Книжка-4

1961 Книжка 4 Съдържание

Поезията е водещото начало в художествената култура на народа ни. И това несъмнено е един от основните белези на нашия национален характер. Поетическият темперамент на българския народ се е изявявал във всички сфери на живота. С най-голяма и сгъстена сила обаче той се е проявил в областта на поетическото литературно творчество. В планинската верига на нашата литература най-много и най-високи върхове принадлежат на поезията. И ако преди няколко години завоеванията на художествената ни проза надхвърлиха завоеванията на поезията, то напоследък ние отново сме свидетели на безспорния подем на постическото творчество. Нова вълна от творчески успехи издигна гребена си в нашата поезия - цяла редица поети от различни поколения създадоха книги, които намериха силен и спонтанен отзвук в сърцата на най-широк кръг читатели. Тия книги чертаят линията на едно твърде интересно и характерно за днешната ни поезия явление, в което ние сме длъжни да се вгледаме, да си обясним вътрешния му смисъл, да осъзнаем поуките, скрити в него. Творческите успехи на поезията ни, за които става дума, се родиха не поради прилагането на ревизионистическите рецепти за освежаване" на художественото творчество, не поради отказа или отклонението на поетите от основополагащите принципи на съвременната ни литература. Тия успехи по своята идейно-художествена същност означават укрепване и по-нататъшно развитие на социалистическия реализъм в поезията ни, разгръщане на неговите възможности, и от друга страна - преодоляване, именно върху тая здрава основа, на някои догматически предразсъдъци и схематически наслоения във възгледите и творческата практика. С други думи казано, поезията ни през последните години прави сериозни и резултатни усилия да участвува по свой специфичен път и ипо свой незаменим начин още по-активно в комунистическото възпитание и превъзпитание на народа, като овладява разностранно и многообразно правдата на живота, правдата на реалните преживявания, на живия, богат и сложен душевен опит на нашите съвременници. С това тя става по-нужна на читателите, по-заслужаваща тяхното доверие и тях ната признателност, по-търсена и уважавана от тях.

В творческите среди в Полша се очертаха след ХХ конгрес на КПСС и VIII пленум на Полската обединена работническа партия две напълно противоречиви явления. Едното се изрази в критика на догматизма и в разкриване пред писателите на нови творчески социалистически перспективи. От друга страна, обаче, под влияние на понякога безпринципната критика, се извърши в някои среди процес на идеен регрес. В разгара на критиката се обадиха ревизионистични гласове, които поставиха в центъра на своите атаки политическата проблематика: отноше нието на властта към масите, ролята на партията в обществото, значението на социалистическата идеология в практическия държавен и обществен живот. Дори отделни автори достигнаха до извода, че за да се избегнат грешките, трябва да се действува, без да се опираме върху каквато и да е идеология, въз основа на технологическото практическо отношение към обществените въпроси. Тези ревизионистични схващания намериха най-ярък израз в очерка на Лешек Колаковски „Жрецът и шутът“, в който авторът се мъчи да докаже, че човекът е изправен само пред една основна алтернатива: да възприеме отношението към живота на жрец или на шут. И Колаковски доказваше всичките предимства на шутовското отношение. Всякакви системи и идеологии ограничавали свободата и съ вестта с догми, сковавали ума - единствения изразител на човешкото достойнство. Основна грешка в миналото била поставянето на историята в ролята на предишния бог, заместването на фактите с оценките, докато за фактите могъл да съди само умът, неограничен от никакви системи и догми, готов да се подиграва с приетите порядки. „Шутовското отноше ние" о означаваше за Колаковски технологическо отношение към проблемите, то беше едно ревизионистично преминаване върху позициите на буржоазния неопозитивизъм. за Спирам се подробно върху това „откровение“ на ревизионизма, да разберем същината на ревизионистичните прояви в Полша през годините 1956-57 и за да можем да схванем и онези положителни явления, които се наблюдават в полския културен живот от три години насам.

От трите най-големи епични творби на Й. Йовков „Жътварят", „Чифликът край границата“ и „Приключенията на Гороломов“, послед ната се оказа почти напълно извън интересите на литературната критика литературната история. Двете кратки статии на М. Арнаудов,2 сту дията на Г. Цанев в първата годишнина на „Изкуство и критика", опитът за идейна оценка на творбата, съдържащ се в книгата на Ив. Мешеков, както и интересната рецензия на П. Динеков - това е всъщ ност почти всичко, написано досега за този роман. Всред другите статии и историко-литературни трудове, освен отделни бележки, не намираме нито една работа, която да представлява опит за изясняване на идейнохудожествения смисъл на творбата. С какво да се обясни такова безразличие на критиците и литературните историци? Две причини оказват влияние: първо - романът е излизал на фрагменти в продължение на седем години, и второ - той е останал недовършена творба. Главите I-IV са публикувани в книжки II-V на сп. „Българска мисъл" от 1931 г., а главите V-X в книжки II-VII на същото списание от 1937 година. В останалите след смъртта на писателя ръкописи бе намерена почти нечетлива и недоразработена в стилистично отношение скица на единадесата глава, която бе разчетена с голям труд от др. Д. Йовкова и напечатана в споменатото вече списание „Изкуство и критика“.

