Книжка-3

1965 Книжка 3 Съдържание

Едва ли има български поет с по-изразителна външност от тая на Фурнаджиев. В нея е заключена голяма експресивна сила. Неговото лице прилича на някакво негърско божество, първично, грубо, непохватно издялано. В него има нещо много предкултурно, езическо, много от еманацията на чистата „природа“. Поет силен, земен, витален, той веднага те покорява със своята поетическа сила. Цялата му поезия е изпълнена със земни аромати. Особено ранната му лирика е изпълнена с едно могъщо ликуване. Явно пред нас е поет с огромна енергия и с големи жизнени запаси. Ако той би бил художник, той непременно би бил от школата на Йорданс, ако беше прозаик, непременно щеше да моделира образи подобно на Рабле, ако е поет, той не може да не бъде Фурнаджиев. Не знаем как другояче можеше да се излее тая груба сила на природата, ако не в такива силно драматични, могъщи, импулсивни стихове. Той ни прилича на поетически дух, който непрекъснато призовава земните сили на живота. Не е ли някакво своеобразно продължение на земята, на пръстта, на камъните, на корените на дърветата в литература. Няма в него черти, които да говорят за чисто проявление на „духовното“. И все пак той не е враг на въздуха и простора, на бляна и меч тата. Но духовните процеси при него протичат през неговата динамичноимпулсивна натура.

Атанас Далчев внесе в българската поезия философската проблематика, чийто предмет е отделният човек и взаимоотношенията му с целия останал свят - човешки, земен, вселенен, безкраен. Той създаде своя концепция за смисъла, възможностите, целите и ценността на отделния човешки живот. В поезията на Атанас Далчев отвлечените проблеми за съдбата и битието на човека имат съвсем конкретен, необходим ж ив от, защото те са негов природен интерес, те са негова неотменна съдба и всекидневна болка. В своята цялост поезията на Далчев представя психологическа автобиография, дневник на изменящото се общуване между човек и външен свят, с други думи, в нея има елемент на епоса. Това е първата и, основна особеност. В поезията на Далчев намира място само онова духовно съдържание, което н е отменно се налага, само онова, което по необходимост ляга в основите на психическия живот и се явява по-нататък определящо за поведението, чувствата, мислите. Едно е да знаеш, друго е да разбираш и съвсем друго - да усетиш същността на нещата. Отделният човек се добира до същностите не само чрез логическото знание. Само условията на живота, вътрешните интереси и своеобразното комбиниране на много фактори едновременно заставят или извеждат отделния човек в определени моменти от живота му към онова, което той з на е, за което другите говорят, но което само в този момент със същината си става наистина лично достояние, явявайки се като откровение, като убеждение - завинаги. Ето такива моменти отразява Далчев в поезията си. Той е знаел за социалната несправедливост, още от малък е проявявал състрадание към бедните, И но социалната несправедливост с цялата и грозота и жестокост той разбира със същността си усеща едва в Париж. Това е подготвено от проникновеното разбиране на други основни истини и от целия духовен опит на поета, преди да отиде в Париж. Поезията на Далчев не е средство за споделяне, доверяване, внушаване на мисли и чувства - тя е средство за назоваване най-изначалното. При такъв подход поетът лесно би могъл да плати данък на честолюбието, на самоизмамата или фантазното явление, защото е много трудно да отделиш в себе си само проявите на чистата същ ност и да избегнеш всичко случайно и чуждо.

