Алберт Бенбасат

Добри Немиров някак бавно и плахо напуска дълголетното отшелничество из периферията на литературната ни история. Дали доскорошното му подценяване - вписване в многозначителната графа и др." на белетристиката между двете войни - не се дължи на трудноформулируемите, но просто обясними закони на инерцията. Не е ли то данък към пресиленото му обуржоазяване или пък към непринадлежността му в никоя литературна задруга. Писателят нима не е, ако не глава, то поне равностоен член на голямото семейство на реалистите ни? Биографията му на хуманист и демократ и обемното (не откъм страници) литературно наследство не респектират ли? Не зоват ли към една, макар и закъсняла, „амнистия"? Може да ме обвинят в пристрастие, в несправедливо черногледство. Или ще възразят - но всичко това е направено! Ето, през 1981 г. бе наново отпе чатан романът „Ангелогласният" - скъп дар за тринадесетвековния ни юби лей. Сборникът „Когато бях малък" - винаги сред бисерите на детско-юношеската ни словесност - неколкократно е преиздаван. През 1960 г. излязоха „Избрани произведения", където освен детските разкази са най-ценият Немиров роман „Братя" и изящната повест „Бедният Лука“, която пък наскоро бе фил мирана. В юбилейното издание - по повод 100-годишнината, към повестта романа са прибавени и осем измежду най-значимите му разкази. И Да, но, струва ми се, с изброеното далеч не сме се издължили. Близо четири десетилетия след смъртта на класика-писател ние не само нямаме научна монография за него, но и това, дето е известно, преиначаваме. Покрай споменатия юбилей тук-там се появиха статии, които конфузно бъркат дати от биографията, дават погрешни или повтарят остарели, преодолени вече (по отношение на други автори) оценки за Немирови работи. Една авторка от сп. „Септември" датира първата му книга с годината 1902 (не е печатна грешка, тъй като се повтаря двукратно), след като добре известно е, че по същото време той прави първите си опити из списанията и вестниците, а книга издава едва след десет години. Анализирайки „Бедният Лука", същата твърди, че страданията на героя „започват от момента, когато разбира, че е забогатял по нечестен начин", което по същество е невярно, тъй като Лука веднага след забогатяването си умира и с това повестта свършва. Неточни са характеристиките и за други възлови произведения (повестта „Дялба" примерно), а драмата „Тъмни души" веднъж е наречена „драма“, веднъж - белетристична творба". Случаят може изолиран да е (а на какви бисери е способен провинциалният печат!), но обвър зан с едно от най-авторитетните ни литературни списания, вече престава да е такъв. По-фрапиращи случаи няма, просто защото сериозни писания за Добри Немиров сега липсват.

