Пеньо Русев

Възприемането, преживяването и разбирането на художествените про изведения е твърде сложен процес на творчество. Работата, която извършва читателят, слушателят или зрителят, е сродна, подобна, в известен смисъл обратна на извършената от поета, композитора или живописеца. Както в про цеса на художественото създаване, и в този на художественото възприемане участвуват всички компоненти на човешката психика, всички двигатели на душевността, всички нейни страни и елементи.

В българската литературно-историческа наука след 1944 г. въпросът за развитието на литературната ни теория и критика не е нов, не е тепърва сега възникнал. Като научноизследователска задача този въпрос е изтъкван неведнаж и не от един или двама български литературни историци. Поради различни причини обаче, в това направле ние не е работено. Твърде малко са изследвачите, които при случай са отделяли вни мание на един или друг момент от историята на българската литературна критика, теория и наука. Единствените по-системни и по-цялостни проучвания, излезли досега, принадле жат на Георги Димов, който работи главно в тази научна област.

През 1969 г. се навършиха 500 години от събитието, което е дало повод да се създаде Рилската повест на Владислав Граматик. Тази своеобразна повест" е едно от малкото произведения на старата българска литература, които се отличават с трайна художествена значимост, валидна за читателите и в миналото, и днес. Написана близо преди 500 години, тя се чете, преписва, преработва и разпространява през вековете на турското робство. По-късно - от Възраждането до най-ново време - учените-специа листи у нас и в чужбина и посвещават множество статии и студии. За нея са водени дълги спорове и са изказани различни, понякога противоположни мнения, но тя е малко известна на широкия кръг български читатели. Главната причина е отсъствието на съвременна оценка, съответствуваща на историческата и художествената и значимост. Петстотната година от събитието, родило повестта, е хубав повод за такава Оценка.

