Константин Еленков

Почти всички, които са изследвали поезията на Смирненски, не са пропускали да отбележат нейната особена образност и ритмика, необикновената и наситеност с багри и звуци. В тая връзка интересно ще е да приведем някои характеристики, указващи пряко на изтъкнатата особеност. Георги Бакалов, първооткривателят на поета, пише: „Цялата поезия на Смирненски блика радост, движение, пламъци... Тя е огнеструйна... Обра зите на Смирненски са ярки, феерични, пъстроцветни." Според Георги Цанев живописността е „истинска украса на тая поезия - свежа роса по разноцветни камъчета". Пантелей Зарев, като разделя условно образността в поезията на Смирненски на „битово-реалистична“ и „световна“, „космическа“, отбелязва: „Всичко в картината (която ни внушава поетът - б. м.) е точно, обективно и пластично в подробностите и отговаря на едно реално наблюдение върху живота." Ефрем Каранфилов: „Смирненски ехудожник. Той има чувство за пейзажа, за пропорциите и знае да рисува... Това е поет, влюбен в колорита, в музиката на цветовете. Други изтъкват умението на поета да „запомня живо и релефно“. Страшимиров го нарича просто слънчево дете". Но най-силно впечатление прави едно изказване на Крум Кюлявков, който говори за Смирненски съвсем като за художник: „Линията стана тънка, пречупена; забелязва се ръката на добър и рядък художник. Разляха се цветни петна по редовете - топли и игриви. Нещо светло се спусна и картините му започнаха да се отличават с особен колорит: нежен, виолетов, теменужен - специфичен негов колорит, който отпосле даде такива богати плодове. Сам художник, Кюлявков улавя твърде съществена за поезията на Смирненски закономерност: преходът от спокойните, „топли и игриви“ тонове към пурпурните багри на революцията е израз на дълбоко вътрешно преустройване. Повече и по-целенасочени наблюдения върху звукописа и живописта в поезията на Смирненски прави Минко Николов в очерка си за поета.

Като част от общата философска проблематика, свързана с процеса на самопознанието, тази тема засяга специфичен кръг въпроси от творческата пси хология, докосва редица проблеми от теорията и философията на изкуството. Но тук ще ни интересуват преди всичко разрастването и степените на самонаблюдението като форма на творчество и като проява на творческо самосъзнание; ще спрем вниманието главно на ония страни от темата, които помагат да видим този процес на засилено внимание от страна на художника към собстве ното творчество и към творческия акт изобщо в контекста на съвременните художествени тенденции. Активно променящата се психология на твореца в това отношение не можем да обясняваме само с възродения интерес към есеистично-изповедните Форми или със склонността у твореца към самоанализ. Процесът на самонаблю дение днес е обусловен както от иманентното развитие на изкуството, така и от предпочитанието, което публиката отдава на биографиите на поети пред самата поезия. Съвременният творец не се помирява вече с косвеното саморазкриване, той търси начини да се освободи от посредничеството на традиционния образ, от условностите на жанрове и технически" прийоми. И независимо че всяка творба на изкуството е с нещо автобиографична, всяко произведение на голя мото изкуство еи изповед, наблюдаваме как стремежът към по-пряко разкриване на идеите - предизвикан може би от конкуренцията на киното и телевизията - неминуемо води към пряко саморазкриване на твореца, към изразходване на повече енергия за самонаблюдение. Писателят днес изпитва все повече потребност да каже нещо за себе си, предварително да изясни намеренията и мотивите, които са го водели при написването на дадена творба. Често нарушава традиционната композиция и стилистика с множество реминисценции, с неочаквани лирични и философски отстъпления, с разсъждения върху току-що написаното. И ако някога всичко това е било изнасяно задължително „извън скоби", сега експозицията няма определено място - тя размества пластовете на цялата композиция. Обръщането към себе си става причина за раждането на един нов тип литература, където основен образ и главен герой е сам творецът. Разбира се, това е най-опростена схема на далече посложен и мащабен процес. Неговият механизъм включва още и засиленото учас тие на писателя в теоретическата разработка на художествено-естетическите проблеми. Творецът не иска да бъде само пасивен обект на наблюдение и анализ, от непретенциозните изказвания по повод собственото и чуждото творчество той стига до статии и цели изследвания върху изкуството.

