Христо Недялков

Писмото, което публикуваме, притежание на д-р Любен Танчев от Пловдив, хвърля светлина върху отношението на Лора към Яворов. Изминали са шест години от тяхното запознаване (1906), Мина Тодорова отдавна е покойница и в началото на 1912 г. между Лора и Яворов е установена дружба. Но интересно е да отбележим, че няколко дни след като пише писмото до леля си в Пловдив, тя изпраща писмо на Яворов, пълно с отчаяние и песимизъм. Двете писма са крайно противоположни по настроение. Докато от първото лъха здрава увереност, че дружбата с поета ще завърши успешно, то във второто Лора го напада неоснователно, нарича го жесток и несправедлив. В писмата си до роднините обаче, тя решително заявява, че ще свърже съдбата си с Яворов, възхищава се от неговия характер. Тя бърза да го Въведе в роднинския кръг, поръчва на леля си да го приеме добре, да изпраща писмата си чрез него и пр. За потвърждение на това, че вярно го е опознала, тя го сравнява с баща си Петко Каравелов, покойник по това време, когото Лора много е уважавала и обичала. Известно е, че П. Каравелов полага големи грижи за образованието и възпитанието на децата си. И с право Лора пише, че той душата си давал за тях. Но колкото към баща си Лора е питаела нежни чувства на обич и признателност, толкова се е пазела от майка си. Тя без колебание заявява, че няма никакви намерения да я слуша, обвинява я, че еразбила младостта и, като насила я накарала да се омъжи за Дрянков. Този път Лора ерешила енергично да се бори за своето щастие. След смъртта на Лора (1913) майка й Екатерина Каравелова твърде много допринася за обвиненията срещу поста, за огорчението му, което го довежда до самоубийство на 16 октомври 1914 година.

Поет, баснописец, фейлетонист, автор на афоризми, епиграми, пътеписи, мемоари, на литературни и театрални статии, произведения за деца, Димитър Подвързачов е наистина една сложна натура, която се отличава с ярката си творческа индивидуалност. Прекарал като сирак тежко детство, закърмен с идеалите на народниците, още с първите си стихотворения (печатани в „На дежда“ и „Българска сбирка") привлича вниманието на Ив. Вазов, който въз лага недежди на младия поет. В литературния си сборник „Лъчите на поезията" 1901, Г. Бакалов помества стихотворения от Подвързачов с подчертан критически реализъм. „Между стихотворенията на младите творенията на Подвър зачов - пише той в предговора - се отличават с по-голяма художествена издържаност и оригиналност, преди всичко те отговарят на най-важното изискване на демократичното и хуманно творчество." Изпаднал под влияние на народническо-социалистическите идеи в началото на века, по-късно младият поет се отклонява от това здраво реалистично начало, поезията му обеднява от борчески мисли и настроения и в редица свои произведения той възпява не народните страдания, а личните си неволи. Това личи от заглавията на стихотворенията „Скръб“, „Без път“, „Бездна“, „Проклятие“, „Гроб" и др., печатани в сп. „Художник“, „Съвременник“ и в редактираното от него сп. „Звено“, 1914, написани в духа на символистичната поезия. Но с право Хр. Радевски твърди: „Символистичните мотиви не са твърде характерни за него. Подвър зачов е преди всичко хуморист, активен съдник на обществените борби, а за поезията на символизма е характерно именно отчуждаването от обществения живот“ („Изкуство и критика", 1939, кн. 8). Подвързачов не се затвори в рицарските замъци на усамотението, не се огради с ледени стени, не избяга от тъл пите. Той живя с тревогите на своето време и се налага като поет хуморист и сатирик. Когато първите години на нашето столетие е в най-яркото си прояв ление, Д. Подвързачов редактира няколко хумористични издания („България", 1904-1909, „Оса“, 1909-1910, Смях", 1911-1914), където помества хумористични творби с подчертан сатиричен характер. Това вече ясно говори за жи вата връзка на поета с народа. Единствената книга, която приживе издаде, сборникът фейлетони „Как дяволът чете евангелието" (подписан с най-попу лярния му псевдоним Хамлет принц Датски), потвърждава мисълта, че поетът еценял преди всичко хумористичните си произведения - той се налага като един от най-изтъкнатите ни баснописци и фейлетонисти.

С „Двама в новия град" Камен Калчев навлиза в душевния свят на обикновения човек, добира се до психологични обобщения, подчинени на обширен идеен замисъл. К. Калчев доказва, че е писател с широк диапазон на творчески интереси, че открива нещо повече в мислите и чувствата на хората от нашето съвремие, представя драмата на човека от нашето общество. Героят му е поставен в съвременна обстановка, а това вече определя и неговото поведение, разкрито в аспекта на общественото развитие. Нищо трагично няма, ако героят изживее своята драма, главното е в името на какво върши това, от какво се ръководи. А Марин Масларски се ръководи от хуманни чувства, от мисълта на бъде полезен, да бъде преди всичко човек.

Името на Николай Хрелков беше твърде популярно през 30-те години сред прогресивното студентство, което тачеше писателя като последователен пролетарски поет. Тогава събирахме помощи за него и мечтаехме някога да го видим. За мене това се осъществи през 1946 г., когато в продължение на четири години имах възможност да посещавам поета в Горна Баня като съ трудник на редактираната от него културна страница на седмичника „Борба с туберкулозата". Сам болен от туберкулоза, Хрелков водеше упорита битка с „тежкото социално капиталистическо наследство“, както шеговито се изразяваше.

