Александър Кьосев

Тази статия ще започне по малко необичаен начин - с критика и доуточня ване на проблема, поставен в заглавието. На първо място трябва да се посочи, анализът няма да се разпростре върху всички литературни явления на 20-те години, а главно върху септемврийската литература и върху творчеството на някои поети, свързани с литературния кръг „Стрелец“. Като примери понякога ще бъдат привличани и по-периферни литературни явления. Не са разгледани художествените задачи на древните мотиви в поезията на Багряна, защото това въпрос, изискващ задълбочено самостоятелно изследване - нещо, което краткият обем на тази статия не позволява. e Трябва да се поясни, че самата формулировка на проблемите, с които ще се занимава тази статия, беше значително затруднена поради липсата на подходящи литературоведски понятия и термини. Така че употребата на термина „мотив“ е условна, защото древното в литературните творби на 20-те години се появява и като мотив (словесен или сюжетен), и като персонаж, и като цял композиционен план, а понякога дори като цялостно „излъчване“, атмосфера в произведението. Понятието „древно" също се нуждае от уточняване, защото в неговия обем освен често срещащите се в литературата на 20-те години преки определения „стар“, „древен“, „езически“, освен митологически и фолклорномитологически персонажи и мотиви, освен преките исторически асоциации вли зат дори и явни или скрити връзки с вечния фонд на световната литература. Нещо повече - според моето схващане в понятието „древно" влизат не само тематични елементи, но и някои структурни елементи на литературните произведения от този период - определени смислови преходи, образни представи, характерни за древното мислене. Всичко посочено дотук е обединено в категорията „древно" по два общи белега - огромната темпорална перспектива, която то създава в творбата (дълбочината на историческото, митологическото, културно-историческото време), и типологически общата художествена функ ция на древното в новия тип художествено обобщение, характерен за литературата на 20-те години (предимно поезията). Р. Ликова посочва съгласието на почти всички литературоведи и изкуствоведи, които са изследвали модерното изкуство, че то започва с едно гротескно докосване на крайностите. Според мен трябва да се добави - не просто на крайностите, а на несъвместимостите. Съчетават се неща, чието едновременно и взаимосвързано съществуване се отрича и от културно-художествената традиция, и от здравия разум. Смесват се взаимоизключващи се предметни, ценностни, идейни, словесно-стилистически светове, преплитат се затворени модалности - сън и реалност, всекидневие и митология, литература и действителност.

Убеден съм, че думите дисциплина" и въображение" наистина изразяват основ ното в научния стил на Радосвет Коларов. Продуктивният синтез на безкомпромисна научна критичност и оригинално интерпре тиране, на строга проверка на хипотезите и блестящи хрумвания бяха присъщи и на предишните му изследвания, публикувани в сборници или литературоведския периоди чен печат; този солиден, творчески научен подход се ереализирал напълно и в новата му книга „Звук и смисъл. Наблюдения над 173 фоничната организация на художествената проза". Може би несвикналият читател ще бъде малко стреснат - книгата разпростира своя та проблематика на доста широк научен фронт, привлечени са нетрадиционни за бъл гарското литературознание помощни дис циплини като статистика и експериментална психология, използвува се дори компютърна обработка на текстовете. Някак прието е на това да се гледа с недобро око - дали то не се превръща в самоцелна научна виртуозност, дали не убива живото" в литературата? В такива случаи близки до ума и до устата са и обвиненията във формализъм, в прекомерно внимание към „малките струк тури в ущърб на емоционалната и идейнопроблемна същност на литературата

