Георгий Гачев

Предвиждам, че читателят ще изпадне в недоумение, когато прочете заглавието на тази статия: та нима е възможно такива общи теоретически въпроси, като формирането на художествения образ и разделянето на литературата на родове и видове да се решава или разглежда върху ограничения материал на една литература за едно десетилетие и взета при това не в най-хубавата си епоха: защото през 40-те години на ХІХ век на литературния хоризонт в България не е излязъл още нито Ботев, нито Вазов, нито Каравелов, нито Петко Славейков, нито Раковски, нито дори Чинтулов. На литературното поле се подвизават предимно стихотворци като Неофит Рилски, Неофит Бозвели, Райно Попович, Константин Огнянович, Найден Геров и други.

1. ни не Интересува националният характер, а националният възглед за света, не психологията, а тъй да се каже, гносеологията, националната художе ствена „логика“, начинът на мислене: с каква „координационна мрежа улавя даден народ света и съответно какъв космос (в древния смисъл на думата: като строеж на света, световен ред) се изправя пред неговите очи. Този особен аспект, в който възприема битието даден народ, е именно националният образ на света... Плодовете на историята са както цивилизацията, обща за всички, и която може да се пренася и изгражда, така и културата, която израства. Не може да се изгради дърво. Цивилизацията сближава съвременните народи, културата ги прави различни и в това е заложена, от една страна, възможността за взаимно разбиране, а, от друга, красотата на разнообразието. Разработването на пробле мата за националните образи на света би могла да има пряко практическо значение за взаимното разбиране между народите. В обстановката на непрекъснато разгръщащите се международни контакти дори хора, които изповядват еднаква идеология (различието в класовите позиции тук не дава обяснение), се натъкват на някакъв предел на разбиране. Произнасят се същите думи, формули, а се мислят твърде различни неща - и най-голямата беда е, че това често дори не се подозира. Например когато руският и якутският критик водят диалог за същ ността на съветската литература, русинът, който се опира на многовековната литературна традиция, има зад гърба си Толстой и Достоевски, има пред вид една от многото възникващи исторически литературни епохи, а якутът - писмеността, литературата изобщо: защото в Якутия литературата възниква при съветския строй. За да се приближи максимално мнимото взаимно разбиране към реалното, трябва да се прави корекция в съответствие с национално-историческата система от понятия и стойности, т. е. да се взима пред вид, че представителят на другия народ може да вижда света по-различно от мен. Но как? Какво вижда той в света, което не виждам аз? И от какво зависи то? Ето трудния въпрос. Ако успеем някак да изясним този въпрос, ще разполагаме сякаш с известен коефициент, който ще улеснява контактите между на родите и културите. 2. В общ вид решението на проблемата за националните художествени светогледи и форми е ясно: интернационалното и националното са в единство, обусловено от единството на световния исторически и литературен процес. Но щом се опитаме да определим по-конкретно в какво именно се състои националното своеобразие на дадена литература, веднага ни дебнат ред опасности: а) произволност и незадължителност на съжденията. Тя може да се предот врати с помощта на сравнително-историческия подход; 15 за б) засягане на националните чувства, обикновено много докачливи при опит научно определяне, тоест ограничаване. Тук спасение и обективност на анализа единственото и доброжелателност при предпоставката, че всеки народ вижда битието като цяло и ничие виждане не е нито по-ценно, нито по-малоценно, но всички са неподменими и необходими за човечеството. Може да има различия в историческото равнище на развитието на всяка култура, но не и в нейните възможности.

Чингиз Айтматов е роден през 1928 г. Не на него - на дедите и бащите на неговото поколение се пада да извършат великата революция. Подвигът на изграждането на новия живот е осъществен от бащите (неговият баща е един от строителите на съветската власт в Киргизия, загинал през 1937 г. като секретар на Киргизкия областен комитет на партията). Воинският подвиг е изнесен на плещите на по-големите братя. За него е останал в живота съответствуващият на тези велики дела подвижнически труд за разбиране на миналото (с неговия народ), съществуващото (сега в страната) и бъдещето (с човечеството). Да, и бъдещето: „Отговорност пред бъдещето" - така е нарекъл писателят едно от своите изявления. В неговите повести постоянно присъствува герой, който мисли, мисли, мисли... . Аз вървя в тишината преди изгрева на слънцето и все мисля, мисля, мисля" („Първият учител"). „Аз гледах към тъмнеещото от облаци небе и мислех: Защо тый неразбираем и сложен е животът?“ („Джамиля"). Но нито авторът, нито някой от неговите герои би искал друг живот и моята съдба, колкото и тежка и объркана да етя, е моята единствена съдба, както любовта, и аз не се отричам, за нищо на света нито от нея, ни то от историята, както Танабай от „Сбогом Гюлсарь!", приемайки върху себе си цялата отговорност за миналото добро и зло, без да я прехвърлям на другите. Животът е като река Талас (душата на Таласката равнина, древното лоно на Киргизия, където е живял Манас, където еизраснал Чингиз): капризна, загадъчна - ту лудо пълноводие, ту суша: „С нашата река, брат, не е леко!... Днес в нея вода до коляно, тече си спокойна, утре като се развилнее - мостове отнася. Тя е като жива - трябва да я разбираш..." („Сипайчи"). Мъдър трябва да бъде Сипайчи, обуздателят-познавач на своенравна възлюбена: река, природа, история, душата на човека. C a Героят на Айтматов - укротител на стихии и смисли, се занимава с тях. първоелементите на природата и със смисъла на човешкото съществуване: любов страст (Джамиля"), истина („Сбогом, Гюлсарь!"), справедливост („Ранни жерави"), съвест (След приказката"), жертва (Шареното куче тича край морето") ... Но и на природата той се заканва - да я разбере: планини, степи, води, океан, техния зов, техните страдания от самите себе си и от човека - стона на планините, звъна на реките, рева на срутванията, бича на бурите. Не сред делничната природа, а сред тържествената, блестяща с гръм и мълнии, като езическа богиня с диадема от светкавици - се разгръща действието на разказите му: бурята в „Джамиля", зимата в „Сбогом, Гюлсарь!", Великата мъгла в „Шареното куче тича край морето“.