В един сравнително кратък период от време Атанас Свиленов издаде две книги интервюта с първенците на литературата ни днес. В тях е събрано най-хубавото, което дарбата му на критин-анкетьор ни е давала досега. И независимо от сборния характер, който жанрът поставя като за дължително условие, тия две книги носят характера на цялостни творби. Те са продължение на досегашните усилия на автора в тази позанемарена област от критиката и идват да отхвърлят сякаш мнението за компрометирането на един жанр и да върнат убеждението, че интервюто, беседата могат да бъдат не само любопитно за читателя четиво, но и солиден материал за настоящи и бъдещи проучвания върху литературни факти и явления. Един от възкресителите на тази критическа форма, ревностен и талантлив нейн застъпник от дълги години, Ат. Свиленов успя да се пребори с предубежде нията, наслоени у нас от непрофесионалното любопитство, с което нерядко се наднича в света на твореца, и да съживи интереса и уважението на читателя към разговора и анкетата. Когато говорим за предубеждения и снизхождение към тия форми на литературно изследване, имам пред вид не само читателя, но и литературоведите, които смятат интервюто едва ли не за всичко, което може да се направи в областта на психологическото проучване на творческата личност. Оттук и недооценяването на тази първа - а не последна стъпка в творческата психология. Интервютата на Ат. Свиленов се отличават с високопрофесионално ниво, със завършеност и психологическа проникновеност. Така че те до голяма степен правят това, което един литературен портрет не може да направи - навлизат в творческата душевност, в творческата лаборатория непосредствено, без лутания и безплодни догадки. Това са изключително богати и верни портрети или по-скоро автопортрети, умело режисирани от критика, извикващи еднакво възхищението ни и от портретувания, и от режисьора. Атанас Свиленов има онова чувство за мярка, което осигурява в случая оптимална видимост на едно деликатно присъствие; без да остроумничи, без да търси евтини трикове и смайващи въпроси, критикът налага своето присъствие, както пак не остава зад кулисите, но не се натрапва и не се изтъква. И все пак това присъствие е активно - когато прочетеш интервю от Ат. Свиленов, не може да не признаеш: друг не би извлякъл“ толкова много и толкова интересна информация, не би стигнал до такива дълбочини на писа телската душевност. За това естествено му помага и собствената осведоменост, а най-вече голямата му любов към творците на нашата литература, както и всеотдайността му да и служи. Двете книги са своеобразен двутомник, който се допълва от предишните (най-вече „Отблизо") в една серия интервюта, продължаващи традицията на най-добрите ни анкетьори. Трябва веднага да кажем, че по сравнение с предходниците си Свиле нов прави нещо далеч по-системно и помащабно. И най-важното, критикът има по-ясното съзнание за онова, което върши, върши го неуморно, с много ентусиазъм и всеотдайност. Интервютата му са плод не на случайни контакти, както често се случва с други набедени анкетьори, но са дълбоко промислени и дълго и старателно подгот вяни. Особено в „Събеседници" - някои от анкетите тук са плод на целогодишни усилия. Може да се предполага, че „потрудните" обекти авторът е подготвял дълго; изчаквал е „удобния" момент, тър пеливо и в няколко етапа е извършвал „снемането", зарисовката на модела. Разбира се, има и такива, които са се удали изведнъж, спонтанно - искрата на контакта се е възпламенила при щастливи обстоятелства и е била нужна по-малко енергия за „разбиване" на ядрото. Под интервюто с Емилян Станев четем: декември, 1968 - май 1973 г. Излиза, че за да вземе това интервю, на автора са били необходими близо пет години! И не защото писателят е нелюдим, такава пред става създава донякъде - но защото, - както пояснява А. Свиленов в началото на интервюто, Ем. Станев не обича да говори за щяло и нещяло.