В издадения през 1795 г. „Увод към Омир“ („Prolegomena ad Homerum") Фридрих Волф, като отрича единното авторство на „Илиада“, отбелязва, че в този вид поемата е незавършена и че може да бъде продължена с описание на следващите събития от „троянския цикъл“. Сред многото протести и възражения, посрещнали тази идея, особено рязък и категоричен е отпорът на Хегел: „След това... се поставя третият въпрос за единството на завършеността на епическото произведение. Аз вече посочих, че този тезис става много важен, тъй като в последно време започна да се счита допустима представата, че епосът може произволно да се завършва или да продължи да се развива и по-нататък, докогато е угодно. Макар че този възглед се поддържа от здравомислещи учени-изследвачи, напр. Ф. А. Волф, той си остава груб и варварски, тъй като този възглед всъщност се свежда до това да се отрекат на най-добрите епически поеми истинските свойства на художествени произведения" (к. на Хегел). Сто и петдесет години по-късно в изследването си „Произход на романаепопея" А. В. Чичерин 3 твърди, че произведенията, принадлежащи към големите епически видове (напр. „Война и мир" на Толстой), не са завършени и не могат да бъдат завършени, тъй като широкият обхват на художестве ната действителност, големият брой герои, големият брой проблеми

Произведенията, които обикновено разбираме под названието „поеми на Иван Вазов", са обединени не само от външните си жанрови белези, но придобиват и по-широк смисъл в процеса на израстването на автора като художник. Създадени в краткия период 1879-1884 г., те са тясно свързани с определен етап от поетичната биография на Вазов, изразяват закономерностите на един важен момент от неговото творческо развитие. В края на 1879 г., когато излиза от печат първата поема на Вазов, C той е вече автор на три стихосбирки. Стихосбирки, в които изживява пълна сила възторзите и тъгите на своя народ. Но отшумели са вече дните на подем и отчаяние, на георизъм и възторзи. Сред идиличната тишина на неговото берковско усамотение в душата на поета се уталожват бурните чувства и патетични изблици. И започват ония невидими процеси на художествено преосмисляне на жизнения опит, от които ще изкристализират бъдещите му творби. Това, което доскоро е било нажежена атмосфера на настоящето, сега се преобразява в съзнанието в минало, в спомен, подчинен на чувството за историческа перспектива. След периода на непосредните емоционални реакции настъпва времето на широките художествени обобщения и спокойните исторически преценки. „Епопея на забравените“, „Немили-недраги“ и „Под игото“ не можеха да се появят непосредствено след „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“ и „Избавление". Между едните и другите лежи границата на една историческа епоха и прекрачването на тази граница означаваше за автора процес на ново идейно творческо съзряване. Преобразената жизнена обстановка предявява своите права, коренно изменената идейна атмосфера слага своя отпечатък. На мястото на въодушевлението идва разочарованието, наивната вяра се заменя от скептична ирония. И от това драматично преплитане се раждат новата вяра и новият оптими зъм... Освободен от черната сянка на робството, животът засиява с цялата си многобагреност. Погледът на художника става по-широк и по-мъдър, поетичното му светоусещане - по-сложно и по-богато.

„Шолохов и ние“ - така се наричаше международният симпозиум, свикан от Инсти тута за славистика в Лайпцигския университет на 18 и 19 март т. г. Поводът беше 60-годишнината на писателя, която се навършва на 24 май. Вероятно тъкмо тази връзка с на ближаващия юбилей ни караше да бъдем съвсем спокойни и да не очакваме от симпозиума бурни събития, резки сблъсквания на мнения. Колкото и да говорим за дискусии - все пак за тях са нужни не само субективни желания, а и обективни условия - в най-общия им и решаващ вид. Нужни са навици за дискусиите, а те са присъщи на едно по-ново мислене, на един по-благороден ум, на по-остър и ясен поглед, който не се бои да проникне във всички реално съществуващи проблеми и противоречия, който не е вързан посмъртно за изсъхна лото дърво на схоластиката, не е лишен от искрата божия да търси истината. Мисля, че това е извънредно важно, защото има хора и умове, които съвършено естествено не изпитват никаква нужда от дискусии. Те не ги възприемат като нормална атмосфера, в която протича научното мислене, научното търсене и познание. Те са привърженици на енцикликите, на безспорното, на строго очертаните зони - оттук - дотук. Тяхната задача е да се борят с ересите, с отклоненията от свещеното писание. Това е по-важно, отколкото да се развива науката. Макар че те много приличат на оня старателен, но изглежда не особено съобразнтелен овчар, който така пазел стадото си от вълците, че когато се обърнал в кошарата му нямало нито една овца. Лошото е обаче, когато тези овчари държат председателският звъ нец и не дават думата на другиго, освен на себе си. Когато своята летаргия, безплодие или просто неизлечима болест на ума искат да превърнат в правило, в най-високо достойнство, в железен респектиращ принцип.

