Невяна Дончева-Панайотова

Новата българска литература се заражда и израства през епохата на Възраждането върху основата на старата българска литература и българското народно творчество. Нейните най-добри представители тръгват от онова, което е създадено като словесно творчество през средновековието. Те се оформят и развиват своята писателска дарба, като подхващат и продължават многовековните традиции на старобългарските книжовници и на безименните народни певци и разказвачи. В българската литературна наука досега не е разглеждан достатъчно подробно и задълбочено въпросът за връзките между старата и новата българска литература. Какви теми, мотиви, жанрове и форми наследява литературата на Възраждането от старата българска литература? В какво се състои приемствеността между двете литератури? Как писателите на Възраждането школуват в старата българска литература? Какви нейни традиции наследяват, подхващат и развиват в своето творчество? Обстойното разглеждане на тези въпроси безспорно би помогнало да се види по-добре качествената промяна, която се извършва в българската литература през епохата на Възраждането. Настоящото проучване е опит да се види как първият истински поет на българското Възраждане - П. Р. Славейков - школува в произведенията на старата българска литература, какво усвоява от нея, какви нейни традиции подхваща и развива в своето творчество, какви са заслугите му за издирването и публикуването на старобългарски паметници. Въпросът за П. Р. Славейков и старата българска литература почти не е поставян и разглеждан досега в литературната наука. Той представлява част от един по-голям въпрос за прехода от средновековна към нова литература, за традициите на старата българска литература и народното творчество, за значението на тяхната школа, за влиянията им върху творчеството на новобъл гарските писатели. Въпросът за школуването и литературните влияния е един от най-инте ресните и в същото време един от най-сложните и трудни въпроси на литературната наука. От гледище на психологията на художественото възприе мане литературните влияния представят своеобразна школа, която се явява необходима предпоставка за творческото израстване на всеки млад творец. Писателят израства, оформя се, разгръща своя писателски талант, като чете произведенията на други писатели, като вниква в тях, като ги разбира подобре и по-творчески. Да се изучи как един писател школува у други писатели, означава проучване на неговия творчески път.

Един от най-ярките носители на българското книжовно влияние в Русия в края на XIV и началото на XV в. е търновецът Киприан. В продължение на 30 години (1376- 1406) като киевски, а след това и като московски всеруски митрополит той играе изклю чително важна роля в църковния, обществено-политическия, културния и литературния живот на руската държава. Той е оставил име на плодовит книжовник, под чието перо са излезли редица богослужебни книги, послания, грамоти, оригинални литературни творби. Най-голям интерес за литературната история представят неговите произведения, посветени на първия общоруски светец Петър, в които намират израз голямата почит уважение на Киприан към неговия забележителен предшественик на московския мит- и рополитски пост. Досега на Киприановото перо са приписвани „Житие на Петър “ и „Служба на Петър“, които се радват на изключителна популярност в Русия от XIV до XVIII в. За това може да се съди по големия брой преписи на тези произведения, достигнали до нас. Без да претендирам за изчерпателност, засега на мен са ми известни 94 преписа на житието и 46 преписа на службата. В староруските ръкописи като отделна Киприанова творба се среща и един „Канон на Петър“, от който са ми познати 6 преписа. Тези произведения безспорно са възникнали във връзка с въведеното от Киприан в годишния календар на руската църква чествуване на първия московски и общоруски светец Петър, за което се съдържа сведение в синаксара на Киприановия псалтир. От средновековната книжовна практика е известно, че този, който пише житие и служба на един светец, обикновено му посвещава и похвално слово. Въпреки това никой досега в науката не е изказвал предположение, че може би Киприан е написал и похвално слово за своя любимец Петър. Средновековната практика обаче се потвърди и от Киприан.

От произведенията на бележития български писател Григорий Цамблак, писани в Русия, които отчасти засягат и руската действителност (затова трябва да се разглеждат като творби на старобългарската, и на староруската литература), челно място заема „Похвално слово за Киприан". Това извънредно интересно произведение досега не епреведено на новобългарски език, не е подлагано на обстоен литературен анализ и затова не е познато на по-широк кръг читатели и даже специалисти. Това налага то да бъде разгледано и оценено от повече страни, да бъде подложено на пълен литературно-исторически анализ, за да се видят неговите художествени достойнства и да се определи мястото му и ролята му в литературните връзки между българи и руси в края на XIV и началото на XV в. Един от многото въпроси, които поставя това Цамблаково произведение за разрешение пред литературната история, въпросът за времето и мястото на неговото създаване. e Забележителното произведение e на Григорий Цамблак „Похвално слово за Киприан познато на науката днес само по един препис в сборник от XVI в., № 235 (384) на бившата Московска синодална библиотека в руска редакция. Сега се съхранява в Государственный исторический музей - Москва. В сборника са поместени от л. 1 до л. 245 двадесет и едно Цамблакови произведения, затова той има заглавие: „Григорна Цамблака слова". Интерес представлява литературното обкръжение на този единствен препис на творбата. Тя е поместена като двадесет и първо поред произведение (л. 236 - л. 245) след деветнадесет църковнопоучителни беседи на Цамблак и неговото „Мъчение на Йоан Нови Бялградски", всички познати и по десетки други преписи. Или в целия сборник от народностно определените в тематично отношение Цамблакови произведения са поместени само „Мъчението на Йоан Нови Бялградски" и похвалата му за Киприан. Любопитно е, че в оглавлението на Великите чети-минеи на Макарий Цамблаковото слово за Киприан е отбелязано в края на юлския том, в който са поместени 18 произведения на Григорий Цамблак под заглавие „Книга Григорна Цамблака". Това слово е отбелязано като двадесет и първо поред. По всичко изглежда на митрополит Макарий и сътрудниците му е бил познат Синодалният сборник № 235 (384), в който „Похвално слово за Киприана също е на двадесет и първо място. Във ВМЧ, пазени в ГИМ, собр. Синодалное, № 996, от 1552 г под. 31 юли на л. 827 е отбелязано ка. Слово надгробное Кіпріано мнтрополитор. МACTO Наше обо и сте намъ пострадатн". За съжаление това е само в оглавлението. В самия том словото не е поместено по необясними причини. Поместени са само 18 Цамблакови произведения.

