Книжка-6

1961 Книжка 6 Съдържание

В претворяване образа на комуниста у нас съществува дълга и богата традиция от миналото: в поезията - Д. И. Полянов, Хр. Смирненски, Н. Вапцаров и постите от 30-те години; в прозата - пак Смирненски, Кр. Велков, Г. Караславов и др. Новите хора - нови по своето обществено съзнание, по духовния си облик - се формираха в годините на велики битки на народа ни срещу капитализма и фашизма. И за да се разбере типът човек - типът на революционер, активен исторически деец - литературата естествено се обръща към образа на комуниста. Защо става така? Защото комунистът е не само политически значим образ, а и носител на новото в нашето съвремие изобщо. Нещо повече - непосредствено до него върви съзнателният гражданин, който още няма партиен билет, но комуто е близко делото на комунистическата партия. Днес на читатели и писатели е ясно, че всеки по-съдържателен, художествено по-убедителен образ на комуниста винаги има „покритие“ в самата социалистическа действителност. И той винаги се връща при нея, действителността, за да и служи, но вече естетически оценен. Това е едно от главните предимства на съвременната социалистическо-реалистическа литература. Досега в статии и изказвания е правен опит, къде по-бегъл, къде по-задълбочен, да бъде изяснен теоретически и главно във връзка с практиката проблемът за комуниста в литературата. Например той беше дискутиран по време на нацисналния преглед на съвременната българска драма през 1959 г. А през 1960 г. Съюзът на писателите организира тридневна теоретическа конференция на тема „Образът на комуниста в литературата". Целта на тази статия е да се спре на някои неразгледани въпроси и по-специално на отделни литературни творби. Ограничаването на темата крие някои неудобства, а може би и опасности. Но то съдържа и някои предимства: ще задържим вниманието си върху днешния ден, върху съвременните проблеми.

„РЛФ" - Работнически литературен фронт“. С вълнение раз листвам пожълтелите страници на тоя ветеран. Тук всеки лозунг, всяка статия, всеки стих и разказ са обагрени от пламъка на класовата борба. Краят на 1929 година. Още е жива раната от Септемврийското въста ние, от погромите през 1925 г. Черни чернеят забрадките на хилядите майки, жени и сестри на избитите. Още по-черна есянката на фашизма, виснала над цялата страна. Но народът, оцелял в петвековното турско робство, народът, воювал с черенови топчета срещу султанската импе рия, народът, отказал да избива своите събратя на фронта и оросил с кръвта си Владая, народът, който в името на комунизма се вдигна на първото антифашистко въстание в света - този народ ебуден. Той събира сили за нова борба, за последния решителен бой. Достатъчно е да се почувстува първият полъх на надигащата се революционна вълна у нас в в чужбина, за да изправят стан, да възкръснат от пожара като легендарната птица редиците на борците. И отново се извива и заснява огневото знаме. Българската работническа класа, трудовото селячество и прогресивната интелигенция записват нови славни страници в своята героична история. Важно място в ожесточената идеологическа борба, и по-специално на литературния фронт през този период, заема вестник „РЛФ", изли защ от декември 1929 до юни 1934 г. в условията на буржоазната фашистка държава, на господствуващата буржоазна, фашизираща се култура, в него открито и дръзновено се пристъпва открито към организиране и сплотяване на прогресивната художествена интелигенция в името на комунизма Разбира се, и до „РЛФ" в общополитически и специални издания партията еотстоявала марксическите разбирания за литературата и изкуството, воювала е за утвържадаване и развитие кълновете на социалистическата култура. Никога обаче през периода на капитализма и фашизма тази борба не се еводила така открито, така масово, настъпателно и резултатно, както в „РЛФ". За това, разбира се, не малка роля изигра ват натрупаният опит и революционни традиции от миналото. Та нали у революционерите демократи като Раковски, Ботев, Каравелов и др. литературата и изкуството бяха неразделна част от общата борба за осво бождението на народа! Тези традиции, в условията на капиталистическото общество, продължиха Благоев, Кирков, Полянов.

