Йордан Каменов

Участието на Никола Вапцаров като автор и редактор във вестник „Лите ратурен критик" е интересен и немаловажен епизод от неговия човешки и творчески път. Един от частните на пръв поглед проблеми там е доказването на авторството на неподписаните бележки от рубриката „Наша поща". Защо необходимо това? Какви изводи можем да направим за Вапцаров и неговите литературни, редакторски и човешки позиции от тези, стигащи до десетина вестникарски редове? За това, дали трябва и дали можем да оставим анализа да говори, но има и един друг факт - изводи вече са направени от мнозина изследователи, и то преди някой от тях да си е задал въпроса, принадлежат ли всички те на Вапцаров. За лековерното отношение на изследователите към сериозността на такъв въпрос до „известна степен" са допринесли авторите на спомени. Ето два от тях: „До известна степен това не отговаря на истината - за стиховете в редакцията отговаряше единствено Вапцаров. Съобщението бе замислено като завоалирано уведомяване на читателя, че вече съществува редакционен комитет. Името на Вапцаров обаче отпадна в последния момент. По конспиративни съображения той категорично се противопостави да се афишира името му. Така се реши да се припишат стиховете в компетенцията на друг". (Алеко Големанов - в. „Поглед" от 18. ХІ. 1977 г.) „Като съобщавам тези факти, бих желал да бъда докрай добросъвестен. Имах възможност да наблюдавам отблизо работата в редакцията и добре помня, че рубриките „Редакционна поща“ и „Наблюдателница" се списваха предимно от Н. Й. Вапцаров, и като познавам добре тематиката, стила, езика, темперамента на Н. Й. Вапцаров, не се боя да потвърдя, че тези малки, но изразителни образци на борческа журналистика са негови." (Филип Филипов - сп. „Български журналист“, бр. 9 от 1976 г.) Няма да коментираме всички уязвими страни на тези спомени. Ще отбе лежим само, че доброто чувство към паметта на Н. Вапцаров не предполага подаръци от чужди мисли.

Поредицата „Литературно-критически очерк" на издателство „Български писател“ има своя траен облик - бялата обложка с лика на избрания български писател, с неговото име и с името на автора на очерка, с неизбежните четири страници с илюстрации по средата на томчето. И не заради това има исвое присъствие в литературния живот. Не ни е известен издателският принцип на подбор, но независимо от тайнствеността" всяка година двама от сериозните творци в нашата литература намират интерпретаторите си в този труден жанр - литературно-критическия очерк. Труден може би и поради своята неопределеност, поради хем стесняващите, хем неустановените му рамки. Какво трябва да очакваме, когато поемаме поред ното томче в ръце - тематико-проблемно изследване, психография на твореца, белетризирана биография с елементи на литерату рен анализ или нещо друго? Ако се излиза от най-груб практицизъм, жанрово-съдържателното пожелание в случая би било - да се обеме цялото творчество на представения писател, като се обобщят известните оценки за характера, значимостта и мястото на това творчество в литературния процес. Естестве ният въпрос как ще стане това съдържа десетки конкретни възражения срещу материализирането на пожеланието - от обема на творчеството (за някои автори определените страници няма да стигнат и за анотации на произведенията им) до отсъствуващата досе гашна оценка на критика и най-вече на литературния историк. Всичко това определя сякаш друг път - изследваният автор да подскаже" на изследователя начина на предста вянето си. Така е и станало в поредицата през последните две-три години. Изпреварвайки анализа, ще кажем, че всичките очерци имат своите достойнства, та когато стане дума за някои несъвършенства, тя - думата - е доброжелателна и в името на тези достойнства. Успехът на авторите на очерците започва още от селективния подход към сътвореното и преживяното от писателите, осъществен в различна степен спрямо цялостния обем, но почти винаги сполучливо за изследването. Единствен Иван Сестримски е бил пощаден от тази, все пак и малко неприятна критиче ска операция", заради малкото по количе ство Нешо Бончево литературно наследство и краткото му битие. Почти в сходни ситуации Кръстьо Генов и Константин Еленков - в океана от статии, книги, преводи, а и от интересни биографични подробности на техните" Михаил Арнаудов и Георги Бакалов - са взели различни, даже противоположни реше ния. Кр. Генов е вкарал биографията в някол ко странички, нещо повече, приел е, че съз даденото от М. Арнаудов е единствената му и истинска биография, и се е постарал да обхване в цялост книжовното му наследство. Едва ли само добросъвестността движи Кр. Генов в избора му, ала и най-вече това, че респектиращият ръст на учения М. Арнаудов се откроява не само с постиженията, но и с впечатляващия обем на научните занимания и продукция. К. Еленков пък е извлякъл от цялата многостранна творческа личност Бакалов само критика. Ето какви теми той според собственото му признание съзнателно е изоставил: „Бакалов - редактор; Бакалов - меценат и закрилник на литературните творци; Бакалов - изследвачът на Възраждането; Бакаловите преводи и речници; Бакалов и руската литература; Бакалов и СССР", които - всяка една от тях - са тема за отделно изследване, за отделна кни га“. Обяснимо е споходилото К. Еленков току преди завършването на книгата „чувство за незавършеност и още повече - за необ хватност“. Но и неговият избор е логично следствие от нещо - за Г. Бакалов има вече книги, които не трябва да бъдат повтаряни; Бакаловият критически лик се нуждае от реставрация, за да се премахнат наслоилите се от предишните литературни поколения пре силени представи за „догматика“ и „смешния отрицател". Това е станало всъщност и една от задачите на К. Еленков.