Науката за литературата и изкуството в наши дни бележи все по-голям успех в разкри ването на закономерностите в процеса на художественото творчество, векове наред смя тани за непознаваеми и до голяма степен останали непознати до днес. Между научните трудове, посветени на тази задача и излезли напоследък, особено внимание обръща трудът на Б. С. Мейлах „Талантът на писателя и процесите на творчеството“, отпечатан в края на 1969 r. Б. С. Мейлах е съставил труда си от три последователни части, съдържащи конкретни проучвания за трима великани на руската литература - Пушкин, Достоевски и Чехов. Към трите конкретни изследвания той е прибавил в началото разгърнат увод с много общи идеи, в известна степен недоизяснени и поради това дискусионни, будещи някои съществени възражения, и в края кратко заключение. Силата на Б. С. Мейлах като изследвач на художествено-творческите процеси е в конкретните изследвания за отделни писатели. Отличен познавач на Пушкин, Достоевски и Чехов, в разглеждания труд той проучва произведенията им, различните техни дневници, бележници, писма, спомени, статии в печата, ръкописи и проекти, планове, най-разнообразни други материали за начина, по който читателите са възприемали едни или други техни произведения, и пр. И в трите части на труда изследвачът се интересува преди всичко от познавателната страна на художествено-творческия процес, разглежда начините, по които Пушкин, Достоевски и Чехов анализират, изучават, опознават, пък и изобразяват отразената в произведенията им действителност. Б. С. Мейлах търси да установи закономерностите на художествено-творческото познание на живота у тримата велики автори, т. е. проучва логиката на тяхното творчество като писатели. Познавателната страна в работата на писателя, както изобщо творческият процес, естествено се отличава с голямо разнообразие и общи те закономерности винаги се проявяват инди видуално. В трите части на труда Б. С. Мейлах изнася на преден план различен кръг от проблеми и осветлява сравнително различни моменти 178 от познавателната работа на писателя, опре делени от индивидуалните особености на изследвания автор. Частта за Пушкин е озаглавена „Творчеството като изследване на истината“ и въплъщение на идеала". Тук изследвачът анализира общите принципи и похвати" на творческото мислене у Пушкин в евристически план", т. е. като откриване на „истина", като процес на опознаване на живота. Първият извод е, че в развитието на Пушкин като поет и мислител възниква ново разбиране на творчеството“ (стр. 61). Според реалиста Пушкин то е вече търсене на истината" и притежава общи черти с науката (стр. 78). В развитието си Пушкин се домогва до система на художествено мислене, която е „преди всичко система на писател-реалист" (стр. 52). Своите художествени търсения и постижения той сравнява и „измерва с постиженията на двете ярко изявени по онова време системи - класицизма и романтизма. Така възгледите му за същността, процеса и целите на поетическото творчество" минават, сложна еволю ция". Б. С. Мейлах разкрива промените, като, от една страна, изследва различните „планове" на Пушкин - от най-кратките схеми до „програмите-конспекти", - а, от друга страна, като проследява участието и ролята на творческото въображение в процеса на създаването на отделните произведения. В отделна глава е показано как Пушкин сам изяснява и защищава своите творчески принципи: 1) в самите си произведения; 2) в многобройни писма и в някои критически статии; 3) чрез публикациите на някои литаратори, които са му били особено близки. Втората част на труда започва с конста тацията, че за художественото познание на Достоевски е характерно „обилието на наблюдения и идеи". Писателят сам твърди, че силата на неговия талант се състои в постоянната връзка с действителността“ и във верността на живота". Той иска да каже нова дума" и да разкрие нови характери". Предназначава съзнателно своите произведения за нов тип читатели. В повествованието си, от една страна, дава пълна свобода на героите", а, от друга страна, винаги под чертава своята авторска позиция". Според Б. С. Мейлах познавателният уровен на мисленето му" съответствува на равнището на научното познание по онова време (стр. 228). За Достоевски се казва, че е бил рядко осведомен за новостите в най-различни области на науката и че особено силно се влияе от идеите на Лобачевски. Алберт Айнщайн пише: „Достоевски ми дава повече от който ида било научен мислител, повече от Гаус. " В случая Айнщайн говори за произведенията на Достоевски като своеобразна школа за мислене" и има пред вид въплътените в тях „аналитически и синтетически елементи на мисленето“, „ така чужди на формалното мислене“ и „ толкова близки на неевклидовското мислене (стр. 244). Б. С. Мейлах основателно заключава, че особеностите и принципите на познанието у Достоевски не само се оказват нови за творческото мислене изобщо по онова време, но запазват своето оплодотворяващо значение и за ХХ в. - века на научната революция" (стр. 246-247).