Художествен образ и сигнал! Каква е връзката между тези толкова далечни на пръв поглед понятия? Възможно ли е доказателство на хипотезата за сигналния характер на художественото произведение? Няма съмнение, че тези колкото нови, толкова и неразработени въп роси все по-настойчиво ще вълнуват теоретиците на изкуството. Естетиката не може да стои настрана от кръстосването на науките. Граничните области на знанието станаха почва за най-сериозните научни открития на съвременността. Естетиката престана да бъде далеч от нуждите на обществото. Естетическото възпитание според решенията на ХХII конгрес на КПСС придобива необходимо в с е общ характер, изкуството получава нови изключителни функции на организатор и преобразовател при формирането на съвременния естетически вкус у всеки член на социалистическото общество. Благодарение на дълбоките революционни изменения и на новите технически средства за социална връзка художникът получи изключително многобройна и изключително разнообразна по социални, национални и индивидуални потребности и възможности публика, изкуството проникна във всеки дом, до всеки индивид. Налага се обществено регулиране и управление на процеса по формиране и развитие на естетическия вкус. В това отношение изключително значение има изучаването на законите на обществената информация. Художественият образ може да се разглежда като сигнал от особен вид, който все още е твърде слабо изучен от кибернетиката. В това отношение естетиката може не само много да получи, но и много да даде на тази прославена ултрасъвременна научна дисциплина. Това може да стане както по пътя на едно прецизно общо опре деление на художествения образ, така и по пътя на някои частни определения, на разкриването на отделни аспекти от художествения образ. От общите определения най-синтетично и близко до изискванията на съвременното мислене ни се струва определението на Тодор Павлов, дадено още в „Обща теория на изкуството".1 Тук не си поставяме задача да тълкуваме или обновяваме формулата на Тодор Павлов.

Емануил Попдимитров, поетът символист и романтик, бе един от тези, които първи се отзоваха на гърма на Октомврийската революция, един от първите, който изгори своя рицарски замък и в стихове и статии отрече символистичното изкуство, въпреки настъпилите по-късно нови противоречия и колебания. Но как стана така, че Октомврийската революция и последвалите у нас събития разбиха бронята на отчуждението и космополитизма? Върху какви емоционални струни удариха събитията, за да зазвучи музиката на революционния възторг? Какви бяха идейните и психологически предпоставки за това? Дали то се дължеше на доведе ната до край психологическа безизходност, на умората от безплодните лутания в надземните висини на мечтата и празното бленуване? Или пък в самата поезия, в самия душевен строй на поета съществуваха предразположения за разтваряне в един по-широк свят, в една по-непосред ствена и подчертана етичност? Струва ми се, че някои съвременни критици в желанието си да отрекат наследството на символизма в нашата поезия достигнаха до известно опростяване и обедняване на съществената част от творчеството на поета. Те недостатъчно вникнаха в неговата творческа специфика. Действително Ем. Попдимитров еи „поет на сънните видения и мистичните блянове", и върху него тежи отпечатъкът на символизма, и в отделни негови стихове има безпросветна тъга. Но дали песимизмът е основен белег на неговата поезия и дали с влиянието на символизма се изчерпва въпросът за нея? В своето изследване за Ем. Попдимитров Хр. Дудевски (За реализма в литературното наследство на Ем. Попдимитров до 1923 г., Известия на Института за литература при БАН, кн. V, 1957) говори за реализъм в литературното наследство на поета, като изтъква онези стихотворения, в които по-непосредствено се чувствува връзка с дей ствителността (като „Лято“, „Груйнската река" и много други с любовен мотив), независимо от чисто революционните стихотворения, отбелязващи безспорен литературен прелом. Дудевски е почувствувал жизне ността на тези стихотворения, макар че трудно бихме се съгласили да наречем реалистични стихотворения като „Лаура“, „Клара“, „Ема“, Ефросина" и др. Въпросът обаче е дали изброените стихотворения изчерпват същественото в облика на Ем. Попдимитров. Оправдана ли е абсолютната граница, която по тоя начин се поставя между тях и останалата значителна част от неговата поезия; основателно ли е абсолютното разграничение между стихотворения с реалистичен и антиреалистичен характер?

В една дописка на вестник „Независимост" от 1874 година братята Димитър и Константин Миладинови са характеризирани като дейци с общонационално значение. Техните имена са поставени редом с имената на Георги Раковски и Петко Славейков. Ще преминат цели столетия и хиляди години - се подчертава в дописката, -а тяхното име ще да се произнася с благоговение и в българските песни, и в българ ските приказници, и на седенките .. Защото „Миладиновци са предтечи, а тех ните последователи са допълнители на онова начало, на което ще бъдат написани първите страници на българската нова черковна и гражданска свобода..."1 Дали в случая имаме дописка, действително изпратена от неизвестен търновски патриот, или и тя е била съчинена в самата редакция на „Независимост", не може да се установи с положителност. Едно обаче може да се счита за безспорно, - че и Каравелов и Ботев, като редактори на вестника, са били най-малкото съгласни с развитите в дописката мисли и преди всичко с преценката за братя Миладинови. А това е достатъчно показателно. Впрочем тези предтечи" на великата борба за народно освобождение и сами ясно съзнавали голямата историческа задача, с която са се били нагърбили. Следователно те не са могли да не предвиждат и опасните рискове, пред които ги е изправяла тя като царски душмани". Ето защо, когато пред щиковете на многоброен полицейски конвой бива подкаран на съд за столицата на Отоманската империя, Димитър Миладинов нито за миг не се съмнява, че го водят на явна смърт 3 А по същото време по-малкият брат не случайно прави такава гореща патриотична изповед пред благородния си меценат Йосиф Щросмайер: че - распространяещем по възможности просвещението и приготовляещем народа за свобода" - той е готов да пожертвува ако е нужно и самаго себе, кръвта и живота си за своя народ". И те наистина без колебание ги пожертвуваха, за да заживеят навски в душите сърцата на признателните поколения.

