Видка Николова

„Започва трагедията!" - пише Гео Милев за кървавия септември на 1923 година. Фактически трагедията започва години преди това. Бай Ганьо запалва първата главня и с политически фойерверки поднася Алековата глава като найголямо достижение в ръцете на Фердинанд. Това е началният удар, първият вик на властниците - В името на народа!". Партии и правителства си предават този „девиз" като щафета. „Лъжата лъже, лъжата управлява, лъжата краде." Новото време нахлува и със зашеметяващ удар доказва, че не може да се живее само със спомените и миналото, захвърля ги през борда си като баласт. Духовете на възрожденските мъченици вълнуват, извършват подмолното движение в умовете, но не дават отговор. „Властта е моята всегдашна любовница“ - нахално и шумно изповядва всяка политическа катедра. Кумирите, срутените кумири" притискат рамената. Но Бузлуджанския конгрес в България е безспорно доказателство, че живата вода съществува. Тя донася първата любов" на цяло поколение в българската интелигенция, без обаче да му осигури защитна ризница пред кръстопътищата". Революционният романтизъм на една предосвобожденска епоха не дава възможност за много размисъл, но краят на миналия и осо бено началото на 20 век налага логическа преоценка, мъчително търсене на нови извори. При други социални и политически условия това търсене е вече факт в Русия, Франция, Белгия, Германия. Етично чистите натури се изправят пред хаоса - безнадеждни и мечтателни - защитени само от томителните образи на своите „пияни кораби", на своите скитници, самотници и чудаци. Творците, създателите на духовната свобода, въплътена в стихове, багри и музика се оказват едновременно и ахилесова пета на обществото, и негови спасители. Земната чистота е вече безкрайно компрометирана в света на капитала и скоковете на човешките умове от „свръхчовеците“, от „Съкровище на смирените" на Метерлинк, през разнонационалните накъсани вътрешни диалози на символизма, през кънтежа на Верхареновия „Звънар" до „Маса-човек“ на Ернст Толер - са напълно обосновани от бруталността на епохата. В България тази епоха се изсипва за съвсем кратък срок години, когато нашата прогресивна мисъл трябва вкупом да премине през народничеството и социализма, през символизма, импресионизма, експресионизма. В това ще ни увери и прегледа на периодиките на само няколко от списанията като: „Ден“, „Дело“, „Ново време“, „Наш живот“, „Мисъл“, „Художник" до сп. „Червен смях", до сп. „Пламък“.

Отношението на Пенчо Славейков към народното ни творчество не е от неизяснените и непознати въпроси на неговата мисъл и поезия. Още повече че той е от тези творци, които се насочват към фолклора на своя народ не само пряко - с личното си поетическо творчество, - но и чрез редица изказвания, статии, студии. Това улеснява изучаването на поставения проблем и до известна степен насочва неговото разрешение. Няма да се спирам на възгле дите на Пенчо Славейков за българското народно творчество, изказани теоретически, колкото на тези, които откриваме в творби като „Ралица“, „Чунар“, „Луд гидия“, „Неразделни“, „Лятна вечер "и много други, израсли под пря кото въздействие на народните творения или подхранени от тях. От друга страна, ще се постарая да проследя в каква зависимост се намират публицистичните изказвания на Пенчо Славейков за отношението между таланта на художника и таланта на народния певец; до каква степен е влиянието между тях; до каква степен тези изказвания стават принцип за личното му творчество.

„Животът не е в щастието, животът е в търсенето" - тези думи могат да се употребят, за да се характеризира животът на много хора - на много поети, художници, музиканти, политици, учени. Може би за всеки един от тях те ще звучат като истина, като единствено правилни, при все че за един живот, за едно горене в името на велика идея, в името на хората или изкуството е много трудно и в някои отношения твърде външно да се дават такива определения. И въпреки всичко ми се иска да кажа, че нашият поет Гео Милев напълно оправдава, доказва правотата на Брюсовата мисъл, показва цялата и сложност и богатство, с поведението си на поет, човек, гражданин до края на живота си.