Преди двайсет години в Чехия се знаеше твърде малко за българската литература. По-старата генерация може би още си спомняше преводите на Вазови произведения (излезли в по-голямата си част към края на 19 век и преди Първата световна война), както и нещо от двайсетте и трийсетте години, когато е можело да се прочете нещо от Елин Пелин или Кирил Христов, чиито статии, стихотворения и разкази често се появяват в печата на чешки и немски по време на неговото пребиваване в Прага - по-късно читателите и критиката познаваха вече само няколко имена по разпилените отделни стихотворения из бъл гарската литература или забравени книги. Тези имена едва ли някой свързваше с конкретни творби. Нали и Ботев за чешкото културно общество между двете световни войни беше по-скоро само легендарен народноосвободителен герой, отколкото поет и публицист и от неговите произведения бяха известни тогава само няколко пъти препечатваното стихотво рение „Хаджи Димитър“ и статията „Смешен плач“. Пропадна стихосбирката на Багряна „Вечната и святата“ („Ta věčna a ta svatá“, 1931), архаизирана от превода до парнасистката поезия от края на 19 век, посрещна се без успех лошо преведеното „Хоро“ на Страшимиров („Svatebni rej“, 1928) - и обратно, в критиката намериха отклик стиховете на Люба Ка сърова, поетеса, напълно забравена в България. Сборът на представите за българската ли тература, с който се влизаше в четирийсетте години, беше нищожен. Освен обикнатото народно творчество, разказите на Елин Пелин, прозата на Йордан Йовков и малката книжка „Някога“ („Dávno", 1938) на Дора Габе в превод на Витезслав Незвал, родена от миговете на първото детско възприемане на големия непознат свят подобно на голяма част от Незваловото творчество, е трудно да се намери до 1944 г. друг пре вод от български, който да е някак по-дълбоко свързан с чешката литература. След освобождението на България и след освобождението година по-късно на Чехо словакия, бялото поле в познаването на българската литература излезе на повърхността твърде пластично и ясно.

Не зная сега дали е така, но едно време учениците от гимназиите имаха албуми, върху цветните подвързии на които беше отпечатано Poesie, или Pour souvenir, или просто Album, а вътре се мъдреха всякакъв род пожелания, мисли на големи хора, понякога преписани, без да е посочен авторът и направо подписани от някой, комуто са харесали; мъдреха се и стихотворения, най-често стихотворения в проза“ и какви ли не изповеди или пък само: „подписът ми скромен, имай го за спомен... Възпитаниците на Свищовската търговска гимназия бяха делови младежи. Сериозната практична работа, за която се подготвяха, ги предпазваше може би от сантименталните увлечения, присъщи на младостта им. Мнозина от тях, както се знае, между тях и синове на заможни родители, вече мислеха за несъвършенствата на общественото устройство, четяха социалистически книги и вестници, мечтаеха за бъдещето, подготвяха се за борбата, която предстоеше, за да се преустрои обществото. Николай Лилиев попадна в търговската гимназия случайно и по недоразумение, което остава съдбовно в живота му, защото е слаб да го отстрани, а то властно му се натрапва и по-късно. В Свищов той вече изпъква между съучениците си със своята склонност към поезията, те го помнят като рецитатор на Ботев и Полянов. Но той учи старателно уроците си и чете на български, руски и немски не само поезии, а и философска и политико-икономическа литература. Какво участие е вземал в препирните по тогавашните злободневни политически въпроси, особено по разногласията между тесни и широки социалисти, не можем да знаем. Какъвто е бил свит може и никак да не се е проявявал в тях. Но много показателно етова, че когато през януари 1903 г. неговият приятел и съученик Цоню Стоянов Герганов от Дряновското село Керека, му поднася своя албум с молба да напише нещо за спомен, Николай Михайлов не използува хубавата хартия, за да остави там някое свое произведение, нито преписа чужди стихове, а сподели мисли, които наистина го вълнуваха и които беше много уместно да изтъкне на един ученик, очевидно отдаден на подготовката си за стопанки деятел:

