Людмила Боева

През 1972 г. се навършиха 300 години от излизането на „Житието“ на протопоп Авакум Петров. Тази дата е достатъчно основание за световната общественост да си спомни и почете най-забележителния писател на руското сред новековие. Седемнадесети ят век е преломен етап в развитието на руската литература, период на преход от старите норми и традиции към новото време. Приключило е времето на господството на старата, пропита главно с религиозен, феодален дух писмена литература и настъпва времето на новата, светската, демократичната литература, на новите литературни похвати, новите жанрове, на новите демократични автори. Значителна част от демократичната литература на XVII в. съставлява литературата на т. нар. „разкол“ или старообредчеството. Това религиознообществено движение се заражда в средата на низшето духовенство, недоволно от реформите на патриарх Никон. Религиозното движение бързо прераства в социално, като обединява под знамената си всички недоволни плебеи, хората от покрайнините и селячеството. Към разкола се присъединява стре лецката войска и част от болярството, която е в опозиция на царския режим. Движението получава широк размах и е страшно ожесточено, фанатично. То заплашва не само господствуващата църква, но и самата държава. Особено трагични негови прояви са масовите самоизгаряния на недоволни, а също и едно от най-упоритите и продължителни в историята на народните движения Соловецко въстание от 1667-1676 г. „Революционната опозиция срещу феодализма минава през цялото средновековие - пише Фр. Енгелс в труда си „Селската война в Германия". - В зависимост от условията на историческия момент тя се проявява ту като мистика, ту във вид на явна ерес, ту във вид на въоръжено въстание. "1 Старообредчеството е една от формите, чрез които се изразява антифеодалният протест през XVII в., неслучайно наречен „бунтовното време". Изострянето на класовата борба и повишаването ролята на народа, който съвсем осезателно и в известна степен съзнателно се намесва в историята, са типични за него. „Медният бунт" в Москва през 1662 г., знаменитото Соловецко въстание,

Напоследък съветските литературоведимедиевисти и особено ленинградският колектив в Пушкинския дом при АН на СССР, възглавяван от акад. Д. С. Лихачов, развиват широка изследователска дейност. Публи куван бе колективният труд по история на жанровете в староруската литература, книгата на Д. С. Лихачов „Развитие на руската литература", на Л. А. Дмитриев „Житийните повести на руския Север като литературни паметници през XIII-XVII в. Подготвят се за печат и други книги - на Я. С. Лурье за летописите и на Л. А. Творогов за хронографа. Към талантливите ленинградски учениЛитературоведи принадлежи и А. Мих. Панченко, известен с книгата „Чешко-руските литературни връзки през XVII в. Той под готви и издаде текстове на руските поети през XVII в. „Руската силабическа поезия през XVII—XVIII в." под общата редакция на В. П. Адрианова-Перетц (Л., 1970). На VII конгрес на славистите във Варшава изнесе интересен доклад - Славянските връзки и националните традиции в руската литература на границата между XVII и XVIII в. Всичко това показва, че А. М. Панченко е сериозен славист-медиевист, който не само анализира закономерностите в развитието на литературния процес в средновековната руска литература, но го разкрива и оценява в общославянски план. В новия си труд А. М. Панченко изследва един от сложните периоди от развитието на руската литература - XVII в., век на прелом, на преход от старата, църковна книжнина към литературата на новото време, към новите литературни жанрове. В центъра на неговото изследване е последната тре тина на века, епоха на първото оформено направление в руската литература барокът. Още в увода Панченко засяга един от най-спорните въпроси в староруската ли тература. По стара традиция, пише той, руската литература до „Смутното време се смята за изключително прозаическа. Периодически възобновяваните опити да се обори тази постановка, да се намери в писмеността за бележим слой метрически организирани паметници се подклаждат от изказаното или премълчано убеждение, че отсъствието на развита книжна поезия намалява стойността на националната култура и снижава нейната абсолютна ценност. Тази научно несъстоя телна предпоставка се дължи на естествения за руската наука от ново време европоцентризъм: ако някое свойствено на Западна Европа явление ечуждо за Русия, следва, че е на лице още един признак за прословутата руска изостаналост" (с. 3). Така още в нача лото Панченко застава в защита на националните особености на руската литература, на нейната национална неповтоРимост. Като обяснява развитието на жанровете в староруската литература, Панченко въз приема концепцията на Д. С. Лихачов за сим биозата между писмената литература и фол клора. „Приблизителната схема на словесната култура от периода на възникването и първоначалното разпространение на хри стиянството има следните очертания: писмеността в началото е служила предимно за култови цели или на държавните (кня жески) и делови нужди, а поетичното чувство" на руския народ било задоволявано от фолклора" (с. 3); творци и изпълнители на народната поезия той вижда изключително в смешниците (скоморохи). Струва ни се обаче, че кръгът на стихотворците е бил значително по-широк.