Всепризнато е, че най-талантливият ученик на Евтимий Търновски, негов достоен приемник и следовник на традициите на Търновската книжовна школа, Григорий Цамблак. Този изумително енергичен човек, отличен дипломат и бележит писател развива многостранна обществена и литературна дейност на те риторията на различни страни - България, Византия, Сърбия, Румъния, Русия - създава произведения с българска, сръбска, румънска и руска тематика. Той е живата връзка между българи, сърби, румънци и руси в края на XIV и началото на XV в. Със своята свободолюбива мисъл, енергичност, нескован и непреклонен от църковните догми дух, с огромната си ерудиция, с дипломатическите си способности, с плодовитото си перо Григорий Цамблак далеч не отговаря на днешните представи за средновековна личност. Вече шест века неговата извънредно интересна, бурна житейска съдба и литературно дело занимават писатели и учени. От произведенията на Григорий Цамблак, писани в Русия, челно място заема „Похвално слово за Киприан“. Досега тази интересна творба не е преведена на новобългарски език и не е подлагана на обстоен историко-литературен анализ. Прегледът на научната литература, на който тук нямам възможност да се спи рам, показва, че в продължение на 150 години след откриването му това Цамблаково произведение буди интерес както у български, така и у редица руски и други учени. С любопитните си и ценни вести, които съдържа, то еизползувано неведнъж за потвърждаване или опровергаване на една или друга теза в медиевистиката. В повечето случаи обаче то е разглеждано едностранчиво, само като извор на исторически сведения. Това налага то да се подложи на обстоен историколитературен анализ, за да се видят неговите идейно-художествени достойнства ида се определи мястото и ролята му в литературните връзки между българи и руси в края на XIV и началото на XV в. „Похвално слово за Киприан" от Григорий Цамблак е познато на науката днес само по един препис в сборник от XVI в., №235 (384) на бившата Московска синодална библиотека в руска редакция. Сега се съхранява в Държавния исторически музей (ГИМ) - Москва. В сборника са поместени от л. 1 до л. 245 двадесет и едно Цамблакови произведения, затова той има заглавие: „Григорія Цамблака слова". Интерес представлява литературното обкръжение на този единствен препис на творбата. Тя е поместена като двадесет и първо поред произведение (л.236 - 245) след деветнадесет църковнопоучителни беседи на Цамблак

Проф. д-р Пеньо Русев работи на научното поприще цели 45 години. От първата си научна публикация през 1937 г. до сетния си дъх през 1982 г. той се труди активно и остави значително научноизследователско дело. То включва 260 заглавия на книги, монографии, студии, статии, рецензии, които могат да се систематизират в няколко направления: опе ративна критика, история и теория на литературата, сравнително литературознание, пси хология на художественото творчество и на художественото възприемане, теория на информацията. Във всяка една от тези сфери на науката проф. Русев прави свой съществен влог, отличаващ се с оригиналност и задълбо ченост. Многопосочността на неговите науч ни занимания не накърнява проникновеното третиране на изследваните от него проблеми. С еднаква вещина той работи и в областта на литературната история, и в областта на психологията на художественото творчество. Неговите най-значителни приноси са тъкмо в тези две области на науката. По-странични те му занимания с литературна критика и тео рия на информацията само допълват и обогатяват основните му научни трудове. Именно те го нареждат сред учените литературоведи, допринесли за развитието и издигането на българската литературна наука. Доминиращо направление в цялостната научноизследователска дейност на проф. П. Русев е историята на българската литература. Интересите и проучванията му в тази насока са не само най-дълготрайните, но и най-плодоносните, защото многовековното развитие на родната литература предоставя на учения многообразен материал за работа и възможност за широко разгръщане на науч ноизследователските способности. Литератур ната история отговаря в най-голяма степен на творческия натюрел на проф. Русев, тъй като у него преобладава подчертан стремеж към издирване, събиране и осмисляне на историко-литературните факти и явления, склон ност към интерпретацията им в тяхната вза имовръзка, способност да се видят и оценят те както в рамките на конкретните общественополитически и културно-исторически условия, 110 които са ги родили, така и в развитието на литературния процес през вековете. За лите ратурния историк П. Русев е характерно насочването предимно към непроучени или недостатъчно изследвани въпроси от историята на българската литература, към писатели и творби, които трасират пътя на нейното развитие. И още една присъща само нему чер та - широкия диапазон на историко-литературните му интереси и занимания. Той е от малцината наши учени, които с еднакъв успех изследват и старата, и новата българска литература. Трудно е да се каже кой от двата дяла в хилядолетното развитие на българската литература се радва на по-голямата му любов и предпочитания като изследвач. Важ ното е, че в разработването и на старобълга ристичните, и на новобългаристичните лите ратурни проблеми проф. Русев прави свой съществен принос, отличаващ се с оригиналност в подхода и трактовката на фактите и явленията, със задълбоченост и последователност на научните тези, с методологическа правомерност и принципна взискателност.