Все по-засилващото се в наши дни литературно и общокултурно общуване на народите в света определя един все по-нарастващ интерес към сравнителното литературознание. Във връзка с това Международната асоциация за сравнителна литература, създадена през 1954 г., изменя непрекъснато своя характер и почва да играе все по-голяма роля. Отначало тя е организация на западноевропейски университетски преподаватели главно по френска, английска и немска литература. Още в края на 50-те години обаче в нея се включват и специалисти по другите западни литератури - испанска, италианска, холандска, американска и пр. На петия и шестия си конгрес в Белград през 1967 и в Бордо през 1970 г. Асоциацията вече обединява и усилията на голям брой литературоведи от Съветския съюз и социалистическите страни, пък и от Америка, Африка и Азия. Седмият конгрес, проведен в Монреал и Отава от 12 до 20 август т. г., разшири още повече както кръга на участниците, тъй и обсега на изследователската дейност. В Квебек - ето първите и предварителни изживявания, създали емоционалната настройка за конгресната работа. Самият конгрес бе проведен в ултрамодерните нови сгради на трите университета-домакини, дали необходимите средства: в Монреал английският университет „Мак Гил" и френският Университет на Монреал", и в Отава - университетът „Карлетон". В часовете за отдих имаше посещения на театрален и балетен спектакъл, на филм, на Националната библиотека и на Националната художествена галерия в Отава и др. В работата на конгреса участвуваха около 600 литературоведи от почти всички страни и раси на света. Най-много бяха, разбира се, учените от Канада и САЩ. Срав нително големи бяха обаче и делегациите от Латинска Америка, от Африка, от Индия и Япония. От Западна Европа повече делегати имаше от Франция, Англия, Белгия и Западна Германия. Многочислени бяха делегациите от Унгария - над 25 души, и от Румъния - около 20 души. Наред с многобройните специалисти по големите литератури на френски, немски, руски, английски и испански език този път участвуваха и изследвачи на повечето други литератури в света - не само в Европа, но и в Азия и Африка. Това естествено се оказа от значение за планетарния" характер на научното общуване по време на конЗа успешното провеждане на конгреса греса. важна роля изигра благоприятствуващата международна политическа обстановка, съз дадена след посещението на др. Л. Брежнев в САЩ. От друга страна, трябва да се подчертае заслугата на организаторите на конгреса - литературоведите от три канадски университета. Тяхната амбиция, енергичност и умение преодоляват между другото и ре дица трудности, свързани с далечното и скъпо за повечето конгресисти пътуване. За делегатите от Европа конгресът започна, преди да е открит, с две великолепни екскурзии: за два дена до Торонто иНиагара и за един ден до Квебек. Впечатленията от големите разстояния и бързини на Канада, от могъщата красота на Ниагарския водопод, от зеленината и деурба низацията в пейзажа, от гостоприемството и техническата съоръженост на университета в Торонто и на университета Лавал Съществен белег на работата бе разнообразието на нейните форми: заседания по комитети, пленарни заседания по теми, засе дания около кръглата маса“, различни сим позиуми, делови обсъждания на конкретни задачи. Предпоставка за успеха бе и тематич ната целенасоченост на конгресната програма. Конгресът обсъди само две теми: „Американската литература - зависимост, независи мост, взаимозависимост“ и „Сравнителното литературознание пред актуалните тенденции на литературните изследвания". Бяха проведени пет симпозиума, два от които свързани с първата тема: симпозиум „Африка - Америка" и симпозиум „Изток – Запад".

В съвременната обществена действителност, изменяща се все по-бързо, науката и изкуството играят непрекъснато увеличаваща се и все по-значителна роля. Това обуславя все по-големия интерес към проблемите на научното и художественото творчество. Между дисциплините, които изучават творчеството, свое място заема и психологията на художественотворческата дейност. Настоящата статия има за цел, първо, да очертае предмета на изследване, подходите и методите, както и системата от понятия и термини на психологията на художественотворческата дейност като наука и, второ, да посочи най-общо нейната основна проблематика. Понеже двете части са относително самостоятелни, тук се предлага само първата част. Въпросът, който се поставя най-напред и който може да се смята като предварителен, е въпросът за синкретизма на творчеството в началото и за разчле няването му по-късно.

