Добри Вичев

За Централния институт за литературна история при Германската академия на нау ките в Берлин стана вече традиция да провежда ежегодни разширени съвещания, на които заедно с други литературоведи от ГДР, историци и културни дейци да обсъжда своите трудове. Съвещанието, състояло се от 8 до 12 май 1972 г. (на тема „Световното литературно наследство и социалистическото общество"), заема особено място в тази поредица от творчески срещи не само защото на него се направи равносметка на постигнатото през целия пръв етап от работата на института, започнал през 1969 г., когато той се създаде, но и защото в него участвуваха голям брой чуждестранни учени, които взеха отношение към редица важни теоретически иметодологически въпроси от общ интерес, тясно свързани със следващия етап в научната дейност на института. На поканата на Ръководството на Централния институт се отзоваха повече от 40 изтъкнати литературоведи от академичните литературни институти на Съветския съюз, Чехословакия, Полша, България и Унгария, както и двама френски учени, членове на Френската комунистическа партия. Така съвещанието придоби характер на международен форум на марксистко-ленинската литературоведческа мисъл. Четири колективни труда, изработени от сътрудниците на Централния институт в периода от 1969 г. насам, доставиха конкретен материал от различни литературни спохи и от различни национални литератури за разискването на основни проблеми на съхраняването и оползотворяването на хуманистическото и социалистическото литературно наследство. При това главното вни мание бе насочено към обсъждането на диалектиката от актуалност и историзъм, от традиция и новаторство, на отношението между традиция и световния революционен процес. Генералният методологически въпрос: как литературоведите би трябвало да разкрият хуманистическото и социалистичес кото литературно наследство, че то да въздействува върху читателите от развитото социалистическо общество с цялата си непосредственост и свежест, как традицията да се превърне в неизчерпаем извор за понататъшното развитие на социалистическото изкуство, бе залегнал в основата на главния доклад, За смисъла на традицията в световния революционен процес. Отношението на Брехт към традицията", изнесен при откри ването на съвещанието от акад. проф. Вернер Митенцвай, директор на Централния 146 институт за литературна история. Той изтъкна, че при определянето на отношението към традицията и при оценка на литературното наследство трябва да се изхожда винаги от конкретното, от реалния исторически процес и от равнището на формиране на социалистическото съзнание. Затова литературоведите трябва да подлагат непрекъс нато на проверка своята досегашна методология. И другите доклади, изнесени на първия ден на съвещанието - Главни линии на литературоведческите изследвания в Съ ветския съюз от акад. проф. М. Храпченко и „Национални традиции. Новаторство и социалистическа синтеза в лириката. Атила Йожеф и неговото влияние над съвременната унгарска лирика" от акад. проф. М. Саболчи, - третираха проблемите на литературното наследство в тясна връзка с акту алните въпроси на марксистко-ленинското литературознание. Оживена дискусия по поставените в тези доклади основни въпроси, илюстрирани чрез конкретни примери, се разгърна през следващите дни на съвещанието в секциите, в които се разискваха отделните Трудове. В секцията, в която бе обсъден трудьт Френско просвещение“, в центъра на дис кусията бе поставен въпросът за значението на френската литература от XVIII в., за днешното социалистическо общество. Френското просвещение се разглежда в труда като идеологически израз на процеса на разпадане на феодалното съсловно общество и на постепенното завземане на политическата власт от буржоазията на базата на разгръща шите се капиталистически производствени форми. Затова и цялата литература на Просвещението се явява като носител на ново светоусещане, на нова представа за света и човека. В стремежа си да обхване и отрази промените през XVIII в. и свързаните с тях класови противоречия Просвещението преодолява метафизичното и теологично све торазбиране и подготвя с това политическата еманципация на третото съсловие. Така то допринася за историческия прогрес. Авторите на труда са си поставили за задача да разкрият диалектиката от буржоазни класови интереси и всеобща човешка репрезентативност в различните области на просве щенческото светоразбиране и оттук да отговорят на въпроса, защо и по какъв начин Просвещението е запазило своето значение и след възникването на класовите противоречия между буржоазията и пролетариата чак до днес.

Тазгодишната поредна конференция на Централния институт за история на литературата в Берлин, проведена на 10 и 11 април, постави на обсъждане актуални проблеми, свързани с развитието на съвременната литература и по-специално на социалистическата лирика от 60-те години насам. С това решително обръщане към литературната продукция в нашата съвременност институтът-домакин даде израз на стремежа за по-тясно свързване на научноизследователската работа с литературната практика, за утвържда ване на принципа на единство на литературноисторическата и литературнокритическата страна в литературоведческата дейност. За уясняване на редица дискусионни въпроси на конференцията бяха поканени и поети на ГДР. Активното участие на видни литературоведи от Съветския съюз, Чехословакия, Полша, Унгария, България и Колумбия, както и за пръв път на една делегация от Виетнам даде възможност за оживен диалог между поети илитературни критици на ГДР, започнал след VIII конгрес на ГЕСП, в интернационален контекст. В своите реферати учените-гости осветлиха националноспецифичните тенденции в развитието на лириката в периода на изграждането на развитото социалистическо общество и върху една съвременна тема творчески се размениха опит и мнения между литературоведите от социалистическите страни. Какво по-точно трябва да се разбира под темата „Светът в социалистическото стихотворение“, изясни пленарният реферат на д-р Силвия Шленщедт от института-домакин с подзаглавие „Интернационални аспекти в по-новата лирика на ГДР": „Ние се отнасяме към стихотворението като израз на активно отношение на човека към предметния свят като особена езикова репрезентация на обществените отношения... Ние се интере суваме от отношението на поета към природната и обществената действителност като субективна дейност. Защото едва посредством творчеството на поета светът прониква в стихотворението.