В литературното творчество е известен похватът на вграждането (рамкирането) или на разказа в разказ, при който повествованието се гради подобно на матрьошките - едно в друго. А в случая самият живот за осем години остана причина изложението на моята идея да наподобява трилистен пирог. Отначало тя, гола и беззащитна, бе изразена в писмо до потенциален меценат. След пет години рискувах и я изпратих в едно естественонаучно списание и като получих оттам въпроси и забележки, започнах да им отговарям, в резултат на което около ядрото се натрупа дебел слой от разяснения. Но, както е казвал Гаврила Державин, „един иска диня, а друг - кисели краставички", т. е. утешавайки един учени, раздразних други и, отчаян, се върнах в лоното на майката-литература като неин блуден син и втората част писах за литературно-художествено списание. Сега ядрото се възправи в две обвивки и с две лица подобно на двуликия Янус: едното лице е обърнато към естествознанието, другото - към литературата и хуманитарните науки. Това, което се получи в крайна сметка, представлява не просто „статия“, „повдигаща въпроса", а до известна степен история за раждането и съдбата на идеята, написана под формата на изповед на нейния родител (чийто „аз" е също до известна степен образ на „мислител" и не съвпада напълно с емпирическия автор на следващия по-долу текст).

Сега, когато проникнахме в сюжетното ядро на новелата „Горещо пладне" и видяхме рибките за стръв, които писателят ще използува, можем да преминем към нейното по-детайлно и последователно разглеждане. Така гръбнакът на българския модел на света, с който сега разполагаме, ще започне да обраства със съединителни тъкани и плът. Първо - мотото. (За заглавието ще говорим по-късно.) „Ще повярвам в слънцето, ако и то вярва в мене." Що за „пазарене" с мирозданието! И при това първо слънцето трябва да повярва в мене - в сегашно време, а аз вече ще видя: може би ще направя същото, но в бъдеще. Но преди да разчепкваме значението, нека обърнем внимание на постройката на тази българска максима. Идват ни наум редица подобни по структура изказвания. Показателна е формулата на Васил Левски: „Ако спечеля - печеля за цял народ, ако загубя - губя само себе си. " Перифразирайки съзнателно или несъзнателно тази мисъл, Радичков, който следва същата структура, говори за правото на художника на творчески експеримент в отговор на една анкета на сп. „Септември“: А когато творецът губи - губи само за себе си. Когато печели - печели за всички. 2 Припевът към песента на орача у Яворов е: „Като няма прокопсия, плюл съм в тая орисия." Христо Ботев пък слага следните подзаглавия-епиграфи към своите публицистични фейлетони: към фейлетона „Това ви чака" - „Ако не еистина, не е и лъжа“, към фейлетона „Политическа зима" - Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?" Серията фейлетони, създадени от Каравелов и Ботев през 70-те години на XIX в., се казва „Знаеш ли ти кои сме?", една от Каравеловите повести се нарича „Крива ли е съдбата?" и T. H. Навсякъде еналице некатегорична и сякаш закръглена форма на изказване (независимо дали е потвърждение, отрицание или въпрос). Например названието на Каравеловата повест е породено и еаналогично на руските „Кой евиновен?", „Какво да се прави?" Но вгледайте се внимателно - при Каравелов във въпроса 1 През 1972 г. сп. „Литературна мисъл" публикува част от настоящата студия на Георгий Д. Гачев под заглавие „Националният образ на света" (кн. 5, с. 15-33). Сега авторът ни предостави нейното продължение, което ще отпечатаме в два последователни броя на списанието, - Бел. ред. 28 2 Септември, 1962, кн. 5, с. 18. е подсказан отговорът и самият въпрос вече едаден като половин потвържде ние: „Крива ли есъдбата?" може да се чете като потвърждение - съдбата е крива" или „съдбата не е крива“, но при всеки случай мисълта е ориентирана, подсказано е кой евиновен или не е виновен, къде да се търси препятствието.