Авторът определя задачата си така: „Да се види националната ни литература като свое образно отражение на националната ни съд ба, на нашата родова памет и народностен характер" (с. 7). Зад горните редове прозира не само самочувствие, каквото задължително следва да има изследовател, нагърбил се с отговорността да проникне в народопсихологията ни, откроявайки взаимовръзката и с литератур ната практика. Тук откриваме нещо по-дъл боко - една обвързаност с важни тенденции в социокултурното ни развитие като цяло, а в частност - с литературно-историческото и литературно-критическото мислене: тенденции плодотворни и, както знаем, съвсем не скорошни. Защото, ако в ретроспективен план проследим процеса на критическо възприема не и осмисляне на литературните явления, бихме се убедили как на дадени етапи (имаши различни идеологическо-естетически характе ристики) проблемът народопсихология и литература" неизменно става централен и дискусионен. Той ту се възражда и кулминира, ту се отлива в руслото на по-общото (включ 168 ващо и народоведски аспекти, но без акцент върху тях) интерпретиране на художествените факти. Така докато у Пенчо Славейков, за да създаде ценности, творецът трябваше да „се взре в проблемите на общия културен дух през призмата на националното схващане", докато у Гео Милев (от периода на „Везни") еталонът бе „юнифицирането“, т. е. литературата „да напусне традицията на на ционалното, съвременното и популярното, да престане да бъде битова", то у привържениците на родното от средата на 20-те годи ни тъкмо националната изключителност" - повлияна от историческата - играеше първостепенна роля. Въпросът за народопсихологическата под основа на литературата ни, както знаем, широко се обсъждаше и след деветосептем врийската победа. Сам Луко Захариев сочи постиженията в тази област на Е. Каранфиа лов, П. Зарев, Т. Жечев, а на мен ми се иска да припомня голямата дискусия от средате на 60-те години „Националното своеобразие в литературата" (сборник със същото заглави излезе през 1966 г.), в която освен споменатите участвуваха и непрежалимият за критиката ни Цв. Стоянов (вж. „Духът на мяс тото" от същия сборник), Б. Райнов, Д. Ди. мов, С. Султанов, редица поети и писатели, Там именно, ако не бяха решени проблемите то правилното им, задълбочено и всестранно разглеждане даде солидна база за последвалите изследвания. Авторът на „В търсене на националното се явява като своего рода продължител на усилията и приемник на опита, натрупан от дълголетното странствуване на българската литературна наука и критика към първоиз ворите на словесността ни. Безспорно 168-те страници не изчерпват онова обилие от запомнящи се художествени факти, което натрупа миналото и умножи съвременността. Без подобни претенции трудът на Л. Заха риев е по думите му само фрагменти от един цялостен многообразен процес". И нямайки основания да оспорвам това му твърдение, ще си позволя да отбележа, че като подбор книгата не е лишена от известна доза субективизъм, а някъде - и от уравняване на ценностите, но кой подбор в крайна сметка няма подобни грехове,

Личните впечатления за автора сигурно не са най-подходящото начало на една академична рецензия за книгата му. В случая обаче не мога да не ги споделя. Колкото и субективна да е запечатилата се у мен представа, смятам, че тя с нещичко би улеснила възприемателя. Особено онзи, който не се интересува само от набрания текст, а иска да проникне отвъд: в по-сложните и по-деликатните сфери на авторовите вълнения, предпочитания и идеи, в концепцията му за литературния процес. А без да познаваме- поне бегло - личността Христо Йорданов, това е трудно. Той е (в най-добрия смисъл) литературен черноработник. С месеци и дори с години трупа информация за интересуващото го явле ние; търпеливо изравя изпод пепелта на документите, архивите, спомените и старите издания факти, които после систематизира анализира и съпоставя с новите изследова телски достижения. Но това е само началото Хр. Йорданов умее да общува с литературата и извън читалнята. Сладкодумен и любопитен за всичко, отнасящо се до интелектуалния ни живот в миналото и днес, той знае как да предразположи събеседника към саморазкриване. Много получава, защото много и дава. Учудващо бърза е реакцията му спрямо новооткритите имена, събития, дати, спрямо интересната мисъл и идея. Те светкавично биват вписвани в неразделния от него бележник. И бих отворил една скоба, за да упрекна себе си и по-младото поколение литератори, че позанемарихме добрата традиция на до кументирането, завещана ни от Ив. Шишманов, М. Арнаудов, Сп. Казанджиев. А Хр. Йорданов записва. Имам чувството, че ако се съберат неговите скрити" и явни" анкети с писатели и културни дейци, ако към тях 167 се прибави натрупаното от дълголетния му труд в библиотеки и хранилища, ако найсетне се включи и активното му участие в пе чата, биха се получили няколко обемисти тома.

