води до поеднозначни и еднолинейни образи. Никога не трябва да се забравя - пише Александър Панков, - че човешкият образ еконкретно художествено единство, отделните черти на характера се разгръщат не механически и не автономно, а цялостно, по пътя на различни преходи от външното към вътрешното, от вътрешното към външното. Описанието на постъпките винаги съдържа информация за психологическото състояние, а описанието на психологическите състояния може огледално или символично да замества външните действия.

Втората книга с интервюта на Ат. Сви ленов съдържа 12 разговора със съвременни български писатели. Авторът продължава портретуването на избрани от него съвре менни творци и ми се струва, че в тази книга той достига до един своеобразен връх в майсторството си на събеседник. Срещите му с писателите не са еднократни, нито само от един период. Обикновено с по-старите автори ,, запознанството води началото си от младежките години на Свиленов, в миговете, когато е общувал с книгите на писателя. Първата среща на живо" създава и първото впечатление и у читателя, тя е особено важна, Веднага сме въведени в атмосферата на избрания творец, още със самото обаждане по телефона и по начина, по който е приет в дома, още в началните думи на разговора пред читателя застава живият писател с някоя негова важна, отличаваща черта. Свиленов не крие своето участие и пристрастие, но никъде не се натрапва, говори за себе си само толкова, колкото е необходимо, за да се проникне по-дълбоко в същността на автора, който ни представя. Дълбокото предварително познаване на творчеството на тези 12 автори, както и на литературата за тях, също спомага за бър зото и някак спонтанно навлизане в творче ския им свят. Техните изповеди са максимално искрени и точни, няма повторения, няма разтегнати моменти и обяснения. Всичко енякак специално премерено, уточнено и тази прецизност не е нито скучна, нито хвърляща се в очи. Особено ме учуди и привлече това разнообразие на букета от автори, включени в книгата на Свиленов. Никъде няма еднак ви" въпроси, сходни запитвания, повтарящи се моменти от техниката на интервюто. Разнообразието се ражда сякаш от само себе си, но всъщност тук личи умението на Сви ленов да борави с интервюто - този толкова капризен литературнокритически жанр. То- ва не е само известна обираност - изискват се различни комбинативни качества, като бърз и съобразителен ум, голяма деликатност, познаване на литературните и общест вено-политическите факти, вникване в ат- мосферата на твореца, на времето, когато създава една или друга творба, отчитане на литературната критика, на общия литера144 турен процес и пр. Цялата тази предварител на подготовка съвсем не личи. Пред читателя като на сцената се изправят двама сладкодумни събеседници и когато беседата приклю чи, можем само да съжаляваме, че не е продължила повече време. А може би наистина с някои от по-младите автори, включени в книгата, Свиленов ще продължи своите разговори... Книгата „Събеседници" се чете на един дъх, защото подбраните имена са не само на лю бимци на автора, но и на мнозина читатели: Ем. Станев, Д. Талев, К. Константинов, Г. Белев, Г. Цанев, Др. Асенов, Б. Райнов, Г. Джагаров, В. Мутафчиева, Т. Жечев, Л. Левчев, Г. Марковски. Безспорно - та лантливи, оригинални и много популярни автори, всеки със своя подчертана индиви дуалност, с ярък характер на творец, с личен и значителен принос в дадена област.И в също то време - много различни почерци, полярни вкусове, особени творчески съдби. Обеди нява ги водещата мисъл на техния събесед ник, а също и новата социална дейстивтелност, задачите, които стоят пред литературата на социалистическия реализъм. Но нека се спрем на дванадесетте задушевни изповеди, които ни предлага книгата на Сви ленов.

Книгата на двамата видни българисти на ГДР е първият обстоен преглед на българ ската литература, издаден на немски език. Колкото и последователно понякога да е било възприемането и проучването на родната ни литература в Германия до Втората све товна война, факт е, че то не довежда до нито едно цялостно изследване за основните моменти и постижения в многовековната н история. Първоначално това се отразява не благоприятно върху рецепционните процеси през последвалите периоди. Новите общест вени условия в ГДР съдействуват за сравнително бързото превъзмогване икачественото изменение на това състояние в посока на съ временните изисквания и схващания. От две десетилетия насам българистиката в ГДР се развива последователно и днес е напълно оформено интеграционно звено в славистиката и духовния живот на страната. Постиже нията в две от нейните области - езикознанието и литературознанието - стават все позначителни. Наред с издадения преди няколко години първи по своята пълнота „Българсконемски речник" (съставен от Хилмар Валтер и Дитмар Ендлер), наред с различните публи кации по отделни въпроси, наред също с високопрофесионалните преводи на художе ствени творби и системно провежданите дву странни конференции, несъмнено важно доказателство е и споменатият труд „Поглед върху българската литература". 150 По своята същност той е научнопопуля рен и трябва да бъде разглеждан с оглед на особеностите, които отличават този род изследвания. Открояват се на първо място неговата пълнота и критериите за подбор на имена, произведения, явления. Авторите засягат и характеризират всички съществени моменти в развойния път на българската литература - от ранните и образци до художе ствените явления и тенденции от 70-те години на нашия век. Отделните глави следват, общо взето, възприетата периодизация: епохата на старата литература, Възраждането, след Освобождението до Първата световна вой на, между двете световни войни, след 9. IX. 1944 г. В приложения от авторите подход се обединяват хронологическото изложение на литературните процеси и изясняването на свързани с тях възлови проблеми, което дава по принцип възможност да бъдат синтезирано разгледани не само последователността на литературния развой, но също и присъщите му тенденции и особе ности. Първата част например е изградена изцяло според хронологическия принцип: ли тературата по времето на Първата и Втората българска държава, през османското робство, тук е включено и едно обзорно изложение върху родния фолклор. Следващите три части, посветени на литературния развой до Втората световна война, показват някои съществени отклонения - самите наслови на отделните глави дават представа за водещите имена и характерните явления в литературния процес: Паисий Хилендарски - пръв идеолог на Българското възраждане", Ранна изява на художествената проза - Софроний Врачански“, „Публицистика и дидактична литература“, „По пътя на националната литература", „Марксическата литературна критика и ранната социалистическа литература", "Темата за антифашистката борба в лириката“, „От звучаването на символизма", „Антифашисткият фронт на писателите" и пр. В последните две глави няма очерни за отделни писатели развитието на основните жанрове (проза, лирика, драма) е проследено по десетилетия. Въведени са обаче и някои проблемно обособени формулировки: „Темата за антифашистката борба в лириката", "Човек и история в епоса“, „Поезия на строителството и свободния труд", "Изменения в историческия роман" и пр. Както личи, в едни от тези фор мулировки са подчертани тематичната опре деленост на литературата и особеностите на историческия момент, а в други - специфич ни за художествения процес белези.