В световната литературна история се срещат творци, чиято историческа значимост все по-ярко се откроява с течение на времето, които тласкат към размисъл, към нови дирения на ума и сърцето. Такава бележита личност е и В. Г. Белински, 150 години от раждането на когого днес прогресивната общественост от всички страни отбелязва с признателност, като полага нови усилия да вникне в богатото наследство на този велик син на руския народ, за да установи въздействието на неговата революционно-политическа, теоретико-философска, литературнокритическа мисъл върху и по-сетнешни поколения. съвременници Изминал поучителен път на идейно-творческо развитие, Белински застава на най-прогресивните позиции на своето време, разбира потребностите и задачите на епохата, домогва се до нови революционни концепции за социални, етични и естетични ценности. Много от утвърдените от него принципи и днес звучат с неотслабваща сила, не са загубили нищо от своята жизнена актуалност, служат за основа на по-нататъшни търсения. В многостранното и богато дело на Белински сякаш е въплътена всеобхватната душевност на великия руски народ, сякаш са събрани обществено-политическите, нравствено-философските, литературнотеоретическите проблеми на епохата. Прозренията на великия мислител прорязват като светкавица мрачната атмосфера на буржоазно-помешчическа Русия - стенеща и бореща се срещу потисничеството и неправдата, срещу николаевската монархическа диктатура, очертават сияйните хоризонти, към които от векове се е стремяла човешката мисъл. Онова, което е вълну вало и тревожило неговите съвременници, което е проблясвало в съзнанието на честните люде, смущавало е гузните съвести на всевъзможните угнетители на човешката личност, у Белински се проявява с учудваща сила, за да очарова и вдъхнови онеправданите, да изплаши властимеещите. Неговите статии подхващат най-актуалните въпроси на времето, посрещат се като откровение. В тях се чувствува клокоченето на една необозрима енергия, дерзанията на една проникновена мисъл, бунта на неспокойна гражданска патоса на едно любящо сърце.

До скоро въпросът за началото на критическия реализъм в българската литература беше безспорен - за негов основоположник се смяташе Любен Каравелов. Неотдавна обаче Г. Цанев излезе със статия „Началото на критическия реализъм в българската литература“, в която смята, че е необходима „една внимателна проверка на фактите, която би ни довела до нови изводи“. В тази статия той прави преглед и анализ на Славейковото творчество, като изтъква неговия критико-реалистичен характер. Спира се също на неговите литературнокритически статии, на преводната му литература. Като изхожда от нашата обществена действителност, Г. Цанев сочи критическия реализъм за основно направление в българската литература, а негов пръв представител П. Р. Славейков. По същия повод напоследък написа статия и П. Зарев - „Литературната ни история и богатството на литературния процес“. Авторът насочва вниманието си повече върху анализа на естетическите възгледи и художествената практика на П. Р. Славейков. В резултат на това той идва до заключение, че творчеството на Славейков „по характер, по изобличителна система е творчество на предкритическия реализъм и е преход към него". 1 Като се старае да разкрие общата насока" на неговата поезия, той приема едно погрешно според нас становище, че основна черта в творчеството на Славейков е неговият „специфичен интерес към интимното, към света на пробудената личност", - неговата любовна поезия. От друга страна, той смята, че тъй като Славейков е реалист с твърде разностранно отношение към действителността, без съсредоточаване към специфичните конфликти и тенденции на времето - неговият реализъм се характеризира с „пълнота“ и „многоликост“ в изобразяване на живота, без една определена и последователно изразена тенденция. Това му пречи да израсне като критически реалист. Без да се съгласяваме с мисълта, че в творче ството на Славейков липсва една определена и последователно изразена тенденция, или че в нея липсва съсредоточаване към специфичните конфликти и тенденции на вре мето, все пак редица мисли и наблюдения на автора в тази част на статията са така интересни, че карат читателя да се замисли отново върху тези проблеми.

Една огромна област от българската книжнина още не е привлякла вниманието нашите изследвачи - анонимната литература. Българската анонимна литература крие значителни богатства. Докосвана от отделни изследвачи, по конкретни поводи, тя все още не е предмет на системни проучвания от страна на библиографските работници, историците, литераторите и публи цистите. През течение на дълга върволица от десетилетия причини от разнообразно есте ство заставят много писатели, общественици, публицисти и всякакви други труженици на перото да прикриват имената си, да не ги означават върху публикациите си нито с псевдоними, нито с някакви инициали или знаци. Заедно с псевдонимите, различните видове мистификации (по отношение автора, годината, местоиздаването, издателя и пр.) и плагиатите - анонимите са една от формите на така наречените в библиографията литературни измам и. Към тази група някои автори отнасят и така наречените подложни съ чинения 2 (псевдени графи и апокри фи). По обсег и разпространение найголямо значение между различните видове литературни измами имат псевдонимите и анонимите. И у нас, както другаде, с течение на годините броят на отделните анонимни публикации (да оставим на страна анонимните статии) непрекъснато е раснал, за да стигне днес, по моя преценка, към 30.000 броя, тоест проблизително към 18% от всички публикувани у нас след Освобождението книги! Някои виждат в анонимността становища не голямо социално зло, но подобни са попречили на това интересно културно-обществено явление да се шири, защото покрай някои свои отрицателни страни, - с които впрочем само реакционните сили са злоупотребявали - анонимността е служила за щит на прогресивните обществени дейци от всички времена и народи и под нейна закрила идеите им са вдъхновявали народните маси в борбата им с реакцията.