Последният, пети том от „Панорамата "* на акад. Пантелей Зарев се появи в една година, която с основание можем да определим и като година на критиката. Има нещо символично в това - най-крупното литературоведческо дело на един от най-изтъкнатите ни критици бе завършено в година на забележим подем в критиката. Защото - извън символиката" - биографията на П. Зарев е до голяма степен биография на критиката ни за последните три десетилетия. Името на акад. П. Зарев свързахме вече трайно с „Панорама на българската литература“. В съзнанието на широката културна общественост „Панорамата" получи завидна за едно критическо творение гражданственост. Така че всяка оценка за този труд ще започва и ще бъде оценка за творческото дело на един живот. „Панорамата" на П. Зарев не е само лично дело. Доколкото тя отразява (и сама тя е) един етап в нашето литературознание и критика, доколкото е значителна следа в най-новата ни литературна история, „Панорамата“ е момент от нашето литературно-критическо самопознаване или ако си послужим с една мисъл на автора, в нея „се усеща присъствието и на самоанализиралия се дух освен на индивида, но и на колектива, на народа". Съвсем в духа на романтичната философия П. Зарев вярва: „Сякаш самата история трябва да направи чрез един субект - индивидуален и колективен - рекапитулация на своето дело... Този именно субект - „индивидуален и колективен - е субективното творческо съзнание за собственото дело като за дело колкото лично, толкова и колективно. „Всичко това - продължава П. Зарев - създава и своеобразната вътрешна драма на изследователя, неговата борба, какво да предпочете, какво да изостави, неговото усилие да отиде още и още по-дълбоко във времето, в съвършенството и несъвършенството на едно нравствено-естетическо творение" (c. 649). Това е съзнанието на творец, успял да се доближи до народната съдба, да направи своя съдба съдбата на художника-писател и да прозре зад преходно личното трайното и непреходно колективното. И затова П. Зарев е винаги емоционално ангажиран. Той може да е привидно безпристрастен - щом конкретният критически анализ го изисква!, - но никога не бива безстрастен. „Измъчва ме въпросът - пише Т. Жечев, - откъде водят началото си не всякога ясно формулираните, но неизменно драматични (разр. м., К. Е.) интонации... „Панорамата“ на такъв улегнал, склонен към уравновесени синтетични реше ния автор като Пантелей Зарев ?"

Нашето Възраждане трябваше да има и своя критик. Чрез него сякаш да докаже, че пробуждането ни, ако и да е закъсняло, не е толкова едностранчиво, нито извън контекста на общоевропейското културно развитие. Критиката е едно от свидетелствата за зрелостта и пълнотата на националното самосъзнание. Тя регистрира степента на това осъзнаване, която най-добре разкрива духовното издигане на една нация. Ако Ботевият постически гений е венецът на това издигане, а Вазов и Зах. Стоянов показаха неговите нравствени дълбочини и социална значимост, то самият факт, че сме имали тогава и критик като Нешо Бончев, е достатъчен, за да разберем смисъла и характера на това духовно осъзнаване и самоиздигане. Има личности, чиито имена свързваме с началото на една епоха, с началото на велики духовни и културни преобразования. И такива - чието име е само знак за едно начало, за една нова дейност в духовния и културния живот на нацията. Нешо Бончев е от тия хора. Скромното му дело осветлява едно начало, което по историческа целесъобразност и необходимост допълня смисъла на националното ни самосъзнание, разкрива важна черта на националния ни характер. Това дело не извиква възхищение, не ни задавя от възторг. Но то ни изпълва със спокойствие и сигурност, с увереност и самочувствие — началото е било добро ... Нешо Бончев бележи повратна точка в развитието на домораслия енциклопедичен дух: от позитивизъм към критицизъм, от разнопосочни и разнородни занимания към целенасочено центриране усилията на творческата воля. Родоначалникът на критическата ни мисъл подчини на критическия си дух всички свои изяви. В каквато и област да са те, той им придава критическа насока и конструктивно решение. Реалист и реформатор по стечение на обстоятелствата, Н. Бончев търси най-преки пътища за практическо прилагане на натрупаните знания и култура. Но срещу синовния дълг се възправя невъзможността той да бъде изпълнен. Основният мотив, главният двигател в поведението на патриотичния българин „засича" още в първия си порив. Степента на неговото лично издигане никак не схожда с реалната картина на културния живот в поробеното му отечество. Неговият дух е култивиран невъзвратимо напред; естетическият максимализъм на Н. Бончев има зад себе си освен двадесетте години в Русия и досега до делото на Белински, Чернишевски, Херцен, Добролюбов, но още и неотразимото влияние на един литературен разцвет.