Виждал съм десетки снимки, на които са те двамата - Никола Вапцаров Антон Попов. Поразителното в тях обаче не идва от количеството, а от осо беното лъчение, излизащо от лицата, очите, позите им, та даже от предметите, които ги обкръжават. Не зная доколко известна е онази фотография, дето ги показва допрели глави и легнали на някаква морава. Или друга една, правена на маса, в ресторант: Вапцаров е с лице към обектива, а Антон Попов - профил. Вглеждайки се в тях, както и в другите, тия с небрежно нахлупените шапки и разветите палта, крачещи по улицата и смеещи се, не можем да не си кажем, че двамата мъже там не са просто случайни познати, не са само прия тели, а ги свързва някаква тяхна си магия и тайна, която те за нищо на света няма да издадат. Не мога да мотивирам това си усещане, нито мога да дам име на тайната. Самият аз, подобно на мнозина, доскоро не бях чел поемата „Слу шай, фронт!" на А. Попов и по въпроса за творчеството му споделях общото мнение, че е на равнището на младежките опити, с всичката им полагаща се за случая неопитност, наивна откровеност, дори подражателност. Колко наедро съм разсъждавал, се убедих едва след като взех в ръцете си книжката. Онова, което прочетох, съединено с всичко видяно, четено и чуто преди, бе достатъчно да ме убеди, че за Никола Вапцаров и за Антон Попов е казано далеч по-малко от необходимото. За Вапцаров са изписани хиляди страници, докато посветеното на А. Попов е доста по-скромно. Към двамата заедно обаче, към духовната и творче ска цялост, която окръглят, сме несправедливо пестеливи. Епизоди от дружбата им естествено нахлуват в спомените на Вапцарови съвременници, фигурите им стоят редом в публицистично-документални книги („Гарнизонното стрелбище" на Н. Христозов, „Шестимата от дело 585/1942" на Ст. Коларов), мяркат се в есеистични публикации из печата. Фактите, изнесени в тях, са важни, изводите са интересни, ала за жалост не излизат извън познатия ни и изчерпващ се вече събитийно-поведенчески ракурс. А разгадката на това невероятно интелектуално родство се таи някъде между биографичните податки и поетичния тайнопис, между делничното общо битие и взаимовъзпламеняващото творческо избухване, тя е в динамичното равновесие между две еднакви идео1 Наскоро от Росица Босева научих, че между тях двамата е съществувал нещо като таен език. Една от любимите им фрази, чието символично значение не е доизяснено, била, пистолетная дивизия". В пълния си вид поемата „Слушай, фронт!" излезе през 1983 г. в Издателство „Български писател". 29 логии и различни, но прекрасно разбиращи се психики. Продължавайки в тоя дух, трябва да припомня, че по-младият А. Попов сякаш е огледалният образ на Вапцаров, че той е ученикът, който въпреки кралимарковския си вид сякаш стои в сянката на иначе поприведения огняроинтелигент. Но да не за бравяме Вапцаровата роля. Той никога не би използувал предимствата си, за да командува и наставлява, още по-малко пък болезнено чувствителният А. Попов би изтърпял подобно насилие над себе си. По-възрастният е този, който деликатно стопява дистанцията и внушава абсолютното равенство помежду им, пак той всячески се стреми да тласне нагоре самочувствието на грубоватия наглед, а всъщност притеснителен и серафически нежен негов приятел. И няма съмнение, че под такова оплодяващо въздействие у А. Попов са се освободили скритите сили на таланта му, излязъл е от обвивката си и се е родил за живот още един поет.

The reviewed book includes articles and studies by Nadezhda Alexandrova, dedicated to the life and creativity of Dimcho Debelyanov. Nevertheless, her work has the character of a monograph, which combines research and publication of archival sources, an in-depth textual and literary analysis of his poetic texts and comparison with the works of authors of his generation, such as Dimitar Podvrazacov, Nikolay Liliev and others. The lyric, poetry, prose and humor of Dimcho Debelyanov are tied to both his biography and the peculiarities of his spiritual world.

P. Yu. Todorov is one of the few Bulgarian writers who artistically recreate the Jewish theme. His story "Stones" is directly connected with the life of the Bulgarian Jews, but in the first volume of his collected works (1979), it is called "idyll". Another mistake, but this time a typo, is that in the contents of this volume the title "Stones" is printed as "Reed". This article attempts to prove that "Stones" does not fit the genre "idyll" and that this story is tied with both moments of the biography of the writer, as well as his civil and socio-moral positions. The analysis is based on documentary sources, letters, memoirs, and himself publications of P. Yu. Todorov. The historical and biblical events and motives that are directly or indirectly present in the work are also interpreted. One of the important conclusions is that "Stones" represents a more complex genre mixture, in which modern and traditional narrative and stylistic techniques are intertwined, building its semantic polyphony.