Трудно е да се намери български книжовник от моето поколение, който по един или друг начин да не е минал през литературната школа на Божан Ангелов. И лесно е да се обясни защо е така: едва прекрачили прага на гимназията, по неговата „Стилистика" и по неговата Теория на прозата и поезията" ние за пръв път започнахме да проникваме в техниката на художественото творчество. Тази среща с автора обаче се налагаше от изискванията на едина програ ма, преследваше една учебно-образователна цел и обикновено приключваше още в долните класове, без да доведе до по трайни отражения. Така повечето от нас се запознаваха с учебникаря и педагога, без да се доберат до неговите изследвания и литературнокритически преценки върху българските писатели. А щом етака дори с онези, които се учеха от неговите книги, още по-малка осведоменост може да се очаква от младото поколение: много често то дори не е чувало неговото име. Ето защо сборникът „Литературни ста- тии", който излезе неотдавна и съдържа някои от по-характерните работи на Божан Ангелов, иде тъкмо навреме да отговори на една назряла потреба. Той ще помогне на нашия нов читател да се запознае с един малко известен книжовник, с когото досега са се занимавали предимно специалистите, и заедно с това ще даде възможност на мнозина по-възрастни да се убедят, че авторът на няко гашните учебници по художествена словесност не е бил обикновен сух теоретик, както им се струва по стара памет, а се е вълнувал преди всичко от проблежите на живата българска литература. Сборникът „Литературни статии" е разделен на три дяла, в които са обединени еднородни работи: върху фолклора (1), върху историята на българската литература (II) и критически очерци върху някои видни български писатели (III). Към последния дял, без да се свързват по предмет с останалите, са прибавени и две статии върху сензационната литература. Очевидно, целта на съставителя е била да представи автора така, че читателят, след като се запознае с книгата, да добие сравнително пълна представа за основните насоки на неговата литературна работа. И трябва да се каже, че методологически този подход е правилен. Обаче аз имам едно възражение от практическо есте ство, което се отнася до дял втори от книгата.

Много стихосбирки започват с посвещения. Често това е най-искреното, най-силното стихотворение в книгата - съкровена равносметка на изминатия път, продиктувана от чувството за изпълнен дълг или от угризенията на бунтуващата се съ вест. Посвещението - това са скрижалите на поета, на които пламенно е написано неговото гражданско и художническо кредо. Това са манифести на едно естетическо верую, развълнувани обещания пред читателите, пред народа, пред себе си. Уви, не винаги поетите остават на висотата на своето естетическо верую, не винаги смогват да устоят на обещанията си. По свой път, по пътя на своето заветно „Посвеще ние вървят само истинските поети и то само тогава, когато техният талант е извисен от един страстно търсещ, свободен творчески дух. О, трябва този свят да се изстрада, повторно трябва в теб да се роди и всяка вещ и образ покрай тебе сърцето твое да пресътвори.. („Посвещение“)

През юни т. г. на съвместно заседание на секцията за българска литература след Освобождението, за руска класическа и съветска литература и теория на литературата при Института за литература бе обсъден трудът „Някои проблеми на хумора и сатирата в съветското литературознание" от В еличко Вълчев. Рецензентът Боян Ниче в намира, че авторът старателно и добросъвестно е проучил почти всички трудове на съветските изследователи, излезли от печат през последните десет години, които се занимават с творчеството на изтъкнатите руски и съветски сатирици. В направения обзор в тази област се изтъкват на преден план въпроси за спецификата на жанра и художественото майсторство, разграничават се различните отсенки на комичното, отде лено е значително място за характера на съветската сатира и за нейните идейни позиции и др. В центъра на вниманието на автора са трудовете на изтъкнатите съвет ски литературоведи Я. Елсберг, Ю. Борев, Л. Ершов, В. Кирпотин, А. К. Бушмин. Рецензентът намира, че общо взето първите три раздела на статията имат осведомителен характер. В тях изложението е конспективно, липсват проблеми и на места съдържанието на разглежданите трудове е обеднено. Б. Ничев оценява втората част на работата на В. Вълчев като по-интересна. В нея авторът показва по-задълбочени наблю дения и излага верни становища. Рецензентът посочи, че В. Вълчев би трябвало да разгърне в по-широк план тази част, като се спре и на по-новите излезли от печат трудове и направи по-пълни и по-цялостни обобщения. В заключение Б. Ничев изтъкна, че работата на В. Вълчев няма конкретна цел и в този вид има осведомителен характер. След сериозни съкращения (в първата част), преработка и прекомпози ране на материала тя може да се използува за рецензентския отдел на Известията на Института.