Когато едно изследване носи заглавието „Мит и литература" това само по себе си носи значителна научна амбиция. Защото това очевидно внушава не само че мащабът на обобщенията ще бъде едно огромно културно пространство, но и необходимостта литературоведът попътно" да се справи с проблеми, които не изглеждат негова специалност и по-скоро са от компетенцията на етнологията, културологията, антропологията и пр. Освен всичко друго подобно загла вие поставя и много сериозен методологиче ски проблем - по какъв именно начин ще се сравняват, съпоставят, различават и пр. „митът“ и „литературата" - две явления, за кои то съвременната наука твърди, че имат коренно различен социокомуникативен и културен статут на съществуване. Тук няма да споме навам нещо друго - че който озаглави кни гата си по този начин, автоматично включва своето научно произведение в една широка научна общност (в която примерно личат имената на Лосев, Фрайденберг, Топаров, Аверинцев, Мелетински, а също на Елиаде, Клод Леви-Строс, Нортроп Фрай...) и че съответно трябва да издържи" на не каква да еконкуренция. Още в самото начало искам да изкажа мнението си - книгата на Богдан Богданов „Мит и литература" с чест изпълнява обе щанието на амбициозното си заглавие. И Може да се смята за значително постижение на съвременното - не само наше - литературознание. Тя е посветена в частност на старогръцката литература и на нейните отношения с мита. Но за разлика от Олга Фрайденберг интересите на Богданов са насочени не толкова към генетичните, колкото към комуникативните и функционалните връзки (и различия) между литературата и мита. Тази гледна точка му позволява да спечели обща перспектива и да постави един проблем, който рядко се обсъжда в грандиозната книж нина, посветена на античната словесност. Това е въпросът за устойчивия момент, за опазващата се в хода на развитието генерална особеност на старогръцката литера- тура...". Разбира се, още в уводната постановка на проблема Б. Богданов изтъква, че тази генерална особеност" ще бъде тълку 170 вана не субстанционално, а като сложна въ трешно динамична цялост, тя би трябвало да бъде сложна системна характеристика, която да свързва ред ценностни и комуникационни ориентири, очертаващи цялостно полето за идеологическо и естетическо действие, в косто се е осъществила тази литература“. Богданов е наясно, че подобен подход изправя изследователя пред дилемата единство или многообразие?“, „типология или опи сателна история"? и че едно грубо търсене на „генералната особеност на старогръцката литература би означавало орязването на пъ стротата и многопосочността на реалните литературни явления, от които тя е съста вена. За него обаче предварителната типоло гия (носеща наистина недостатъците на абстрактността и едрата схематичност) е за дължителен етап, предхождащ писането на една истинска история - защото „на типологията е по-лесно от историята да се справи с отговора на въпроса, кое е общото и кое специфичното в старогръцката литературна традиция". В опита си да се справи с проблема на генералната особеност" на старогръц ката литература типологичният подход на Богданов допуска известна симбиоза с историзма и разделя старогръцката литература на два основни типа, които съвпадат и с основ ната периодизационната двудялба на старогръцката културна традиция: досленистиче ския критерий за обособяване на тези два едри типа в старогръцката литература е кул турологичен - обособеността респ. необо собеността на литературата като специали зирана дейност в контекста на старогръцката празнична или всекидневна култура. Според Богданов културният статут на литературата в нова Европа и Александрия не се отличават принципно - техни особености са „артефактността" на произведението (неговата „затвореност" като текст на писмената култура и като индивидуална смислова постройка), индивидуално-интимният начин на неговото ползуване (актът на четене), наличието на литературно самосъзнание (специализирана прослойка от тълкуватели, критици и пр.). Тоест елинистическият и новоев ропейският период (или по-скоро тип) в развитието на литературата се характеризират с обособеност и специализираност на лите ратурната комуникация като културна под система.

The traditional phenomenology of reading presupposes a certain forms of the so called "implicit reader". From its methodological perspective this figure is seen as separate singularity of perception, as "lonely point of view" wandering through the text (so the early books of Wolfgang Iser). This study considers the "implicit reader" as partaking in a community - in a plural audience, which is implicit to the text, too. This rise the question about the nature, structure and function of this "fictional community" as well as about its relation to others communities - real or imagined. As a kind of short "historical" detour the second part presents a Bulgarian debate which in the middle of the 80-ies followed some ideas of W. Iser There were two confronting positions about the nature of this "implicit audience" in the works of B. Bogdanov and Al. Kiossev. The first one considers the reading act as symbolic operation restoring the unity and universality of the world, similar to the mythological and religious festivities. This operation, so Bogdanov, poses the reading individium in a community consisting from equal and universal individuals - in an imagined communities. The second position considers the reading act as a field of competing strategies and thus it see the implicit audience not so monolithic. It posed it in the tension between two limits - the universal communitas and the anonimous conventionality/ plurality of the typical reader's role. In the next part the analysis goes further, re-considering and revising all three positions mentioned. The methodological tool for this revision is the insight of Benedict Anderson's book The Imagined Communites. Anderson investigates the role and structure of the fictional reader's community, created in the great national novels during the late XVIII and XIX century. He demonstrates that these forms of fictional literary communication are necessary categories of the modern (national) solidarity and identification.

