Величко Вълчев

Когато разглеждаме литературното творчество на Иван Вазов, ние се стремим да отстраним всичката оная плесен и ръжда, с която го бе замърсила буржоазната литературна критика. Същото важи и за Вазовите пиеси. Редно е при тяхното поставяне днес да се подчертават пренебрегваните или превратно тълкувани в миналото идеи и образи. Новата постановка на „Към пропаст" в Народния театър „Кръстьо Сарафов" изненадва обаче с премного смели хрумвания. Новаторският похват на Ст. Сърчаджиев е заличил до голяма степен Оригиналността на пиесата. В стремежа си да я осъвремени, режисьорът така е „счупил" Вазовата, традиция", че човек добива впечатление за пиеса, останала далеч от Вазовата „, Към пропаст".

Иван Вазов е от малцината наши писатели, които са оставили обширни сведения за възникване на своите творби, за първообрази и сюжети, за психографията на творчеството си. Такива сведения намираме както в самите произведения на писателя, тъй също и в разговорите му с проф. Ив. Д. Шишманов. Най-малко са сведенията и данните за белетристичните творби на Вазов и преди всичко - за разказите му. В последно време ни се удаде да открием интересни факти за един от най-хубавите Вазови разкази - „Иде ли?", които ще бъдат предмет на настоящето съобщение. В писмото си от 9 септември 1888 г. Ив. Вазов, по онова време политически емигрант в Русия, пише между другото на Константин Величков: „, С удоволствие срещнах вчера в, Киевское слово (вестник в Киев) преведена новелата ти,,Последнето желание" Преводът е сполучлив. Както се догаждам, той енаправен от един български студент в Киевский университет, Ангел Теодоров". В ръкописната сбирка на музей „Иван Вазов" се намери писмо на същия киевски студент - Ангел Теодоров до Ив. Вазов, в което четем следното: „Любезний бай Вазов! Надявам се да си получил номерата от „Киев. сл." и да си прочел своя разказ. Тука който го чети секий остана доволен от негу; аз до колкото можах постарах са да стани и да излези по-гладък и са надявам това да сам достигнал. . ... И по-нататък. Що са касай во Величкова, той е отколя готов и навярно и той ще бъде напечатан". Под писмото стои дата: 12 ян. Годината не е дадена. По съдържанието на писмото личи обаче, че то е писано в началото на 1889 г. Разбираме още, че то е отговор на Вазово писмо, в което поетът се е интересувал за своя разказ и за разказа на К. Велич ков, изпратен също за „Киевское слово". Защото изразът: „Що се касае во Величкова..." не може да се отнася за разказа „Последно желание", печатан в същия вестник още през септември 1888 г. Очевидно А. Теодоров има предвид друг разказ на Величков, който бил преведен на руски и бил готов за печат в началото на 1889 година.

Творчеството на Иван Вазов, изпь нено с демократизъм и хуманизъм, с любов и признателност към Русия и руския народ, е обърнало внимание на руските литератори твърде отдавна. Изтъкнати преводачи като А. Сиротинин, А. Степович, В. Уманов-Каплуновски и др. популяризират с преводите си в Русия не само най-изтък натите произведения на нашия народен поет - „Под игото“, „Грамада“, „Иде ли?" и др. - но и цял ред негови разкази, стихотворения, пътеписи и пр. Вазовите творби се превеждат и издават в отделни книги, поместват се в периодичния и всекидневен печат, в литературни сборници и др. Съветските литератори продължиха популяризирането на Вазовите произведения. Това особено се вижда в последните няколко години. След „Избрани разкази," издадени от Гослитиздат през 1948 г. се редят книгите: „Избрани произведения" в 2 тома. Т. І. - Повести и разкази; т. II. - „Под игото“; „На родината". Избрани стихотворения (Гослитиздат, 1950 г.); „Немили-недраги" (Гослитиздат, 1951 г.); „Избрани произведения" (детиздат, 1952 г.); „Митрофан и Дормидолски" (Гослитиздат, 1953 г.); „Под игото" (Гослитизтад, 1954 г.) и др. Отделни разкази и стихотворения на Вазов са помествани и в общи литературни сборници: „Български повести и разкази" (Москва, 1953 г. т. I, II), в литературни вестници и списания. Вазови произведения се издават също и на други езици в Съветския съюз. На арменски - Подигото" (Ереван, 1953 г.); на грузински - „Стихотворения" (Тбилиси, 1955 г.); на молдавски - „Избрани разкази" (Кишинев, 1953 г.); на таджикски - Разкази за деца" (Сталинабад, 1952 г.); на украински - „Под игото“, „Разкази", 1950 г.; „Една българка“, 1952 г.; на чувашки- „Една българка“, „Дядо Йоцо гледа" (Чебоксари, 1954 г.).