Георги Данчев

Наскоро във В. Търново бе открит и предаден в библиотеката на Висшия педагогически институт „Братя Кирил и Методий" в града един ръкописен сборник от 30-те години на ХІХ век. Неговото съдържание - над 20 различни по характер и големина съчинения, поместени на 406 страници, ще бъде оповестено отделно. Между другите творби в сборника са записани и две стихотворения, които поради новобългарския си език и идейно-художе ствените си качества заслужават по-специално внимание. В по-голямата си част сборникът е дело на Михаил Попович, книжовник от Севлиево, който вероятно е автор и на стихотворенията. Първото от тях „О, сине мой" е записано през 1835 г. Това се потвърждава от приписката на автора, оставена на един от следващите листове. Второто стихотворение „Злощастна България" е писано вероятно по-късно. То се намира в края на сборника и поради липса на близки около него приписки трудно може да се установи годината на съ творяването му. Името на книжовника Михаил Попович не е известно на нашата литературна история, защото досега нито един негов книжовен труд не е ставал обществено достояние. Сборникът е пазен като ценна семейна реликва от потомците на книжовника и едва в началото на 1964 г. преподаватели от Висшия педагогически институт във В. Търново влязоха в неговата диря и го откриха. Преди общата подвързия той се е състоял от няколко книги, писани в различно време. За произведенията, включени в книгите, съставящи сборника и за редица други въпроси, свързани с ръкописа, ще се говори подробно другаде. Тук обаче не може да не се изтъкне фактът, че пред нас стои един оформен книжовник от първата половина на XIX век, който се е занимавал системно с книжовен труд. Целият сборник има подчертан новобъл гарски облик. Наред с произведенията с църковно-религиозен характер, в него са вклю чени и творби с недвусмислено изявени патриотично-просветителски тенденции.

Между най-слабо проучените периоди на нашето литературно развитие до преди няколко години се смятаха XVII и XVIII век. Непознаването на истинското състояние на литературния живот през тия векове водеше до подценяване на едно от най- интересните явления в литературата ни през турско робство - българските дамаскини. Появили се като преводи на сбор- ника „Съкровище" от Дамаскин Студит още във втората половина на XVI в., те постепенно заемат централно място в кни жовната практика у нас през XVII и осо бено през XVIII век. Техните съставители, отначало преводачи компилатори, започват да проявяват творческо дръзновение, най- ярко изразено в съвременника на Паисий - дамаскинарят Йосиф Брадати. Дамаскин1 Ал. Бурмов. Съществувал ли е центра- лен революционен български комитет в Буку реш през 1769-1872 г. Сп. Исторически преглед 1961 г. кн. 3, стр. 34-47. * Донка Петканова-Тотева, Дамаскините в българската литература, БАН, София, 1965 г. 52 ската книжнина играе важна роля в ду ховния живот по нашите земи и спомага за по-бързото зараждане на възрожденското съзнание у народните низини. На нейните страници се появява редом с пър вия просветителски призив и критичноизобличителното отношение към редица явления от робския живот. От сборници с нравствено-поучителна насока в духа на християнските добродетели те се пре връщат в произведения, които пряко или косвено са свързани с проблемите на тога вашната действителност.