Във всеки труд на акад. Д. С. Лиха чов читателят е свикнал да намира нови открития, интересни мисли, преосмисляне на общоприети концепции, дискусионни постановки и решения. Новата книга на бележития съветски учен - „Великото наследство", посветена на класическите произведения на руската литература през X-XVII в., ще задоволи интереса както на учения-специалист, така и на широката публика. „Великото наследство не е история на литературата, нито обзор на най-важните паметници на древноруската литература. В него са анализирани само класическите произведения, само онези, които могат да бъдат оценени като образцови и са ста нали символи на руската култура. Кои произведения Д. С. Лихачов счита класически и поставя в една редица с найхубавото, сътворено от признатите класици на руската литература - Пушкин, Тол стой, Горки? В тринадесетте глави на своя труд той избира следните класически произ ведения от осемвековното литературно наследство: „Слово за закона и благодатта" от Иларион, „Повест за изминалите времена", Съчиненията на княз Владимир Мономах, „Слово за похода на Игор", „Моление" на Данаил Заточеник, „Повест за разоряването на Рязан от Батий", "За доншчина“, „Повест за Петър и Феврония Муромски“, „Пътуване през три морета" на Афанасий Никитин, Съчиненията на цар Иван Василевич Грозни, „Повест за Тверския Отроч манастир", Съчиненията на протопоп Авакум и „Повест за Скръбта Злощастие". Без съмнение избрано е найхубавото от древноруската литература. Впрочем в този наниз биха могли да се включат и други литературни шедьоври, като „Сказание за Борис и Глеб, „Ходене на игумен Даниил". Особено жалко е, че не са представени великолепните сати рически и битови повести от XVII в., знаменитата „Повест за Фрол Скобеев", „Поетическа повест за Азовската обсада". За избора обаче винаги може да се спори. Ако изхождаме от високите изисквания за класичност, то от „Великото наследство" биха могли да отпаднат „Задоншчина" (поради своята преднамерена вторичност), не така широко известната „Повест за Тверския Отроч манастир“ и може би съчи ненията на Иван IV, които стоят на грани цата на художествената и деловата лите ратура. Но няма още точни везни, за да отмерим кои произведения можем да счи таме класически и кон „просто хубави в руската литература. Като първо произвение на древноруската литература Д. Лихачов счита „Реч на фило софа" - съчинение, изградено на основата на преводни произведения и включено в състава на най-древния руски летопис. В това произведение, в което е изложена световната история под формата на ораторско обръщение към княз Владимир Святославич с цел да го убеди да приеме християнството, вече са отразени типич ните черти на древноруската литература - историзъм, монументалност, идеализация, етикетност и пр. Неговият автор умело използува историческите и легендарни данни за педагогическото въздействие, за утвърждаване на своята идея. Именно с 116 „Реч на философа“ (около 988 г.) според Лихачов следва да се датира началото на руската литература, хилядолетието на която цял свят ще отбележи в края на 80-те години на нашия век.