Една от най-характерните черти на човека д-р Кръстев е неговата гражданска доб лест. Подхранвана от тази гражданска доблест и многократно изявявана през дейността му като литературен критик и общественик е искрената му загриженост за съдбата на българ ската наука и култура. Между многобройните статии на д-р Кръстев, посветени на въпроси на обществения живот, може би най-интересни са статиите, засягащи просветното дело или изобщо духовния живот в България. В тези статии срещаме мисли и характеристики на от делни обществени групировки, които често ни учудват с прогресивността си: липсата на перспективи за лишената от всякакви обществени идеали и, културни стремления" буржо азна интелигенция, 1 безразличието на монарха към българското изкуство и наука, въ проса за действителната еманципация на жената в областта на образованието. Много кратно развивана от д-р Кръстев е тезата за свободата на дееца на науката и културата. Остро епоставена тя в отговора на писмото на Министерството на народното просвещение от 25. ІХ. 1896 г., с което д-р Кръстев за втори път е уволнен от университета. Становището на д-р Кръстев по всички тези въпроси най-пълно се проявява в поведението му по време на университетската криза от 1907 г. „Кръщение на университета“, който трябва да бъде „будител на съзнанието" и „правителствен акт - безподобен позор за една културна държава" - Това е двустранната му оценка за разигралите се на 3-4 януари 1907 г. събития: младежката демонстрация, освиркването на Фердинанд при откриването на Народния театър, разгонването на демонстрантите с полиция и като резултат от това - издаването на указа за преустановяване на занятията в университета за шест месеца и за уволняването на членовете на професорското тяло. Като се имат предвид енергичността на д-р Кръстев и изказаните мисли в другите му статии по въпроса на университетската криза: „Началото на края на университетската криза" и „Университетският въпрос и класното училище", а също така и спомените на съвременниците, той очевидно е бил един от вдъхновителите и организаторите на решителния отпор на професорското тяло срещу беззаконията на Фердинанд и лакеите му и един от съставителите на двата позива „Към българското общество“ и на третия позив - „Съоб щение", с който се прекратяват преговорите между професорите и правителството.

Двутомният сборник „Изкуството, науката и културата в служба на народа“ от др. Тодор Живков, издаден по инициатива на Съюза на българските писатели, е в ръцете на читателите. Те ще прочетат и в двата тома откъси от програмни доклади, извадки от речи, отделни статии, интервюта, поздравления и многобройни изказвания по назрелите и най-актуални въпроси на литературата, театъра, кинематографията, науката, техническия прогрес, образованието и културната революция у нас, по нерешените и важни проблеми на пропагандата и агитацията, идеологическата работа, печата, комунистическото възпитание и пр. Материалите са писани по различно време и обхващат периода от края на 1942 до началото на 1965 година. Двутомникът се открива със статията „На борба“, обнародвана в първия нелегален брой на в. „Отечествен фронт". Още в тази статия се разкриват позициите на автора и големите, съдбоносни задачи, които са стояли тогава пред народа и „изстрадалото ни отечество“. Призивът за борба и всенароден отпор е пропит с характерния революционен ентусиазъм на онова неповторимо време, което откърми плеяда родолюбци и герои, създали антифашистката епопея. Това е призив за народна победа, зов за революция, „за да грейне най-после и над нашето измъчено отечество слънцето на свободата и щастието".