Сред създателите на старобългарската литература се срещат писатели, които имат подчертан емоционално-лиричен подход при осъществяване на творческите си замисли. Независимо от жанра, в чиято област те творят, неза висимо от това, дали създават произведения в мерена или в немерена реч, тяхната метафорично-образна мисъл документира по безспорен начин поетич ното им дарование. Това се потвърждава преди всичко от онези прозаични старобългарски произведения, в които съществуват отделни откъси, звучащи като вълнуващи стихотворения в проза. Но през Средновековието мнозина талантливи творци на художественото слово посвещават силите си и на хим ничната поезия. Те създават творби, които, макар и с други жанрови особености, са наситени с характерната за стихотворните произведения емоционална атмосфера. С ярко изразено образно мислене и лирическо отношение към литературните си герои и изобразяваните събития се проявява и видният наш писател през XV в. Димитър Кантакузин. Неговият метафорично-емоционален стил го характеризира като надарен поет, който умее да изрази искрено и внушително преживяните чувства. Чрез майсторски овладяната художествена фраза той успява да внуши на своите читатели и слушатели настроенията си, да ги накара да почувствуват и изживеят същите вълнения. Поетическата дарба на Димитър Кантакузин се разкрива най-ярко в сти хотворното му произведение „Молитва към Богородица“. С учудващо умение той успява да изплете дълга поредица от еднакви по строеж строфи, обединени от обща идея, наситени с характерното за поета настроение на униние и отчаяние, на тъга и мрачна безперспективност. Тази Кантакузинова творба, наричана от почти всички изследвачи стихотворение, съдържа и някои особе ности, които я приближават до лиричната поема. Може би поради това обстоя телство в едно от най-добрите съвременни изследвания за Димитър Кантакузин Донка Петканова-Тотева я нарича и стихотворение, и поема. Тя говори за „основните настроения в стихотворението", но споменава също така, че .. ... в творческото съзнание на Димитър Кантакузин узрява една скръбна поема". Макар и мимоходом, „поема" я нарича и Л. Захариев: „... неговото стихотворение (по-точно поема) предизвиква и значителен съвременен инте рес". Ако се вгледаме внимателно в тази Кантакузинова творба, виждаме, 1 Донка Петканова - Тотева. Димитър Кантакузин - жизнена съдба и поетическо откровение. Старобългарска литература, изследвания и материали, кн. 1. C., 1971, с. 251-252. • Луко Захариев. Грешният Қантакузин и Франсоа Вийон. Литературни бдения. С., 1975, с. 20. 59 че нейният сравнително голям обем за едно стихотворение, обхващащ 308 стиха, композиционният и строеж, както и емоционалният й тон я характеризират като една наченка на лиричната поема в южнославянските литератури. Безспорно истинските образци на поемата се появяват и у нас, и у Сърбия едва през епохата на Ренесанса. Без да коригира вече утвърденото становище в нашето литературоведение относно появата на този литературен жанр, Қантакузиновата „Молитва към Богородица“ свидетелствува за една ранна проява на някои от жанровите белези на лиричната поема.

С името на старобългарския книжовник от XV в. дяк Андрей досега се свързва само един писмен паметник - неговият панегирик от 1425 г., съхраняван в Църковния музей в София.1 За личността на този книжовник и за неговите връзки с последния търновски патриарх Евтимий и с Константин Костенечки са изказвани противоречиви предположения. Колкото и парадоксално да звучи, с тях се срещаме в проучванията на един и същи автор - дългогодишния изследвач на старата ни литература В. Сл. Киселков. През 1931 г. той го счита категорично за пряк ученик на Евтимий Търновски и учител на Константин Костенечки, 2 като го отъждествява със споменатия от последния в „Сказание за буквите" негов учител на младини Андроник .... въ мале учи быва Андроны некто романінскые бласти и нам сучитель Бывь въ писмене... 3 Според тогавашните позиции на В. Сл. Киселков същият този Андроник енаричан още Андрей, както за това свидетелствува една приписка към Константиновия пътепис „Пътуване до Палестина“ в Ловчанския сборник, където се посочва, че Константин Костенечки е ученик на някой си Андрей, който пък е ученик на Евтимий Търновски: .... ГЛАТ БО Ако вченику быти некоем Андрею, й оученикъ Evolmia бывшаго патраха тучном ском...*4 По-късно (през 1956 г.) В. Сл. Киселков променя становището си и счита, че дяк Андрей не е учител, а съученик на Константин Костенечки, с когото заедно учат в Бачковския манастир при Евтимиевия ученик Андроник - Андрей. Сега той твърди, че „дяк Андрей не бива да бъде отъждествяван със своя учител Андрей, или Андроник, който е бил учител и на Константина Костенечки. Ако дяк Андрей беше личност, тъждествена с Константиновия учител, или Андроник, самият Константин, когато есъставял своя трактат „За буквите“, едва ли би написал след ната фраза, издаваща пълно пренебрежение от страна на Константина към собствения му учител: Андроника некто доманійскые бласт и намь учитель бы в писменехъ. Неопредели телното местоимение некто не подхожда за дяк Андрея, който още бил жив съвременник на Костенечки и освен това писател и познайник на сръбския патриарх Никон. “5 Разсъжденията на В. Сл. Киселков са логични и убедително ни внушават предположението, че дяк Андрей не е прекият Евтимиев ученик Андроник - Андрей, че това е друг писател, роден и живял по-късно.

