Дмитрий Ф. Марков

Разкривайки принципите на подход към обществените явления, В. И. Ленин казва: „Най-надеждното при разглеждането на даден въпрос на обществената наука и най-необходимото, за да придобием действително навик правилно да пристъпваме към такъв въпрос и да не допуснем да се изгубим в масата от дребулии или в грамадното разнообразие от борещи се мнения, най-важното, за да пристъпим към такъв въпрос от научна гледна точка - това е да не забравяме основната историческа връзка, да разглеждаме всеки въпрос от гледна точка на това, как известно явле ние евъзникнало в историята, какви главни етапи е преминало в своето развитие това явление и от гледна точка на това негово развитие да видим в какво даденото нещо се е превърнало сега ". Конкретно-историческият подход в анализа на обществените явления е един от най-важните принципи на марксизма. Нарушаването на този принцип води неизбежно до грешки, недоразумения, поражда схоластически спорове. А ние понякога забравяме това.

Когато става дума за своеобразието на българския реализъм от края на XIX и началото на ХХ век, ние говорим за засилване на социално-изобличителните тенденции в него, за появяването на образа на протестиращия селянин, за засиленото внимание на писателите към разкриване вътрешния мир на човека и т. н. Всичко това безсъмнение е правилно. Но ние все още недостатъчно подчертаваме влиянието на социалистическите идеи върху литературата от онези години. В сравнително широк план за това се говори обикновено само във връзка с възникването на новото течение - пролетарската литература. Що се отнася до критическите реалисти, то многобройните факти за връзките им със социалистическото движение и социалистическата мисъл, обилно привеждани от литературоведите в изследванията им върху отделни писатели, още не са намерили своята обобщаваща оценка. Между впрочем, значението на тези факти е огромно: те довеждат до възникването на нови тенденции в българския критически реализъм. Затова те трябва все по-широко и по-широко да се осветляват. Критикът-марксист Г. Бакалов започна навремето си работа от подобен род. Книгата му „Българската литература и социализмът“, издадена през 1911 г., запазва в много отношения значението си и днес. Но маститият критик не обнародва тогава редица интересни и важни документи, очевидно от чувство на скромност, тъй като голяма част от тях е свързана с неговата личност. Настоящата статия няма за цел да даде широка картина на влиянието на социа листическите идеи върху българската литература от края на XIX и началото на ХХ век. В нея се прави само опит да се постави въпросът за това влияние във връзка с характера на развитието на българския критически реализъм от онези години. Опирайки се на известни вече факти, авторът заедно с това въвежда в кръга на изучаване редица новооткрити документи от архива на Г. Бакалов, които се пазят в Москва.

Интересът към творчеството на Яворов в Съветския съюз се повишава с всяка измината година. В превод на руски език излизат все повече и повече произведения на бележития български поет, които се посрещат топло от съветските читатели. Към Яворов проявяват интерес и съветските литературоведи, една от задачите на които е да помогнат на читателите по-дълбоко да почувствуват красотата и силата на големия художник на словото. Работейки върху книгата си за българската поезия от края на XIX и началото на ХХ век, аз отново и отново препрочитам произведенията на Яворов и всеки път те, подобно на редки скъпоценности, които блестят с нови багри и отблясъци, оставят силно, винаги вълнуващо впечатление. Неспокойна, тревожна, изпълнена с противоречия, Яворовата поезия предизвиква естествено много размисли. За съжаление, за нея (дори за нейните основни черти) и до днес няма единно мнение.