Любен Каравелов еписал на три езика - руски, сръбски и български -и това е неповторимо явление в историята на световната литература. Художествените произведения на Любен Каравелов - повести, разкази, стихотворения и фейлетони - са пронизани от тенденцията на критическо разобличаване не само язвите на турскоФеодалния строй, но и съглашателството между предателската българска буржоазия духовенството; рисувайки светли образи на революционери - борци за освобож дение на родината - Каравелов се стреми да пробуди съзнанието на масите от вековната изостаналост, да ги повдигне на активна борба (Дончо“, „Българи от старо време“, „Хаджи Ничо“, „Мъченик" и др.). Огромно влияние върху Каравелов оказва революционно-демократическата литература и естетиката на Чернишевски, Добролюбов Писарев. В повестта „Крива ли е съдбата?“ (1869), написана на сръбски език, той прилага идейно-творческите похвати на романа „Какво да се прави?" от Н. Г. Чернишевски. В писателската си дейност Л. Каравелов всестранно еизползувал творческия опит на класиците на руската и украинската литература, учил се еот тях на критикореалистични похвати при изображение на действителността, пропагандирал е произведенията на Пушкин, Гогол, Чернишевски, Херцен, Шевченко, Марко Вовчок Сърбия и България. Всичко това прави философското и художественото творчество на Любен Каравелов особено интересно и близко за нас. B Любен Каравелов възприема основните идеи на революционно-демократическата критика и естетика още през годините на пребиваването си в Русия (1857-1866) и това намира отражение преди всичко в неговите художествени произведения и в острата им критическа насоченост. Но той се опитва да осмисли принципите на реализма и на революционната тенденциозност също и в теоретичен план. „Поезията - четем в Ръкописните му бележки - както и всичко друго в умствената дейност на човека трябва да служи на сериозните цели на живота, а не да бъде изкуство заради изку ството", 1 В статиите си от този период Л. Каравелов призовава към изобразяване на живия народен живот, към сближаване на писмеността с фолклора, призовава да се Ликвидира арханзацията на литературния език. И В Сърбия (1867-1869) Л. Каравелов се проявява като оформен вече литературен критик, дал обоснована и твърда оценка на тенденциите на отвлечения романтизъм сантиментализъм, които са отдалечавали сръбската литература от правдивото изображение на социалната борба в сферата на тясноличните преживявания. Любен Каравелов еспомогнал в немалка степен за поврата на сръбската литература от края на 60-70-те години от сляпото подражание на чуждестранните образци към национална самобитност.

Народът е неотделим от своята история, както човек от миналото си. Може да се срещат някъде хора без минало, но Няма народ без история. Те живеят с нас и в нас - мъртвите. Ония, които не са били мъртви приживе които са свързали живота си със съдбата народна. За тях неят песни певците. жалят ги земя и небе, звяр и природа. „Светът на нашите мъртви епо-богат от света на нашите живи" -- беше писал преди време един наш писател, откри вайки една истина. Судьба человека - судьба народа. Ние се трудим и ходим на кино, слу шаме радио и разговаряме по телефона със свои близки от другия край на света: виждаме познати образи върху теле-екрана, слушаме техните гласове. В нашето Модерно повседневие всичко това е напълно естествено и дори малко банално. Но само с тия, които са около нас, ли живеем? Нима историята е само в музеите? Не, тя отдавна е излязла от там, тя е навлязла в бита и кръвта на нашите съвременници, тя е в мислите и сърцата им. Всеки ден - понякога незабележимо - ние слушаме гласове от миналото. Све тът на нашите живи и светът на нашите Мъртви - това е всъщност един свят, светът, в който живеем. С едните се ръкуваме и разговаряме, работим или спорим. Другите ни гледат от портретите, изпречват ни се в центъра на големите площади и те карат да ги заобиколиш, изплуват като кораби, простират се като улици, представят ти се дори като названия на магазини, кооперативи и футболни отбори. И не е куха фраза шаблонното определение на публицистите, че те живеят с нас. Има дълбок смисъл в тяхното безсмъртие. Иначе би било страшно нелено, че костенурката на дъното на океана живее 400 години, а човекът осем пъти по-малко!

1961 Книжка 6 *** - Съдържание на V годишнина на “Литературна мисъл” – 1961 г.