Специалистите в областта на българистиката и славистиката са добре запознати с дъл гогодишните търсения на проф. Велчо Велчев, с широтата на творческите му интереси. Неговите работи включват в себе си областта на старата руска литература от X-XVII в., сравнителното литературознание, преди всич ко руско-българските взаимоотношения, а също така и старата българска литература и литературата през епохата на Възраждането. В творческата дейност на учения особено място заема паисиевската тематика. Още написаната през 1943 г. негова книга „Отец Паисий Хилендарски и Цезар Бароний" стана принос в паисиеведението. Този труд, както и изследванията на Рикардо Пикио и Надежда Драгова, осветляващи проблемите на творческата история и източниците на „История славеноболгарская“, стана необходим за всеки специалист, който се запознава с делото на Паисий. Интерес предизвикаха и статиите на учения, посветени на изучаването на обществе но-политическите възгледи, на идеологията на Паисий, на неговото място в българската Литература и т. н. Равносметка на неговите дългогодишни търсения в областта на старата българска литература беше и книгата му „От Константин Философ до Паисий Хилендарски" (С., 1979). В монографията „Паисий Хилендарски. Епоха, личност, дело", посветена от автора на 1300-годишния юбилей на българската дър жава, в центъра на вниманието е поставен не само проблемът за корените на Паисиевото творчество, не само въпросът за неговата идеологическа плътност, но преди всич ко въпросът за обкръжението на Паисий, за връзките му със средата, за епохата, породила неговото дело. Като доказва, че книгата на Паисий Хилендарски има просветителско съ Държание, че идеологията на Паисий, въве деното от него понятие за „нацията", третосъсловният патос на призивите му показват как българският монах самостоятелно достига до идеите, които го свързват с епохата на Просвещението в Западна Европа, ученият не забравя да отбележи, че всичко това стаска буржоазна революция, и по този начин да подчертае значението на Паисиевото дело. Независимо от голямото увличане на автора се е удало да покаже убедително в книгата си зараждането на българското просветителство върху широкия фон на развитието на новите икономически, културни и литературни веяния в Атон и в България и във връзка с общославянските и общоевропейските проблеми на онзи период. Върху формирането на просветителските идеи у Паисий и последвалите го български културни дейци не са могли да не повлияят процесите, свързани с общия просветителски подем във всички европейски страни и особено в Сърбия, Румъния и Гърция. Главното доказателство за наличие на просветителски идеи у Паисий Хилендарски авторът на книгата вижда в това, че централна в „История славеноболгарская" става „присъ щата за Просвещението идея за знанието като фактор на развитието, която в последна сметка води към подготовка на умовете за революционни промени" (с. 16). Книгата на проф. Велчо Велчев се състои от седем глави, всяка от които продължава предишната и всичките заедно развиват главната мисъл на изследването - да се покаже просветителската същност и значението на книгата на Паисий в общоевропейски контекст и върху най-широк икономически, политиче ски и културен фон. Още в увода авторът, отстоявайки собствените си концепции, встъп ва в спор с известните постановки на Марин Дринов и особено на Боян Пенев. Той вижда в книгата на Паисий исторически труд, стоящ на равнището на научните достижения от онова време, нещо повече: счита Паисий за откривател, изпреварил своето време, преди всичко що се касае до новаторското разкриване на понятието за нацията и за народностното. Главното, което предизвиква отри цанието на автора на книгата, е положението за наличието в нея на идеализация на миналото на България и тезата за изключителността на Паисий като личност. Авторът се стреми да докаже, че Паисиевото дело е дъл боко свързано с неговата епоха, а самият Паисий израства като изразител на насъ ните потребности на времето и на българския народ: „Израснал върху определени обективно-исторически предпоставки в наши и общоевропейски рамки при налични интева повече от четвърт век преди Великата френ- лектуални данни за углъбяване и прозрение, 149 той стана проникновен изразител и тълку вател на общонародни въжделения, съзна телен и целенасочен възвестител на истини, които надхвърлят пределите на родината му (с. 10).