Името на крупния съветски учен акад. Дмитрий Сергеевич Лихачов отдавна е познато на литературно-историческата и културната общественост в България. Едва ли има У нас литературен историк, фолклорист и текстолог, който да не се е докосвал до неговите многобройни изследвания. Но той е известен и сред по-широките научни кръгове - и сред ония наши специалисти-филолози, историци и изкуствоведи, които се занима127 ват с въпросите на историята и теорията на изкуството и културата. Неговите научни интереси, твърде широки по своя диапазон, разкриват един изключително тно богат на идеи, постоянно търсещ изследвач, който успява да долови и изясни задълбочено и аргументирано важни страни на литературния и културния процес през вековете в Русия, а и не само там. Като историк на староруската литература Д. С. Лихачов насочва изследователските си усилия главно към проучване на нейното историческо развитие, към осмисляне на художествената специфика на произведенията й. Научните му търсения в тази насока го отвеждат към проблемите, отнасящи се до развитието и на другите славянски литератури и по-специално на старата българска литература, която той оценява твърде високо. Тъкмо тези интереси на Д. С. Лихачов към историята на старата българска литература го правят близък освен на специалистите филолози-медиевисти и на по-широк кръг български читатели. С основание съставителят и редакторът на неговата книга „Големият свят на руската литература" акад. Петър Динеков включва в нея и раздела „Староруската и старобългарската литература". За отношението на видния съветски учен към културното наследство на нашата страна говорят красноречиво неговите признания в краткия предговор към книгата му: „Българската литература и българският фолк лор ме привлякоха с някаква затаена дъл бока трагичност, наложена им от българската история - трагичност, която е особено близка на русите, преживели също дълго чуждо земно иго. Нека не мисли читателят, че осо беният трагизъм на българската история предизвиква у мене чувство на жалост. Не! Само чувство на дълбоко уважение! Да пренесе през петвековното робство съзнанието си за национално достойнство, да запази природната си доброта, приветливостта към хората и околната природа, своя хумор, острото си чувство за красота - това е найвеликото благо и най-великата заслуга на народа. Това са думи, които може да изрече само един искрен приятел на Бълга рия, влюбен в миналото и настоящето на нейния народ.

Наскоро имах възможност да се запозная с един неизвестен на науката дамаскин, съхра няван в библиотеката на читалище „Напредък" гр. Пирдоп. Досега той не е описван, което налага настоящото му проучване. Ръкописът е попаднал в читалищното книгохранилище преди години заедно с някои други книги на братя х. Иван и х. Богдан х. Димитрови от Пирдоп. Знае се, че в същата частна библио тека са се намирали някога и други ценни ръкописи и старопечатни книги, някои от тях - направени достояние на науката, други - изчезнали. 2 Новооткритият дамаскин е сравнително добре запазена ръкописна книга, подвързана с дъсчени капаци, облечени в кожа. Върху нея с познати от други подвързии щемпелни шаблони чрез пресуване е направена украса с различни орнаменти. Ръкописът има закопчалки, изра ботени от метал и кожа. Върху листовете на дамаскина липсва някаква цифрена или буквена пагинация. При настоящото му проучване и описване го пагинирах с чер молив. Оказа се, че съдържа 159 листа, подвързани в 21 коли. С изключение на 2-ра всички коли имат по 8 листа. Само 8-ма кола се състои от 4 листа и 14-а — от 3 листа. Съдържанието на текста показва, че в тези две коли няма откъснати листи след подвързването на ръкописа. Още при писането му 8-а и 14-а кола са били в същност половинки (с по 4 листа), като от последната още тогава е отрязан един лист (вероятно поради допусната грешка при преписването на текста). Размерът на листовете е 15,5 х 10,2 см, а на текста съответно 11 х 6,5 см. Страниците съдър жат обикновено по 15 реда, но на места се срещат и по 16 реда, когато в текста са вметнати подзаглавия или буквени и цифрени означения. На бялото поле на страниците над текста са отбелязани заглавията на отделните съчинения в съкратен вид. На обратната страна на листа на текста е отбелязано „слово“, а на лицевата страна на следващия лист е посочено какво е това слово (слово за антихриста“, „слово за второ пришес", "слово нарядное и др.). Дамаскинът еписан с черно мастило, сега избледняло значително и добило кафяв цвят. Заглавията, подзаглавията на отделните раздели, цифрените и буквените указания, както и съкра тените заглавия в полето над текста са изписани с червено мастило, също избледняло значително. Изписването на заглавията, подзаглавните указания и начални букви не показват някакво особено старание, умение и художествено постижение. Същото важи и за малката, набързо нарисувана заставка в началото на ръкописа.