Някога, на вратата на стаята си, един от нашите поети поставя бележка „Николай Хрелков. Влез!" Обикновен жест, обикновена проява и потребност на ежедневието ли? Да. Въпреки всичко в тази бележка, струва ми се, се отразяват някои основни и характерни за поета и човека Хрелков същностни отлики, специфика. Тази бележка е „малка подробност“, резултат от изградена вече философия за хората, за индивида и обществото; малка подробност, дошла да потвърди по един „малък начин цялостно поведение - реално и духовно - сред годините и епохата, да стане свидетел на символ-верую, дало пламък и устои за живота на поета. Изградените представи, високите етични принципи, непоколебимото граж данско убеждение - без преднамереност, без показност и парадност - намират своя еквивалент в чисто и любещо хората ежедневие. Защото то за Николай Хрелков е изградена изходна постановка. Нека се върнем към основната концепция на стихотворението му „Изповед" (в памет на Васил Левски) и още веднъж ще открием - и за Хрелков, и за себе си, ще съпреживеем онзи решаващ вътрешен подтик към „светлоломна човешка любов", която придвижва вековете напред и човек умира с нея свободен. Голямата и прастара дилема - човек - общество, човек -човечество, разпъвала на кръст всеки създаден на тази земя, получава едно от най-ярките си превъплъщения чрез цялостното битие на Хрелков в нашия общественополитически и културен живот, в историята на българската литература, на българското художествено мислене. Николай Хрелков е един от светлите рицари, пълен с противозаряди, разкъсан от въпросите на времето си и своите собствени въпроси към него, и едновременно единен, който съумя да живее най-малко за себе си и само за другите. Не бих искала да припомням известни вече неща и факти, свързани с биографията му - многобройните споделени спомени на приятели и съидейници са разкрили множество негови дни, помисли, постъпки. Пътят му от родния дом, София и войната, главоломните 47 събития от 20-те години и емигрантските години, отново България с нейните революционни борби, множеството му пътувания, установяването му в Горна баня - до самия край през 1950 г. - поредица от живи доказателства, дребни, катадневни и големи, които сбосновават и чисто практически защищават не ГОВИЯ стих:

„Видял съм и съм преживял много хубави и лоши неща. Но споменът за никое от тях не ме вълнува тъй дълбоко и не ми е тъй скъп, както споменът за дните, когато тичах бос подир воловете, а къпините режеха краката ми или сви рех със свирката си и гледах към далечните снежно-сини върхове. Когато вие пораснете и детинството ви остане далеко зад вас, ще разберете тия мои думи“ - обобщава Асен Разцветников две-три години преди смъртта си. Освен в стиховете си поетът се връща към мисълта за детството си - разказвайки за него или преценявайки отделни моменти от него - и в интервюто си от страниците на ЛИК през 1935 г., и в друго интервю от 30-те години. Двадесетте, тридесетте, краят на четиридесетте - от творческо естество това са различни години в общия път на Асен Разцветников. А първото ретроспективно позоваване на детинството откриваме още в стихотворението му „Посвещение" от книгата „Жертвени клади" - едва около едно десетилетие, след като е напуснал родния дом и родното село, приласкан и изкушен от познанията, които му предлага градът. В потока на времето десетина години почти нищо не значат, но свързани с конкретния човек, те се насищат с индивидуално преживяно време, с индивидуално покорени идеи и събития, нанизани в онази лична броеница от мигове, която общо наричаме биография. Тази кратка хронологична справка очертава в съвсем общи граници биографията на спомена. С други думи, биографията на онези тласъци към отминалото детинство, които за Асен Разцветников нямат случаен характер, а определят и съпътствуват съдържанието на възловите моменти от личностното му и творческо съществуване. Стихотворението „Посвещение“ е писано, след като вярната клетва „в ранен час" е отдавна изречена и Ас. Разцветников има вече съществени общест вено-политически преживявания, а в момента живее живота на преследван поет, пряко свързан с протичащите през есента на 1923 г. събития. „Вампири ходят в нощта. Черни кръстове. Бесилки. Коленичи, майко, и целуни хилядите гробове, черните гробове и бесилките, чиито ръце са лепкави и отровни като змии. Коленичи, майко. “З Гордост и дързост има в присъствието на Разцветников в София, по време на самото въстание, в сътрудничеството му в първите след 23 септември „опозиционни“ издания, в печатането на стихове и издаването им в 1 Асен Разцветников. Най-скъпият спомен, предговор. - В: Юначина. С., 1970 (пред говорът е с дата 1949 г.) 2 При нашите поети. - ЛИК, бр. 20, 1935; Литературна мисъл, 1970, кн. 6. 3 Асен Разцветников. - Лъч, 6 ноем. 1923. 4Според един „обяснителен“ текст, който Разцветников пише през 1949 г., той се връща в столицата от Драганово на 15 септ. 1923 г. по партийно поръчение и първото издание, в което той започва да сътрудничи, е в. „Лъч" с първи брой от 23 окт. 1923 г.; следва сътрудничеството в „Звезда", сп. „Нов път" и т. н.tag 57 отделна книга - първата сред септемврийските книги на Ангел Каралийчев и Никола Фурнаджиев, предшествуваща също и поемата „Септември" на Гео Милев. Предизвикателството към господствуващите еповече от очебийно дори в няколкото само реда, допълнени на корицата след конфискуването и освобож даването на „Жертвени клади“ през април 1924 г. - „Почти във всички екзем пляри има измачкани, скъсани и зацапани листа: това са следи от свободата на печата. Прося извинение от читателите. "

Teodor Trayanov’s poetical book “Song of Songs” (1923) is being examined in the deeper meaning of the history of ideas that reached the poet both in a cultural way (the innermost “inside” of the Bulgarian national culture), and in an educational way. In the chosen work the “being a poet” emerges as a centre of Solomon’s “Song of Songs” of the Old Testament, the Bulgarian prechristianity (outside the Old Testament) and the Christian ideas adopted in the Bulgarian national culture.