В първата част на настоящата статия бяха очертани предметът на психологията на художественотворческата дейност като наука, нейната методология и Методите и на изследване, както и системата от понятия и термини, с които си служи. Настоящата част втора е посветена на основното в нейната проблематика: учението за концепцията; участието и ролята на отделните компоненти и страни на психиката в художественотворческите процеси; формирането, израстването и развитието на художника-творец. МОЖЕ ЛИ УЧЕНИЕТО ЗА КОНЦЕПЦИЯТА ДА СЕ СМЯТА ОСНОВНО ЯДРО В ПРОБЛЕМАТИКАТА НА ПСИХОЛОГИЯТА НА ХУДОЖЕСТВЕНОТВОРЧЕСКАТА ДЕЙНОСТ? Както се изтъкна в първата част на статията, възникването на зародиша, от който израстват и цялото, и частите на творбата, е най-творческият момент в художественотворческите процеси и изобщо в цялата художественотворческа дейност. Понеже е такъв момент - основен, първостепенен, най-съществен - с него са свързани почти всички други моменти и страни на художествено-творческата дейност - на създаването, на възприемането, на формирането, израстването иразвитието на художника-творец. Да се отдели обаче този момент от другите и да се определи неговото място в цялата верига на художественотворческите процеси е извънредно трудно - може би невъзможно. Много са опитите на различни изследвачи в това направление, но задоволителен, убеждаващ резултат не е получен. Концепцията може да възникне след продължителна и системна работа. Понякога тя се явява в съзнанието чак в последния момент, когато творецът вече е създал произведението си. В други случаи пък тя „изскача" в неговите мисли, без да е търсена, и му се налага с такава сила, че той изоставя всичко планирано и се заема да я разгъне ида създаде творба, за която по-рано не е мислил. А може и друго: творецът изобщо да не осъзнае основното, ядрото на произведението си - концепцията. Художественотворческите процеси са така безкрайно разнообразни и вся кога единични, неповторими, че всяка схема за тяхното протичане на последователни етапи или стадии се оказва принципно неприложима за тях. Според М. Арнаудов „повечето психолози и естетици, които са се занимавали с проблема на творческия процес, се спират на два съществени момента в него:

С Иво Андрич българските читатели и българската критика се запознават сравнително рано. Името му и пръв превод на негов разказ се появяват на български в периодичния печат още през 30-те години. През 1939 г. изд. „Т. Ф. Чипев" представя писателя с книга „Разкази". която са включени „Любовницата на Вели паша“, „Изповед“, „В мусафирханата“, „При казана“, „Чудото в Олово“, „Олуяци“ и „Жажда". Книгата се открива с предговор от д-р Никола Миркович, посветен на живота и творчеството на Андрич. Тази книга събужда жив отклик у читателите и за нея съобщават редица вестници. Появяват се няколко сравнително обширни B рецензии. Обаче първата българска статия за жизнения и творчески път на Андрич - написана с разбиране и с критически вкус - предхожда с цели две години книгата „Разкази" от 1939 г. За образованите българи сръбската литература винаги е била близка и достъпна. В България преподавателите по роден език и родна литература в средните училища са специалисти с университетско образование по славянска филология. Мнозина от българските интелектуалци с такова образование ползуват свободно сърбохърватски език и следят отблизо развитието на сръбската и хърватската литература. Статията „Съвременни югославски писатели: Иво Андрич" от 1937 г. 5 принадлежи на един от тях - на изтъкнатия литературен критик и историк Георги Константинов. Още в тази първа статия проличава ярко начинът, по който българската критика възприема и оценява Андрич като писател. Г. Константинов познава в оригинал неговите произведения дотогава, както и югославската литература изобщо, и вижда и оценява творческия му образ върху широка югославска и европейска литературна основа. В статията намираме доста точни и пълни биографични и библиографски сведения за Андрич. За Г. Константинов той е „между най-значителните югославски писатели, които утвърждават имената си след войната“ и „изпъква със своята изискана култура и с човечността си", т. е. с хуманизма на своето творчество. „Рядък талант и оригинален мислител“, „Андрич е писател и интелигент в европейски смисъл". „Делото му е ценно като израз на проникновен творчески дух", отличава се със „сдържан песимизъм и аристократическо благородство“ и „отбелязва етап в развитието на югославското словесно изкуство". Приблизително от такъв ракурс и с такава мярка, но не с ерудицията и компетентността на Г. Константинов, разбира се, виждат и оценяват сборника от 1939 г. с преведени Андричеви разкази неговите млади по онова време рецензенти Николай Дончев, Нели Доспевска и Стойко Божков. Според Н. Доспевска Андрич е „от челните представители на югославската лите ратура" и художник, „тълкувател на Босна“, с „епическа широта и реализъм“, който „се прибли жава към героите си по-скоро откъм вътрешната, психологическа страна на действията и преживяванията им, отколкото откъм тяхната външна проява".