The paper examines the way Alexander Teodorov Balan’s textbook Bulgarian Literature (1896) - the first academical history of Bulgarian literature - includes in the content of the latter folklore, medieval and modern literature; the manner in which it draws the line at the "ours" and "appropriates" unexpected ranges and parts of oral culture and literature. Described here are the rhetorical strategies of appropriation of migrating plots in folklore; of creating of the Bulgarian "Marko-iad"; of transformation of Byzantine manuscripts into Bulgarian ones, etc. The strategies in question are examined as a part of an all-round institutional rhetoric, logically conflicting, but stimulating, a rhetoric inherited by Balan" s textbook from its models - the histories of slavonic literatures. The paper attempts to elucidate a paradox: how is it possible the "Bulgarian" which is composed of so many problematic pieces to be presented as non-problematic and apparent.

This text is a lecture delivered in the “Forum for justice”, established in 2019 in memoriam to the friend and intellectual ally Christian Takov, a professor in low, who passed away in 2017. The lecture explores the concept of justice with methods unusual for philosophical or juridical inquiry – the interpretative techniques of literary theory. Central is the hypothesis that the various forms of literary imagination are instrumental in awarding a major hermeneutical Good – understanding; a claim, exemplified by a close reading of works by Anton Chekhov and Vladimir Nabokov. Narratology (especially the various patterns of relationship between the omniscient narrator and literary characters, limited in their knowledge), is used as a methodological tool to investigate the forms of uneven distribution of this Good in different historical epochs. The lecture concludes that unlike literature in previous centuries, modern literature is in its very nature utopian enterprise: its mission consists in universalizing understanding up to the limits of human nature.

his paper develops a methodological framework to guide the efforts of a research team united by the task of investigating the reader in contemporary Bulgarian literature. For this purpose, we start from the receptive theory of Wolfgang Iser, but the authors develop, change and adapt this theory to the team's own goals. As a result, The Implicit Reader is seen as a textual program and normative instance in the texts, with which try to control and guide the behavior of their real readers. The categories of analysis with which this program can be approached and explored are grouped into three major groups: “repertoires”, “strategies” and “communicative competences”. They are further divided into finer operational sub-categories and tools, allowing shared methodologies of work between team members and comparability of research results.

The preliminary results from the study „Reading Practices in Bulgaria: The Implicit Reader in the Text“ identified different images of readers and readership, produced by various Bulgarian literary and media works. In spite of the genre convergence between the so-called „high“ and the so-called „popular“ literature, it was found that „high“ works leave more space for reader navigation and interpretation and open more free spaces for a wide range of different readers. On the other hand, popular literature has proven to be much more controlling and guiding. It allows its implicit reader some complex and specialized competencies, but only as far as the levels of genre are concerned. On the other hand, the popular texts expect significantly less from their reader what concerns other abilities: reading verbal and style registers, ability to understand complex metaphors and symbolic motifs, understanding of character building and conflicts. The text expectations toward the reader. What concerns philosophical and axeological levels in popular readings, the text expectations are especially modest: such works often presuppose a one-sided patriotic consensus among their audiences. As for the small number of media texts of scandalous journalists that were analyzed in the frame of the collective study, they model a similar patriotic audience, yet, in a state of anger and emotional excess. In parallel with this „state of emergency“ of communication, media texts model a clear hierarchy between the undisputed authority of their charismatic authors and the supposedly silent, admiring readers, merging into a homogeneous and emotional audience of like-minded people (implicit image of „the angry People“, construed by the media text).

The article describes the philosophical problem in the novel "Time Shelter" by Georgi Gospodinov, in relation to the literary techniques through which it is realized. The claim is that the novel has an exceptionally strong philosophical concept, offering a dystopian transformation of the contemporary regime of time - presentism. However, in its literary realization, the narrative style deprives the dystopia of its radicalism.

The article addresses two main issues. The first one relates to the narrative techniques of “outsideness” (Bachtin’s вненаходимость/vnenakhodimost’) and the ability of literature to penetrate the characters’ otherwise inscrutable inner meaning and make it accessible to comprehension. The second analyzed question brings attention to the “opaque” modern institutions and the institutional roles into which they place individuals. The study argues that, in the Bulgarian context, literary representations of institutional roles remain populist and simplistic. Furthermore, it highlights how emerging Bulgarian literature cannot cope with the formalized meaning of the modern institutional system in the country. The examples are literary depictions of the court, the judicial system, and the judicial roles from the period 1880 – 1905.