настъпление

Поезията е водещото начало в художествената култура на народа ни. И това несъмнено е един от основните белези на нашия национален характер. Поетическият темперамент на българския народ се е изявявал във всички сфери на живота. С най-голяма и сгъстена сила обаче той се е проявил в областта на поетическото литературно творчество. В планинската верига на нашата литература най-много и най-високи върхове принадлежат на поезията. И ако преди няколко години завоеванията на художествената ни проза надхвърлиха завоеванията на поезията, то напоследък ние отново сме свидетели на безспорния подем на постическото творчество. Нова вълна от творчески успехи издигна гребена си в нашата поезия - цяла редица поети от различни поколения създадоха книги, които намериха силен и спонтанен отзвук в сърцата на най-широк кръг читатели. Тия книги чертаят линията на едно твърде интересно и характерно за днешната ни поезия явление, в което ние сме длъжни да се вгледаме, да си обясним вътрешния му смисъл, да осъзнаем поуките, скрити в него. Творческите успехи на поезията ни, за които става дума, се родиха не поради прилагането на ревизионистическите рецепти за освежаване" на художественото творчество, не поради отказа или отклонението на поетите от основополагащите принципи на съвременната ни литература. Тия успехи по своята идейно-художествена същност означават укрепване и по-нататъшно развитие на социалистическия реализъм в поезията ни, разгръщане на неговите възможности, и от друга страна - преодоляване, именно върху тая здрава основа, на някои догматически предразсъдъци и схематически наслоения във възгледите и творческата практика. С други думи казано, поезията ни през последните години прави сериозни и резултатни усилия да участвува по свой специфичен път и ипо свой незаменим начин още по-активно в комунистическото възпитание и превъзпитание на народа, като овладява разностранно и многообразно правдата на живота, правдата на реалните преживявания, на живия, богат и сложен душевен опит на нашите съвременници. С това тя става по-нужна на читателите, по-заслужаваща тяхното доверие и тях ната признателност, по-търсена и уважавана от тях.

Името на Тончо Жечев съм срещнал за първи път на страниците на „Родна речи. Публикуваните от него статии нямаха нищо общо с разпространения тогава начин на тезисно, опростено излагане на фактите. И все пак трудно беше по тези статии да се предвиди литературно-критичното развитие на автора. По-скоро те подсказваха бъдеща изява в областта на естетиката. Авторът притежаваше умението да мисли върху естетическата същност на литературните творби. Но той все още беше далеч от способността да откликва с една пови шена емоционалност на творбите, които анализира. У него липсваше това, което обикновено наричаме литературно-критичен нерв.