Катя Йорданова

В историята на старобългарската ораторска проза заслужено високо място заемат достигналите до нас четири похвални слова на Евтимий Търновски за мъченица Неделя, император Константин I и неговата майка Елена, за Йоан Поливотски и Михаил Воин. В първите две от тях съобразно с агиографските канони, с художествените изисквания на стила „плетение словес", се пресъздава времето на последните гонения срещу привържениците на християнството през III-IV в. в Римската империя и се показва оформянето на европейската феодална теокрация при властвуването на Константин Велики (306-337). Темата за тази епоха се преоткрива хилядолетие по-късно не само заради практическите нужди на Евтимиевата литургическа дейност, но и заради идеологическата потребност да се проповядва силата на християнството срещу настъпващия войнствен ислям на османските нашественици: освен бранна, борбата с тях е и верска. Такива подбуди водят Патриарх Евтимий, когато съставя „Похвалное сватой велик ой Маченнин Недели". По жанр „похвалата" принадлежи на тържествената реторическа проза. Корените на нейната подредба (dispositio, tagic), топикална поетика и изобщо на художествения и облик отвеждат към теорията на красноречието в античността. Композицията на похвалното слово (сукону) е пределно устойчива във византийската и старобългарската литература - за пряк основоположник на енкомично-сюжетните модели се смята Менандър, прочут ритор от ЦІ в. При Евтимий Търновски се наблюдава функционално сближение на „енкомията" с биографията. Това взаимопроникване на двата жанра познават още Исократ и Ксенофонт, то се поддържа от византийската агиография (особено целенасочено - от Симеон Метафраст). Ето защо „Похвално слово за Неделя" в същност е „украсено" и пространно житие - „мъчение". B Първите думи от увода поднасят метафората-символ за празничната духовна трапеза и пир. Историята на символа отвежда към дълбоката древност. обредите на тотемните вярвания присъствува кръговата трапеза, на която се разкъсва свещеното животно. В християнските храмови ритуали култовото действие се преосмисля в евхаристичната жертва-причастие, чрез което се наподобяват тялото и кръвта на Исус. На манастирските трапезни събрания или пред обществото, събрано на литургия в църква, ораторските слова образно се означават като „угощение на езика и ума": „Ние започваме да съобщаваме високата беседа за духовния пир на преславния Климент, като предлагаме вкусване от 39 причастие, служейки си с трапеза от истинска вяра, надежда и любов към светеца... и с духовно размишление, а за добрите и щастливи дейци още и с подправки към сложените ястия, направени от вкусна храна, която, като се даде на боголюб ците, укрепява сърцата им.

Големите писатели са като големите исторически събития - те влияят с творчеството си върху психиката на хората и народите, променят ги, облагородяват ги и ги сближават духовно. Особено когато става дума за народи с близ ки черти в националния характер, изкристализирали в продължение на векове условията на подобна историческа съдба. В този смисъл творбите на Иво Андрич са твърде близки на балканския и славянския читател, но те разкриват хоризонти и към човека и човечеството въобще. Както самият Андрич казва за B миналото, ние не сме били тотално изолирани от света въпреки турците. Босна - голямата тема и голямата любов на Иво Андрич - се превръ ща под неговото перо на изключителен художник на словото в огледало на конкретно-историческото, обаче чрез регионалното и конкретно-историческото - и във фокус на някои вечни проблеми на човека и човечеството. Съдбата на този балкански край е сложна и изпълнена с исторически трусове. Средновековна Босна достига своя разцвет в XIV столетие като самостоя телно княжество по време на владичеството на Стефан Твъртко, който е провъзгласен за крал, ала в XV в. и тя става жертва на османското нашествие, а няколко века по-късно е впримчена в рамките на многонационалната Австроунгарска държава. Така Босна бива подхвърлена на действието на един монархически механизъм от съвсем различен тип. В множество свои разкази и новели и в четирите си романа - Мостът на Дрина“, „Травнишка хроника“, „Госпожицата“ и „Омер паша Латас" - Андрич по извънредно пластичен начин оживява различни периоди от историята на своята Босна от XVI в. до нашето столетие. При това иззад историческите ракурси се долавя и подводното течение на една по-съвременна пробле матика. Човекът и историята - този централен философски и естетически проблем, тази кардинална тема с многобройни вариации в Андричевата белетристика в романа „Травнишка хроника" получава изключително силна, общочовешки значима художествена реализация. За разлика от романа „Мостът на Дрина" действието тук се развива само в течение на непълни осем години. Обект на художествено пресъздаване в „Травнишка хроника“ е един отрязък от живота на живописния Травник, когато над света се разпуква зората на XIX столетие, а Европа, разтърсена от мощния възход на Бонапарт, става кръстопът на политически бури. По това време (1809 - 1813) от няколко северозападни балкански области Наполеон създава държавна цялост Илирия под френско управление. На Балканския полуостров постепенно прониква освежителният лъх на идеите и социалните промени, предизвикани от Френската буржоазна рево- люция. В босненския пашалък също така се чувствува ехото от събитията на Запад, които - както се казва в романа - се разпространяваха... из Европа с чудна бързина, като кръг вълни от своя център, и като пожар или зараза дости гаха както оногова, който бяга, така и оногова, който седи неподвижен... Из Травнишката котловина ще се чува години наред твърдото и звучно име на Бо напарт и травничани, щат не щат, често ще предъвкват чворестите му и ръбести срички; то ще бръмчи дълго в ушите им и ще потрепва пред очите им. Защото настъпваха консулските времена.