Името на Тончо Жечев съм срещнал за първи път на страниците на „Родна речи. Публикуваните от него статии нямаха нищо общо с разпространения тогава начин на тезисно, опростено излагане на фактите. И все пак трудно беше по тези статии да се предвиди литературно-критичното развитие на автора. По-скоро те подсказваха бъдеща изява в областта на естетиката. Авторът притежаваше умението да мисли върху естетическата същност на литературните творби. Но той все още беше далеч от способността да откликва с една пови шена емоционалност на творбите, които анализира. У него липсваше това, което обикновено наричаме литературно-критичен нерв.

Неотдавна Александър Ничев издаде монографично изследване, посветено на творчеството на Алеко Константинов. За живота и литературното дело на гражданина и писателя Алеко е писано много. „Бай Ганьо" и „До Чикаго и назад" са класически произведения на българската проза, траен художествен документ против един отречен свят. Документ, който не проповядва отчаяние, обреченост и страх и въпреки отрицанието на една грозна и уродлива дей ствителност, действува пречистваща и облагородяващо. „Щастливецът“ е фигура, която е привличала не само съвременниците на писателя, но и до днес има обаяние върху нас.

Временният отлив от полето на съвре менната литературна критика постепенно се изживява. Редица изтъкнати наши литературни критици все по-често се появяват в оперативната критика, а проблемите на съвременната литература стават предмет на техните трудове. Усилията на нашата критика да не изостава от съвременното развитие на литературата стават вече все по-осезателни. Яко Молхов се нарежда между тази група критици, които са насочили вниманието си изцяло върху проблемите на съ временната литература. Наскоро изляз лата му книга „Съвременни белетристи" еоще едно свидетелство за тези интереси. В първата част на книгата са включени две обемисти статии - очерк върху романистиката на Димитър Димов и обзорен пре глед за романа през 1960 година.

В книжка 2 на сп. „Литературна мисъл е отпечатана статията на В. Смоховска и Б. Ничев „За българо-сръбските литературни отношения и по някои въпроси на сравнителното литературознание". Всъщ ност тя езамислена и осъществена като ре цензия за моята книга „Българо-сръбски литературни взаимоотношения през XIX век (до Освобождението)". В нея не е поставен специално и не е разрешен нито един въпрос на сравнителното литературознание върху материал от нашата или друга национална литература, макар че още в самото й начало са казани няколко думи за ,, най-хубавите и ползотворни прояви на дружба и приятелство между балканските народи". Ето защо тук няма да се спирам на проблемата за сравнителното литературознание - една твърде важна проблема, която не може и не бива да бъде разрешавана инцидентно. Тази област от съвременната литературна наука привлича вниманието на все по-голям брой специалисти в Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Югославия, у нас и другаде. Желателно е и на страниците на сп. „Литературна мисъл" да се явят подобни статии, да се поведе творчески разговор по принципните и така сложни въпроси на сравнителното литературознание. По такъв начин ще се пресече и пътят на непозволеното представяне като оригинална теза на вече известни в науката становища или пък на недостатъчно проверени и съмнителни мисли. Всяка книга може да бъде разглеждана от най-различни позиции и в нея могат да се намерят сполучливо написани страници, приемливи решения или пък констатации, които не отговарят на определени изисквания. Дори и с положителните си страни често тя подсказва нови възможности, насочва специализирания читател към нови моменти в изследваната проблема, които преди това не са били забелязани. Може даже в дадена книга да преобладават несполучливите решения, но и в този случай научната критика е задължена да противостои на тях аргументирано, за да допринесе максимално за по-цялостното изясняване на един или друг въпрос, да изхожда от задачите, които си е поставил нейният автор. И когато така се подходи, стават напълно неуместни каквито и да било подмятания, груби епитети и пр., които по неизбежност подменят анализа със субективни предпочитания и квалификации. А за съжаление, тъкмо така се е получило със статията на В. Смоховска и Б. Ничев.