Лазар Цветков

Заел място сред най-големите писателихуманисти на ХХ в., Карел Чапек е все още недостатъчно проучен. Европейски образован и надарен с гъвкав аналитичен ум, това „ужасно чедо" на славянството от родословието на великите френски рационалисти-насмешници често се изплъзва от литературоведческия резец, главно поради измамната простота на своя художествен маниер. Уж всичко е в реда на нещата: образите - образи, макар и леко окарикатуре ни, сюжетите - сюжети при всичките си криминални завъртулки, езикът - подчертано чист и ясен, а ето че сякаш изневиделица те грабва коварен подтекст, който те кара да бъдеш „подозрителен" към действителните намерения на автора. Загадката „а какво собствено иска да ни каже той", на свой ред възникваща при всяко негово произведение, още повече се усилва от неустановената му, макар и общохуманна политическа позиция. Като прибавим и естетическата многоликост на Чапековото творчество, ще ни стане понятно защо около него са натру пани толкова противоречиви съждения, недоразумения, пък и погрешни становища.

Днес никой сериозно не вярва на астрологията, тази самозвана сестра на точните науки, пред чиито пророчества някога са треперели папи и монарси. Съчиненията на божествения Нострадамус отдавна са само предмет на филологически изследвания, а астролозите са станали поголяма рядкост и от египетските жреци, и от египетските факири. Така че едва ли някому ще дойде на ум да търси „поличба божия" в съвпадението на двадесетгодишнината на социалистическата революция в България с петдесетгодишнините на някои наши писатели. И, разбира се, само в метафоричен, и то твърде приблизителен смисъл може да се употреби изра зът, че „техните хороскопи съвпадат", но тъкмо дълбоката закономерност на това съвпадение ни дава право да прибегнем към неговата помощ. И наистина. Сега, когато встъпваме в период на творчески равносметки, на всенародни празненства и отчети, съвсем естествено се поставя въпросът: какво представляваха писателите-юбиляри преди, какви станаха те след народната победа над фашизма и капитализма.

Историята на изкуството познава въз кресяването на неизвестни величия от гробницата на забравата: Бах, Хьолдерлин, Стендал... Но тя знае и изчезнали звезди, блестели някога на културния небосклон. Един от любимите автори на нашето детство е днес почти забравен, изоставен, неразбран. Ние мъчно можем да си представим нашата юношеска библиотека без „Айвенхо“, „Квентин Дъроърд“ и „Ламермурската годеница", но днешните юноши могат. Трудно е да се вярва, че днешният читател предпочита учебника по история пред романите на Валтер Скот, но това е факт. И съвсем е непостижимо за ума как кумирът на Белински, 2 любимецът на Пушкина и Чернишевски, на В. Юго и Карл Маркс е станал едва ли не персона нон грата" за съвременното литературо знание. Но и това е така. И, уви, в днешно време славата на В. Скот разнасят повече Пуритани" на Винченцо Белини и „Лучия ди Ламермур" на Гаетано Доницети, от колкото библиотеките и типографията. Ако ли пък случайно неговото име се упомене като класик на историческия роман, то това ще бъде дан на уважение, формула, назидателен съвет. И литературознанието си има щампи, постоянни положения. Та кой казва, че историческият роман е по-долен жанр", я Валтер Скот, нали той го издигна до равнището на най-голе мите произведения на епохата си. Кой не знае романите на В. Скот? Учете се от Скот! Повече Скот!

И по отношение на посмъртното признание литературоведът е по-зле от писателя. Никога особено яка, а без „марката“ на авторитета - съвсем изтъняла, нишката с публи ката се къса. Появяват се нови идеи, нови оценки, нови светила. И тепърва делото, в което е осъществено най-скъпоценното от личността, ще се оспорва, и тепърва зрънцата истини добити с не по-малко труд и талант, ще минават през сита и през лупи. Потомците не са снизходителни, историята рядко е великодушна. И ако все пак трябва да прояви щедрост, и ако все пак трябва да бръкне в скъперническия резерв на милост и благодушие, то и тук писателят ще бъде предпочетен като невръстно чедо на природата, като птичка божия. Критикът, литературоведът винаги е пълнолетен и отговаря за деянията си по най-суро вите параграфи на естетическото законодателство. Ето какво ни задължава внимателно да се вглждаме в творчеството на всеки талантлив критик с цялата отговорност на неговата главоболна професия, с цялата сериозност на нашите непосредствеси задачи. А когато този критик е от ранга на В. В. Ермилов, налагат се и поуки. Не само защото делото му, прекъснато от преждевременна смърт, няма да стигне далечините, към които се бе устремило. Не само защото завършекът изисква равносметка, а научният принос - признание. По-скоро скръбният повод развързва възел от мисли и преживявания. Не всяко завършено творческо дело е в състояние да ги породи. А това, струва ми се, е най-добрата атестация и за живия, и за умрелия. През тридесетте години, когато комсомолският литератор застана на боеви пост в Съветските ежедневници, художественият критерий се налагаше като основно изискване на социалистическата литература. Появяваха се творби, които обществено ги наложиха. Но в теоретическата мисъл продължаваше инерцията на социологичните формули, на ле вичарската догматика, на назидателните поучения.