Но да се върнем към нашите овни, в същност към биволите. И така селянинът (старейшината или вождът на рода-племе) успокоява момченцето, към което от дълбочините появява безкрайността на света (неговият страх), като му рисува с думи уюта и топлината на живота под крилото на семейството и селото. Той насочва погледа му към охлюва, прилепил се отгоре към стената на моста, и момчето с удоволствие си спомня как е събирало охлюви „по тревата тъй, както се берат гъбите, или пък както се берат ябълките (виждате как се очертава домашният микрокосмос на българина - Г. Г.). Охлювите, запьтили се нанякъде, изведнъж заспиват тъй, както си вървят (спомняте си, че същото беше казано и за реката: „реките спят и вървешком", с. 20 - Г. Г.) от дърветата. Та децата тъкмо тогава ги беряха, по цели торби и кошници“ (с. 28). И неслучайно селянинът отклонява погледа на разпънатото в отво рения космос момче към охлюва. Охлювът е сам по себе си тяло и сам по себе си дом: това е микробългаринът с неговия идеал „къщата" - затвореното пространство. Но в тази ситуация като че ли липсва обвивката: детето е сред света, на космическата площадка. Разговорът се изчерпва и хората замлькват, усетили безсилието на домашно-телесния жизнен кръг, неосъществимостта и ненужността на телесната защита, макар че всичките тези 500 човека ще прикрият момчето със себе си и ще разговарят с него или ще плачат. То просто се намира в друго измерение, сякаш се е превърнало в неуловим човек и като го гледат и чувствуват своето безсилие, вцепенявайки се, хората виждат и слушат раззинването на света. Започва мълчанието. ER OTHO Сега вече възникват други отношения между момчето и хората. От силно органично цяло, от народ те изведнъж се превръщат в тълпа. А то, което беше жабче, мишка, с глава като кратунка, когато патриархалният свят се чувству ваше голям, силен и способен да защити детето с крилото си, сега придобива свръхестествения ореол на мъченичеството. Ето го, подобно на „агнец божий", който е понесъл върху себе си „греховете на света": „Лицето му, състарено от бръчките, заприлича на лице на старец, остриган грубо с ножица, прикован тук, за да умре пред толкова чифта очи, да умре пред толкова хора, събрани от тревогата за един живот" (с. 30).

Задачата с да се реконструират вероятната руска космогония, руският Олимпи пантеон, съвкупността от основни „ божества" - образи-символи, „архитипове" в него. Работата е там, че другите народи имат цялостни космогонични поеми, епопеи, от които може да се разбере кое в битието даденият народ смята за първостепенно важно кое за второстепенно, т. е. йерархията от ценности и ориентири, с която в дъл бините на душата си се съпоставя човек в своето поведение и мислене при изгражда нето на живота си. При елините такива поеми са „Теогония" на Хезиод, натурфило софските поеми на Емпедокъл и Парменид; при италианците - „Божествена комедия" на Данте; при скандинавците - „Еда"; при индусите - „Химните на Ригведа" и т. н. В руската словесност такива сводове и съборни словесни храмове, направо разглеждащи възникването и устройството на света, няма нито във фолклора, нито в литературата. Но от (съвкупните) трудове на поетите такава национална космогония се формира и изгражда: изразени са същностните сили и стихии на националния космос, това, което е скъпо на руския ум и сърце. В цялата поезия, разбира се, ще потънеш... И ето аз взех том със стихове на Тют чев, най-големия натурфилософ от руските поети, за следния експеримент: ако те се разгледат като цикъл и космогонична поема от типа на Хезиодовата „Теогония", какъв ще се очертае в крайна сметка пантеонът, съвкупността от основни митологеми? И аз се заех да вниквам от стихотворение в стихотворение, четейки всяко един вид като „Омиров хими“ за едно или друго божество"; за Пробляська, Безсъницата, Пролетната буря, Последния катаклизъм и т. н. И започна да се очертава особена руска картина на мирозданието. За по-голяма вярност всеки образ покрай използуването му от Тютчев проверявах чрез вариантите при други руски поети. Така че крайната цел замисленото изследване беше да се покаже космосът на руската поезия и да се опише руският образ на света. на Пристъпвайки към експеримент, преди всичко се стараят да премахнат пречките, отклоняващото влияние на други сили и полета. Така и аз, чийто ум и душа ще бъдат уред в предстоящия опит, съм длъжен да се освободя от предварителните схеми и априорни представи за това, какво е руски дух и какво „лъха" от него; да превърна себе си във вакуум и tabula rasa" и по кандидовски да вниквам..