Бъдещият историк на литературната ни критика ще изпита особени затруднения, когато реши да обособи раздел „есеистична“ критика. Защото малко са критиците, които не са се поддавали на изкушението поне веднъж да заменят строгия научен анализ с по-свободното, образно-емоционално интерпретиране на литературните факти и явления. От друга страна, и сред най-артистично настроените критици се намират любопитни към студената апаратура на рационалната „дисекция". Така че трудно ще бъде да се сложи твърда разграничителна линия между „есеистична“ и „академична“ критика. Още повече, че ние нямаме мисленето за традиция и школи в тази насока. И все пак, ако трябва да избегнем хетеронимията и методологическия компромис в периодизацията и класификацията на оценъчното изкуство, ние ще намерим най-сигурна опора в оная критическа „тройка“, която стои найблизо до представата ни за едно направление, за една школа: Здравко Петров, Кръстьо Куюмджиев, Тончо Жечев. Тази „литературна задруга“ по думите на акад. П. Зарев „преобрази атмосферата, подтикна търсенето, повиши духовността" и заедно с Минко Николов, Ефрем Каранфилов, Цветан Стоянов, Симеон Султанов и др. даде първия тласък на критическото обновление след Априлския пленум. „Тройката“, за която става дума, има безспорен принос за възвръщането на доверието и вкуса към критиката, за възстановяване на авторитета сред широката публика. И винаги когато речем да портретуваме един от критическата „триада“, ще се чувствуваме задължени да съотнесем чертите му към останалите, ще изпитваме усещането, че сме нарушили една компактна цялост, й че сме откъснали част от това органично триединство. И ще откриваме общност там, където различията са така явни, ще намираме общо там, където контрастите са непримирими... Здравко Петров е своеобразен център на тройката, нейна „точка на симетрията“. В него се събират и пречупват най-характерни линии на новото есеистично начало в критиката, изкристализират и достигат крайностите на проявлението чертите на критическия артистизъм. Още с първите си литературни портрети Здравко Петров извежда на преден план встъпителната емоционално-пластична характеристика. Ето как започва например един от портретите на Смирненски - найранният за критика: ... Мил юноша по риза, с артистично отпусната връзка езастанал в замислената поза на млад мъдрец. Над високото умно чело са разпиляни черните му коси. Мъчно е да се откъснеш от топлата приветливост на неговия поглед, от маслинения отблясък на очите му. . .“"

Нашето време е белязано със знака на равносметката. Причина за това е може би бурно протичащото двадесето столетие - никога в историята не са се редували така бързо крахът и разцветът, войната и мирът, никога в толкова кратки срокове не са се осъществявали така полюсни по своята същност съби тия. Така в рамките само на един човешки живот биха могли да се вместят съ бития, които да имат съдбовен, епохален смисъл в историята на човечеството. И затова интересът към мемоарите и дневниците на изтъкнати държавници и полководци е не по-малък от любопитството към писателските спомени и биографии. Изкуството на държавника и политика в изграждането на историята има твърде много общи черти с изкуството на художника и твореца в създаването на един друг свят. Затова интересът към личния живот на такива хора е интерес към историята на човешкия дух, към силата и възможностите на проявленията му... Спомените на Л. И. Брежнев оформят един своеобразен триптих: войната, мира, земята. Получило се е така, че авторът на „Малката земя“, „Възраж дане“ и „Целина" е осъществил забележително по своята хармония и смисъл триединство - пълководеца, политика, държавния и стопанския ръководител. Това триединство се вижда особено ясно още в самия замисъл - да се разкрие в цялата му красота и величие обикновеният съветски човек: на бойното и на мирното поле. Най-хуманните