През петдесетте години романите на Димитър Талев нашумяха толкова много, че нямаше читалище или културно-масова организация, която да не поиска среща с него. Спомням си всички приятни и неприятни неща, свързани с тези продължителни пътувания, особено тежки през зимата. С Талев посетихме десетки градове на страната, много строителни обекти, военни поделения, учебни заведения... Това бяха срещите на писателя с народа, който навсякъде го приемаше с подчертана обич, непринудено изявена към българския творец, обогатил нацио налната литература с високоталантливо написани книги. Читателите говореха за него с дъл боко преклонение. Неговото появяване из улиците на града събираше погледите на минува чите. Пътуванията на Димитър Талев се превръщаха в народна манифестация, на която му устройваха необичайни посрещания. Хората изразяваха към него уважение и почит - и всичко това ставаше естествено, непринудено, че и най-големият дипломат би завидял на огромната му популярност сред народа. Присъствувал съм на обсъждания на творчеството и на други наши писатели, но мога да кажа, че такива обсъждания като на Димитър Талев бяха наистина изключително явление за даден град и селище. за Неговото присъствие се превръщаше в празник на българската литература. През тези години Талев не отказа никому да се среща с него (когато редица писатели смятаха това загубено време и отбягваха читателите си). Той го възприемаше като свой граждански, писа телски и човешки дълг. Като същински възрожденец от отколешна героична епоха той ходеше из народа, пренебрегнал личните си интереси, и винаги помнеше откъде е тръгнал и как е постигнал това - говореше за неразривната връзка на писателя с народа. А здравето му се вло шаваше. След тежката операция от язва той трябваше да спазва лекарски режим на диетично редовно хранене, каквито при пътуванията не можеха да се постигнат. И се връщаше уморен, съсипан, боледуваше и пак тръгваше на път, убеден, че върши полезна родолюбива дейност. В такива моменти той често повтаряще Паисиевия призив: „В ползу народу!" И го произна И сяше с интонация, с дълбоко патриотично чувство. - Тези свещени слова на Хилендареца са съхранили цялата философия на българската нация. Не са скучен лозунг, както мислят някои, написани са с огън и с огън трябва да се произнасят, със свалена шапка и поклон да направиш пред народа... Има ли нещо по-свято, по-възвишено да се трудиш за полза на родината си? Това е вечното, безсмъртното... В такива минути лицето му придобиваше лъчезарно изражение, родено от преголямата му обич към българския народ. Рядко съм виждал по-безкористна, по-дълбока и всеотдайна любов на писател към хората като Талевата, имаше в него нещо здраво българско, народностно На 15 април 1958 г. сутринта рано отивам на гарата да запазя три места. Предния ден Талев ми обади, че жена му ще пътува с нас. Тя идваше, когато предприемахме по-дълги пъ тувания. Много се безпокоя да не ги изпусна в навалицата. В осем без десет Талеви се задават аз изтичвам да ги посрещна. Той е винаги точен, акуратен, с прецизност се отнася към всяка своя работа.

Никола Фурнаджиев, с когото работехме в Министерството на народната просве та, ме запозна със Стоян Загорчинов, който беше дошъл по работа. Пред мен стоеше изискан човек, облечен с европейски вкус, с блестящо бяла риза и тъмна папионка. Това са първите ми впечатления от писателя. След Девети септември имах възможност не само да се срещам с него, но и да работя с видния ни творец. Като редактор в изд. „Народна култура“ имах удоволствието да редактирам романа му „Празник в Бояна", 1949 г. Трудно се редактира негова книга, защото той държеше на всяка дума. - Авторът, преди да употреби дадена дума - казваше той, - дълго е мислил, може да не е най-точната, но тя е свързана с целия контекст на повествованието, тя там се ражда, живее... Аз държа на точната, ясна и конкретна мисъл, не само в оригиналните си творби, но и в преводите. Виждам, че записваш думите ми, искам точни да бъ дат!... — Стенографията няма да пропусне нищо. Пък като се снабдя с магнетофон, ще запиша и гласа Ви за поколенията... Загорчинов се разсмя и продължи да говори за езика на писателя, за значението на родния език и чуждите езици. - Писателят трябва да владее до съвършенство не само родния си език, но и да знае един-два чужди езика, това ще му даде простор, голяма творческа сила... Стоян Загорчинов идваше в редакцията през ден и се вълнуваше за всяка дума. Мен ме интересуваше как е създал романа си. Един ден ми разказа неговата история. Години наред той обикалял около Боянската черква и все не можел да намери нишката на сюжета. Най-после открива ниско в зида каменен надпис „Писа Илиа“. От този мо мент черквата оживява, изпълва се с герои, сюжетът се оформя напълно и за няколко месеца романът е готов. - Обичам миналото на моя народ. Прочел съм всичко за него. Влияние е оказало следването ми по история в Университета, и то при такъв голям учен като проф. В. Н. Златарски... Най-важното е не самото творчество, а неговата подготовка, неговата организация. Лесно се изгражда една постройка, когато, така да се каже, на строителната площадка са струпани материалите. - Това най-паче се отнася за историческите произведения? - Не само за тях. Трябва да се пренесеш в далечното минало, а то е тъмно, не познато, потъваш като в пещера... - И затова най-лесно се спекулира с него. Всеки пише, както знае. - Има и такива мистификации. Може историята да е оскъдна откъм материали, но авторът създава по свой творчески път, по интуитивен път, изхождайки от националните черти на народа, от неговата психология, мировъзрение, бит, народно твор чество