Горки е вече класик на световната литература. Строгите авгури на литературната история се пазят да обезсмъртяват, но те вече са му отредили място редом с Толстой, Достоевски, Чехов... Не става въпрос кой е по-голям или помалък. Тук, сред могъщите сенки на миналото значение има ролята в духовното развитие на човечеството, мястото в литературния процес. Горки екласик. В това скъпо завоювано звание е и признанието, и любовта на поколенията към великия писател-хуманист. Но в него има и нещо необичайно. Това е все пак посмъртна награда", а за нас Горки етолкова жив, толкова актуален.

Пътищата в науката са като пътищата в живота - различни и многообразни. Едни учени дълго се озъртат, мерят, опитват, докато се доберат до своя научен терен, до архимедовата точка на своето научно призвание. А след това - пот и кръв, за да стъ пят на него, пот и кръв да го разорат. Обикновено плодовете падат в късна есен - сочни и едри, зрели и обилни, както и трябва да се очаква от добрия градинар. И всичко би било много добре, ако дните на човешкия живот не са броени, ако не жилавостта на организма, а изискванията на делото опре деляха неговата продължителност. Но пред времето човек е немощен и крехък... Затова на по-щастливи са феномените ранното призвание: тези, които веднага намират себе си. В самото начало те не свалят звезди, не могат да прескочат трудностите на своето осъществяване. Разбира се, и на тях научната истина не им се отдава без предварителна подготовка, без мъчително придобивано изследователско майсторство, без професионална техника. Леки пътища в науката няма.

Неотдавна, в Сметановата зала на Националния дом в Прага бе открит закрит VI международен конгрес на учените-слависти. Близо две хиляди най-известните славяноведи в света и още толкова гости имаха възмож ност в разстояние на цяла седмица да общуват в прения от трибуните или в интимни беседи по старинните пражки улици и паркове; да разменят научни съображения и мисли, дирейки голямата истина за миналия и настоящия живот славянските народи, за тяхната духовна близост с другите неславянски народи, за общите им граждански търсения и духовни стремления, за близостта им в бита, в езика, в словесното народно и лично творчество... И този голям разговор за своеобразната съдба на славянството, започнат пак в същата зала приблизително преди четири десетилетия на Първия славистичен конгрес (1929), непрекъснато се разширява и вглъбява. Все повече участници влагат своя скромен принос; все повече слависти поднасят в научно обращение своите прозрения и открития, своите теми и домогвания, решения, хипотези и концеп ции... Понякога - успешно защитени и научно аргументирани, а понякога без анализ и по случайни белези, без проникновено познаване на фактите и по данни, лишени от всякаква научна систематика.

Сред великите руски писатели, страдалци и праведници, мъченици и светци, Тургенев е сякаш най-честитият, най-благополучният. Роден под щастлива зве зда, помазан от добри орисници, струва ти се, че той не е син на тази многостра дална, с кръв и пот пропита руска земя, а галено чедо на щедра и обилна Фран ция, от векове грижовна към своите духовни таланти, от векове натрупала ду ховни и материални блага. Най-напред това благополучие се натрапва в грубия си житейски смисъл. И Пушкин и Лермонтов са представители на „, златната младеж", и те са пилци на дворянски гнезда", и те в „нежни люлки са люлени“, но с колко шипове тръни е бил покрит пътят им от първите венци на славата до куршумите на под ставените убийци. И Гогол е престъпил прага на признанието с мажорно-тържест вените акорди на триумфален марш, но какъв тягостен, безнадежден реквием са последните дни от живота му. И Толстой е расъл под грижите на учители и гу вернантки, и той е късал цветя от градината на живота, и той се е обкичвал с лаврите на световната известност, и той се е стремял към хармония и равновесие в живота си. Но с цената на колко самоизтезания, лутане, гърчове. Какво да ка жем за Достоевски, познал анонимното величие на героя, на бореца срещу офи циалната власт, на рицаря на социалната съвест, но пак с цената на една смъртна присъда, на треперене пред ешафода, на близо десетгодишно заточение. Какво да кажем за Чехов, пожизнено молепсан с чахотката“, какво да кажем за кохор тата по-млади, може би не по-малко надарени и далеч не така прославени съвре менници, обидно рано покосени от жестоките условия на живот.