и най-мирни идеи на света трябваше да минат през огъня на най-страшната война, която човечеството помни. И от този огън, от битката със смъртта да бъдат изнесени чисти знамето на мира и живота. И в трите книги на този удивителен документален триптих се утвърждава истината за новия, социалистически човек, човека, който успя да узакони правдата на най-светлия идеал като своя правда и да воюва за тази правда неотстъпно и неуморно повече от половин век. Този Човек умее да защищава идеала, с който е свързан кръвно, независимо дали това ще е Москва или Ленинград, Малката земя или целината. B географския смисъл Малката земя не съществува..." Тия думи на автора изведнъж добиват метафоричен смисъл - Малката земя в ония години, това е онази плоскост, онова пространство, което всеки съветски гражданин е пренесъл в най-съкровения дял на сърцето. Родината не е географско понятие. В съдбовни мигове това понятие придобива изключително поетичен смисъл. Ето така във време на война един „каменист къс суша, притиснат до водата“, с „дължина по фронта шест километра, ширина - едва четири и половина километра" може да получи неочаквано висока цена, да стане символ на родината. В такива мигове „безценни стават храбростта, предаността, инициативата на всеки командир и политработник, на всеки войник и матрос“

При цялата незавършеност на творческото му дело, при цялата многостранност и перспективност на дарованието му Минко Николов е от творците, за които ранното и ускорено развитие са някаква предопределена, задължителна особеност на таланта. Двата тома с негови творби, които събрахме след смъртта му, носят ясната представа за един многостранен и твърде странен талант. Рожба на своето време, Минко Николов вложи всичките си сили, потърси найтрудни пътища да го обясни, да намери своя „код“ в него, да го дешифрира върху собствен опит и върху изстрадано лично от него познание. Дали ще тълкува новата поезия или „Моби Дик“, дали ще се радва на едно ново име, или ще търси формулата за едно „познато“ явление - той винаги тръгва от опиянението пред загадките на Времето, тръпне в изгарящите въпроси на Деня. В това е заложено може би най-важното, най-ценното качество на критика - да живее своето време, да има сетива за него и порив да му отдаде всич ката си енергия, целия си талант. Минко Николов има бързи и точни рефлекси, верен и тънък критически слух. Той е с особено изострени сетива за фалшивото. Нищо така силно не го дразни, както фалшът, гримасниченето, позирането и преструвката в изкуството. Тук той е безпогрешен - прогнозите и бележките му нямат давност, не отминават в нищото. Ние не сме имали по-оперативен критик от него. При това понятието оперативност тук придобива и нови означения и качества. Освен всичко изброено - бързина и точност на рефлексите, чистота и дразнимост на критическия слух - оперативността на Минко Николов се изразява и в оня изострен усет за съвременност, изработен и култивиран едни свръхоперативни срокове, проверен чрез самия себе си, но и в реакцията на съвременника.. B Минко Николов успя да съчетае на практика рационалното с емоционалното познание в критиката. Той съумя да подчини теоретическата вещина на практическите изисквания на литературния живот. У него щастливо се срещат поетическото вдъхновение и рационалистичната трезвост на учения. В една от многобройните си статии за Павел Вежинов критикът назовава два типа художници - такива, „които са в стихията си, когато изобразяват пълноводието на живота, в непосредствените му прояви“, и такива, които „винаги ги завладява едно предварително намерение“, които са активно заинтересувани от извода, до който искат да доведат читателя“. Минко Николов се числи към една трета, междинна категория творци - ония, за които пълноводието на живота получава истински смисъл и сила под напора и под диктовката на едно дейно субективно начало.