Вземе ли се под внимание слабата романова традиция в България до Втората световна война, то епическата вълна в началото на 50-те години е безспорно един от най-интересните феномени в българското литературно развитие след победата на деветосептемврийската социалистическа революция. За периода 1949- 1956 г. тя е явление от първостепенно значение и характер, определящо до голяма степен профила на тези години. В моето изложение бих искал да залегна някои въпроси повече от методологическо естество, засягащи преди всичко факторите, способствували възникването на епическата вълна, както и взаимоотношението между литературна теория и литературна продукция през разглеждания период. Най-напред две думи за съдържанието на понятието „епическа вълна". При всички разлики в подхода на досегашните изследвания на това явление в България - Тончо Жечев и Боян Ничев го разглеждат в трудовете си предимно във връзка с развитието на българския роман, Симеон Янев го извежда от рамките на отношението лирично начало - епично начало в прозата след Девети септември, а Светлозар Игов го обсъжда на основата на жанровата динамика на цялостния литературен процес от миналия век насам - у всички изследователи се наблюдава тенденцията под „епическа вълна" да не се разбира само едно жанрово явление, свързано с щурма на романа" в началото на 50-те години, а преди всичко времето на изявено доминиране на обективно-епичното като изказ и художествено светоотношение на писателите над субективно-лиричното, един феномен, който, намирайки своя най-ярък израз в разгръщането на българския епически роман, не остава ограничен само върху този жанр и само върху прозата, а засяга и другите литературни родове, цялата литература. Аз не само че се присъединявам към това разбиране, но и смятам, че едно такова по-разширено - засягащо не само жанровото развитие на романа, а и цялата литературна продукция - схващане на понятието епическа вълна" е от принципна важност не само за изясняване на нейната същност, но и за издирване и определяне на факторите, които я обуславят. Явно те не са свързани само с вътрешните закономерности на развитието на българския роман и на българската проза, а са и от характер, засягащ цялото литературно развитие. Такива фактори без съмнение са: 1. Победата на деветосептемврийската революция като акт с огромно историческо значение, с който започва преходът на България от капитализма към соци ализма;

„Каквото мога да направя за обществото, правя го със средствата на писателя. Допълним ли това твърдение на Йовков, с което той през 1934 г. изразява своята дистанция спрямо обществения живот в България с едно дру го изявление, направено още през 1930 г., то става ясно, че неговото отдръпване от обществения живот е било същевременно и отдръпване от социална отговорност: „Подхващането на социални теми, разрешаването на социални проблеми в произведенията... аз смятам за не тъй необходимо, както обикновено се мисли. Изкуството е нещо друго: то има свои средства за свои цели; то трябва да достави една особена радост - все едно какво рисува. Тази радост не иде нито от характера, нито от съвременността на темата или пробле мата на художественото произведение. "2 Тези схващания за литературата и изкуството са на пръв поглед учудващи, като се вземе предвид, че в българската литература те са били застъпвани само от представителите на индивидуалистичната линия в нейното развитие - от кръга „Мисъл“ и след това от модернистите (символистите и експресионистите). Йовков е дълбоко свързан обаче - още с ранните си разкази, военните - с реалистичните традиции на българската литература. Гео Милев го причислява през 1919 г. неслучайно към оня кръг от автори начело с Елин Пелин и Антон Страшимиров, които той тогава отрече, разграничавайки се от оня тип изку ство, което е „само хроника, само великолепна история на днешния български животиз Как е възможно един писател, който пренебрегва най-важната позиция на българския реализъм - социалната ангажираност, - въпреки това да се наложи като един от големите реалисти в националната литература? И какво се крие по-точно зад алтернативното му изявление, че изкуството трябва преди всичко да доставя една особена радост? Отговорът на тези въпроси е наложителен, ако искаме да си обясним как Йовков обновява българския разказ във втората половина на 20-те години и началото на 30-те години и защо неговите творби се разглеждат обикновено като трети етап в развитието на кратката проза след Вазов и Елин Пелин. Предварително трябва да се подчертае, че от литературно-историческа гледна точка поетиката на Йовков при всичкото си своеобразие и оригиналност не е някакво изненадващо или необичайно явление в развитието на българска1 Спиридон Казанджиев. Срещи и разговори с Йордан Йовков. С., 1960, c. 77. Пак там, с. 38. 3 Гео Миле в. Против реализма. - В: Съчинения в три тома. Т. 2. С., 1976, с. 352. 93 та проза. Възникването на тази поетика бе подготвено от най-значителните но ви тенденции в българската естетическа мисъл в началото средата на 20-те го дини, които доведоха до известно ни велиране на границите между теченията и методите в буржоазната литература (все още ясно диференцирани едни спрямо други в периода до войните) и до появата на феномена български литературен авангард. Йовков не принадлежеше към писателите авангардисти. В неговите произведения има обаче повече общи неща с авангардното творчество, откол кото с традиционния реализъм от вазовски тип. В този смисъл Йовковата проза е един вид синтез. Преди всичко обаче тя е ярък израз на големите пре образования в критическореалистичната насока в българската литература през 20-те и 30-те години, доказващи широкия спектър на възможните и пре въплъщения и на достигнатата естетическа зрелост, а така също и на нейните обективни граници.