Напоследък интересът към Лермонтов на Запад е определено нараснал. Той не може да се сравни с кампанийния поход по Достоевски и Толстой, далеч е и от трескавата любо знателност по отношение на Гогол, но вече е достатъчно забележим и подчертан. Лермонтов се превежда, чете, тук-таме обхожда театралната рампа. За него се пише и говори. Може би по такъв начин се възстановява реалното значение на един голям писател, сравни телно по-слабо познат на западния интелигент, може би набеденият „поет на разоча рованието допада на модните упадъчни настроения със своя превратно изтълкуван „сплин", със своето преднамерено акцентувано и генерализирано недоволство от живота", с явно натрапената си капитулация пред демоничните“ сили на света; може би Лермонтов е последна разкопка на съвре менния модерн" от непрочетената старина" Според утвърдения еталон за новото като добре забравено старо". Много са причините за възкресяване на едно голямо име. Но, струва ми се, изброените дотук не обясняват един вече продължителен интерес, надхвър лящ обикновените снобски увлечения.

Сякаш в съгласие с познатия Марксов девиз на Некрасов е бил отреден жребият на борбата. Борбата е станала съдба на поета, неотлъчен спътник от найранните до последните му години, творчески импулс и в радост, и в скръб, и в здраве, и в болест. Той се е борил с перо и слово, с мисъл и дело, с личен пример и със саморазкаяние - воин на своя пост. Има и други поети борци, поети воини. Изобщо в епохите на социални революции и народоосвободителни движения борческо-гражданското начало в поезията рязко се засилва. В наше време дори фалшиво и претенциозно зву чат съчетанията „кротка и тиха муза", „тих и незлоблив поет" - сякаш опитомен тигър в бална зала. Днес с войнствена революционност и граждански патос никого не ще удивиш. Недоумение буди по-скоро аполитичността, бягството от страстите на деня. И поезия, и стихотворец трябва да воюват за граждански идеали, за високи социални цели. Несъмнено в категоричното утвърждаване на тази истина огромен дял има Некрасов. Това е така. Но и най-новата история предлага все пак броени примери на такива монолитни, цялостни и всеотдайни борци в живота и в поезията като Некрасов. „Рицари на час", да, с всяка по-изгодна житейска конюнктура; герои на деня, на годината, естествено щом епохата ти повери мисията на идеен глашатай, макар и за относително кратък срок, но прицари без страх и упрек", воини творци от предния край на барикадата, готови да изгорят в борбата дори с цената на анонимна саможертва - никога не са били много. Какво да кажем за съчетанието на борец със силен поетически талант? Воин по рождение, воин по призвание, воин по съдба - именно такъв е бил Некрасов, такъв е останал и в нашето съзнание. За него е нямало минути на отдих и съзерцание, на бездейна поетическа мечтателност. Той никога не е бил спокоен мъдрец и хладен наблюдател. Самовглъбяването, равносметката, тези вечни предшественици на творческа парализа или на нов душевен подем за Некрасов са били проверка на достигнатото, преглед на поетическите амуниции - набиране на сили за ново сражение. Тъй боец, на крак превързал рана, влиза отново в бой. Още в ранни детски дни невръстното момче ще се опълчи срещу помешчическия произвол и беззаконие с далеч недетско безстрашие. И като юноша ще носи кръста на „унижените и оскърбените" в борбата за съществуване, за хляб насъщен, за място под оскъдното петербургско небе. Не ще закъснее борбата за правото на глас в изкуството, така скъпернически отпускано от силните на деня. Ще дойде и борбата с бюрокрацията, с порядките, с цензурата - за всеки писан ред, за всяка публична проява Некрасов ще се бори и срещу приятелите, откло 3 неговите поетически антиномии. В това диалектическо взаимопроникване ние бихме видели указание за трайно, непреходно значение на твореца. Само средните дарования са признати и неоспорвани. Бихме желали да видим противоборство на радикални обществени сили и естетически вкусове. Именно оспорваните поети са обект на кръстосан огън. И това несъмнено етака. Както ще видим покъсно, Некрасов действително е бил пробен камък за идеологически и политически позиции.