Изградената представителна характеристика за Вапцаровата личност - поведенческа и творческа - е единство на творчество и живот. Неоспоримата сполука на това определение не се подкрепя обаче от никакъв анализ, априорната истина е намерила своите почитатели и поддръжници, но не и тълкувате лите си. В която и аудитория да зададем въпроса: „В какво се изразява това единство", отговорът едва ли ще се изчерпа с нещо повече от саможертвеност на личността, адекватна на поетическото верую. Ражда се нов въпрос - каква Вапцаровата саможертвеност? Приемайки саможертвата на поета единстве но като сляпа обреченост, рискуваме да я смесим с фанатичното, дехуманизи ращото личността служене на някаква абстрактна идея. А Вапцаров е сякаш нашата представа за пълнокръвие и жизненост на поезия и подвиг, разграничаването от аскетично-догматичния модел на героя-устрем. Погрешно е и да приемаме саможертвеността на поета за изконно заложена у него. Колкото да откриваме ранни нейни изяви, колкото и да обединяваме редица личностни и творчески прояви около нея, не бива да я смятаме за единствена същност на човека и поета. Саможертвеността у Вапцаров е едно крайно, висше стъпало, което фокусира трайните етико-идейни заложби и предпочитания на неговия И дух, способността му драматично, но и целенасочено да върви към нравствено извисяване. От друга страна, Вапцаров живее в модерните социални времена, в които усъвършенствуването на човешкия дух става в условия, колкото и обезличаващи отделния човек, толкова и провокиращи активното му социално опреде ление. В този смисъл собственото поведение, както и откритията за човешко поведение изобщо добиват освен универсалност и социална диференцираност. И накрая, тъй като Вапцаровият жизнен път е свързан с писателска дейност, редица от творческите етапи ни позволяват да проследим както личностното развитие, така и придружаващите го естетически изражения. Вапцаров и проблемът за компромиса е изходната точка, в която се сплитат и от която излизат координатите на Вапцаровите нравственоповеденчески търсения, тя е белегът на идващата при него творческа и личностна зрелост, тя - без риск от преувеличение - е началото на творческото му израстване. Нека да ни е позволена чуждицата компромис не само заради липсата на подходящ чисто български заместител, но и още защото тази дума-проблем трайно навлиза във Вапцаровото съзнание и лексика.

Ако повярваме на Иван Руж от предговора, ще трябва да се откажем от задълбочен прочит на книгата заради съвсем скромните авторски намерения: „Настоящата книга е само опит да се поогледа явлението в посочения аспект, през очите на цитираните в книгата автори." Но сериозността на явлението, обхватността на замисъла, най-сетне естествената нагласа на всеки автор (дори когато е лишен от скромност) да самоограничава обема и сложността на своя труд ще ни принуждава да полемизираме с Иван Руж от предговора, противопоставяйки му Иван Руж от съдържанието на „Художествената литература и работническата класа“. Всъщност с констативната страна на предговора ще се съгласим - проблемите в книгата у нас са все още неизследвани или по-скоро са единствено част - не най-важната - от литературното всекидневие. Но докато за друг тази констатация би била умозрителна, то за Иван Руж тя е същностна. Ако за друг книга като „Художествената литература и работническата класа" може да е академичен дълг, институтско призвание, поредното тематично чудотърса чество, за Иван Руж тя е смисъл, обемащ неговото дело. На въпроса, защо е така, достатъчен отговор дава честното литературно присъствие на този автор, подчинено на революционните задачи на литературата, обвързано с проблемните територии на последната му книга. Познавайки всичко това, не е трудно да открием премълчаната от Иван Руж очевидност - „Художествената литература и работническата класа" е книгата на неговия живот. Разбира се, че не трябва да вярваме докрай на „признание" като: „Онова, що може да се каже, че е мое, Освен подредбата, са размислите ми, вмъкнати тук-там във връзка с произведения и факти, които познавам непосредствено...", а и то нито е прикритие на важността и значимостта на замисъла, нито е само израз на изследователска скромност. Излиза, че на предговора трябва да вярваме повече, но не откъм видимата скромност. Защото с встъпителните си думи Иван Руж ни въвежда в жанровите особености на книгата. Като обяснява отказа от пространни свои коментарии, а оттам и на изненадващи и нови концепции, той обяснява максималния си стремеж към обективност, към сумиране на досегашните усилия на редица изследователи и критици. Новото, което и авторът не крие, е привличането на огромната по обем фактология, подредена и коментирана като история на проблема за художествената литература и работ съдър ническата класа. Или, както по-нататък жанието разчленява и обяснява това понятие - история на присъствието на образа на работника и неговите проблеми в световния литературен процес, мястото на писателя-работник в пресъз даването на този образ, присъствието на други писатели - съчувствено или убедено- в тази проблематика, история на писателските обединения с революционно-пролетарска насоченост - и всич ко това на фона на героичната борба на труда с капитала, борба не само социална и полити ческа, но и идеологическа - за правото на тази литература на съществувание. Струва ми се, че на мястото на Иван Руж всеки друг автор би започнал такава книга с появата на работника в литературата, със зараж дането на пролетарската литература или - при най-голяма научна добросъвестност - с появата на индустриалния работник на световната исто рическа сцена. Но ето тук въпреки плокламираната обективност на изследването се появява раз бираема и съвсем непроизволна субективност, коя то можем да наречем апотеозен план на изслед ването. Иван Руж започва със зараждането на изкуството, без да го обяснява тен денциозно и единствено с осмислената трудова дейност на човека. Като се движи предпазливо сред познатите хипотези за произхода на изкуството, той предлага и своите хипотези - за многовековното изкуството на протеста, привеж да редица доказателства за съсловния произход на достигналото до нас изкуство и за съслов ната принадлежност на неговите създатели. От тук авторът започва да ни въвежда в идеята за историческата необходимост и важност на литературата, посветена на трудовия човек, в нейната революционна и революционизираща зна чимост.