Той е от критиците, които приближиха критическия занаят до писателския труд и разшириха обсега на критическата дейност, без да заличават онази граница, зад която психологията на творчеството и характерологията на творе ца са вече психологическа характеристика на художествения образ. Неговите статии, книгите му, целият творчески път до „Познавах тези хора" е едно приближаване към стила, който днес твърдо можем да определим като „борисделчевски". Освобождаването от условностите и сковаващата конвенционалност на крити ческото, разбирано като тясно специализирана дейност, като изява на аналити ко-оценъчното в неговата чисто научна форма, не е обаче някакъв мъчителен акт, нито процес на трудни превъплъщения за Борис Делчев. В природата на този критик е естествената предразположеност към пластическо моделиране на изследвания обект. Подобно на ония учени, които пред лабораторния експеримент предпочитат динамизма на реалния процес, Б. Делчев с а м налага ония условия, онази обстановка, в която обектът на критическото изследване се чувствува непринудено, естествено. Но малко неточно е да се каже „търси" - критикът и сам създава тия условия, стреми се да предизвика „съдбата" в своя полза, т. е. да нагласи“ нещата така, че те да вървят по един предварително начертан литературен сценарий. Сам динамичен и изпълнен със завидна енергия човек, Б. Делчев не чака само случаят да го срещне с един или друг обект на критическия му интерес. Той умее наистина великолепно да използува и благосклонността на момента, щед ростта на мига. Но в повечето случаи творческата му слука е резултат на упорита и търпелива работа, на дотеглив и с нищо несравним по капризите си труд. Не говата памет на белетрист и импулсивност на поет облекчават, но не отменят мъките на критика. Повечето от портретите в „Познавах тези хора" ние дължим не на умението да изчаква, но на способността на критика да създава обстанов ката, в която портретуваният ще разкрие оптимално и пълноценно страни от характера си. Както вече казах, предразположението към пластическо изобразя ване е в основата на цялостната изследователска дейност на Б. Делчев, е характерна черта на критическата му методология. Още в първите си критически ра боти той въвежда като равностоен компонент на творческото изследване авторовото си „аз". Неслучайно наслов на една от книгите му става заглавието на ста тия, плод на общуване с обекта на критическо пресътворяване - С любов ненавист" е резултат от едно пътуване на Борис Делчев с Валери Петров в Италия. Ето как ни въвежда в този портрет авторът.

Едва ли ще намерим по-подходящ герой за статия със заглавие „Драмата на критика" от Пантелей Зарев. В същност точно преди 25 години под заглавие „Мъките на критика“ излиза статия по повод книга на Борис Делчев. Автор на статията е П. Зарев. Още тук са заложени много от принципите на критическата му платформа, възгледите за критиката и критическото дело. Още тук се провиж дат черти от характера и стила и на по-късния П. Зарев. Изрази като „мъченическият подвиг на критика“ или житейската драма на критика" подсещат за една действително трудна съдба - съдбата на човек, който неотклонно следва призванието си... Биографията на акад. Пантелей Зарев е до голяма степен биография на кри тиката ни за последните три десетилетия. Макар да свързваме името му с „Панорамата“, с редица трудове от теорията и историята на българската литература, то неизменно ще ни подсеща и за битките, в които се раждаше новата оперативна критика, новото критическо мислене. И днес не губят актуалност думи като ..... раздвижването на критическия дух ще донесе раздвижване не само в литературата, но и в други сродни области на духовния живот“. След като е изтляла злобата на деня, ние вече можем да видим диалектиката на грешките, да се поучим от умението на предходниците в извличането на полезни зърна именно от неуспехите, от крушенията. Пак в цитираната статия ще прочетем безценни мисли за критицизма и самокритичността на критика, за принципиалността и вътрешната свобода, за чувството на сигурност и „убеждението, че ако сгрешиш, не ще е необходимо да си правиш харакири..." Още в тази статия П. Зарев изказа схващането си за единството, в което тряб ва да бъдат литературният историк и критикът. Него го дразнят разривът и обо соблението в областта на оценката: оперативният критик не може да не се инте ресува от историята на литературните факти и явления, както литературният историк не може да остане равнодушен и неутрален статистик на тия явления и факти, без да има поглед към актуалното им тълкуване и настоящия им живот. П. Зарев се придържа към оная критическа методология, която, без да изпуска из очи актуалния живот на художественото произведение, неговия социален смисъл, държи сметка за иманентната му естетическа стойност, мястото му в редицата на националните и общочовешките художествени ценности. Но П. Зарев отива още по-далеч в търсенето на синтетичен подход към литературните явления и факти. Той съумява, от една страна, да разчлени структурно важни детайли на литературната творба, от друга, да изкаже философско съждение за нея; да открие психологическите параметри на творческата личност, но в същото 22 1 Вж. стати ята „Мъките на критика". - Септември, 1956, кн. Х. време да изгради незабелязано нейния почти художествен портрет. Все в тоя ред на мисли трябва да изтъкнем и сполучливия опит напоследък, предприет от акад. П. Зарев, да бъдат изследвани неразчленимо, в тяхното идейно-творческо единство литература и народопсихология.