Богдан Мирчев

Важните политически събития през 1945 г. - разгромът на Третия райх и краят на Втората световна война - прекратяват един безславен период в немската културна история. Тези събития оказват силно влияние и върху литературния процес в Германия, която за повече от едно десетилетие е била превърната в символ на политическо мракобесие и духовен упадък. Рязката промяна на политическата обстановка в Германия след края на Втората световна война определя началото на един нов етап в развитието на немската литература. Очертаването на насоките на това развитие изправя изследователите му пред редица специфични проблеми, свързани както с прехода към новия следвоенен етап, така и с тенденцията към разделяне на немската литература в хода на общественополитическото развитие на следвоенна Германия. В някои литературно-исторически трудове, посветени на развитието на след военната немска литература, се застъпва становището, че 1945 г. била абсо лютна нулева точка" в културното и литературното развитие на Германия, преломен момент, след който възниквала „ситуация на вакуум"2; литературната обстановка непосредствено след 1945 г. се сравнява с „табула раза". 3 Отбелязва се, че „противоестественото откъсване на Германия от духовния живот в Европа през годините на Хитлеровата диктатура и стесняването на света от представи до оградата на един строго охраняван лагер, довел немската литература до мъртва точка". Показателни във връзка със състоянието на немската литература непосредствено след края на Втората световна война са и често цитираните мисли на видния немски писател и публицист Ханс Вернер Рихтер: „... Пред черната картина на ландшафта от руини, в който се лута човек, откъснат от всякакви традиционни връзки, избледняват всички критерии за ценност. Всяка възможност за връзка с миналото, всеки опит да се започне оттам, където през 1945 г. едно постаро поколение напусна пътя на последователното си развитие, за да капитулира пред една ирационална авантюра, изглежда при наличието на тази картина като пародия."

Освен Гьоте, Шилер и Хайне Е. Т. А. Хофман е може би единственият немски писател от първата половина на миналия век, който е бил четен с увлечение и и за когото се едискутирало и във Франция, и в Англия, в Русия и в Америка. Е. А. По, Дикенс, Бодлер, Мюсе, Балзак, Достоевски, Пушкин и Гогол - у всички тях връзката с идейния свят и художествената образност на Хофман енеоспорима. В някои случаи тя се изразява и в пряко, трайно влияние върху собствения творчески натюрел (у Е. А. По например). Мнозина литературни критици от найвисок ранг - сред тях Белински и Херцен - пишат възторжено за творческото дело на този удивителен писател от епохата на романтизма. Застъпничеството на тези критици в полза на Хофман в никакъв случай не е било излишно, тъй като лаконичното „ отличен в службата, като поет, като композитор и художник", което е изписано на надгробната му плоча, определено не изразява всеобщото Мнение, което са имали за творчеството му личности с неоспорима компетентност в областта на литературата и културната история. В своята „Естетика" например Хегел твърди, че Е. Т. А. Хофман е един от онези писатели, които са говорили със словата на болния дух и са отнесли поезията към мъглявото, суетното и празното“. Гьоте съжалява за това, че „болезнените творби на този страдащ човек дълги години са били действени в Германия" и отбелязва, че „всеки загрижен за изграждане на нацията човек би трябвало да съжалява за това"2 Пред вид на рязкото, отрицателно отношение на Гьоте към немския романтизъм, изразено и в прочутата му сентенция - Класическото е здравото, а романтическото е болезнено", тази оценка на ваймарския класик не би трябвало да ни учудва. Именно в творчеството, пък и в живота на Хофман следите на болезненото са особено ярки. Интересен е обаче фактът, че творбите му стават обект на остра критика и в лагера на романтизма, към който несъмнено принадлежи и самият той. Тук може би най-категоричен е Уолтър Скот. При това създателят на историческия роман използува в много свои произведения неща, типични и за творбите на немския разказвач на призрачни истории“: романтически вну шения при изграждане на фабулата и образите на героите, фантастически и тайнствени елементи. За Хофмановото творчество Скот пише: „Неговите произве дения ... не трябва да се сочат като пример за подражание, а по-скоро като предупредителни табла, които правят за нас нагледно това, как най-плодоносната 1 Цит. по Hoffmanns Werke. Band I. Berlin u. Weimar, 1972. Einleitung von G. Schneider. S. Ш. 2 Eckermann. Gespräche mit Goethe, цит. по Г. Шнайдер, вж. по-горе, с. ш. 103 сила на въображението може да бъде изчерпана поради една лекомислена склон ност към разхищение. Напълно в духа на една морализираща тенденциозност шотландският разказвач съзира в Хофмановото творчество упадъчност и порочност - беди, за които ще го упрекват и мнозина други. Цитираните слова на У. Скот навеждат мисълта към проблемите за връз ката между лична съдба и творческо дело, между характер на художника и използувания от него начин на пресъздаване. Универсалното художествено на следство на Хофман, неговият кратък, изпълнен с дълбоки преживявания и пре вратности живот, задълбочените му саморефлексии безспорно са дали възмож ност за интересни наблюдения във връзка със споменатия кръг от проблеми. Дълбоко впечатляващата своеобразност на неговите литературни творби е не съмнено продукт на едно необикновено творческо дарование. В тях елементите на случайното и особеното се превръщат в маркировка по пътя към всеобщозначимото.

Чествуваната неотдавна тридесетгодиш нина от разгрома на немския фашизъм и края на Втората световна война даде повод за задълбочен размисъл върху всеоб хватното и трайно значение на тези съ бития, които бележат важна цезура в историческия летопис на нашата епоха. Актуална необходимост бе извършването на многостранен, задълбочен анализ на онези факти от интернационалния литературен процес, които имат връзка в идейнотематично отношение с борбата на народите срещу фашизма, когато негов идеоло гически център бе хитлеристка Германия. Колективният научен труд „Защита на човечеството. Антифашистката борба и строи телството на социалистическото общество в многонационалната съветска литература и в литературите на европейските социа листически страни", издание на Акаде мията на науките в Берлин, ГДР, под глав ната редакция на Едвард Ковалски, е реа лен принос в стремежа да бъде дадена обстойна равносметка на постигнатото от няколко социалистически национални литератури в областта на творческото пре създаване на епичните борби на народите срещу фашизма. Този труд, резултат на обединените усилия на редица видни уче ни и на академичните литературни инсти тути в Москва, Берлин, Прага, Братислава, София, Букурещ и Любляна, е ярък пример за нарастващото научно сътруд ничество между социалистическите страни. Както се изтъква в предговора към кни гата, тя е един сборник, съдържащ многостранни изследвания върху редица важ ни проблеми, които биха могли да бъдат обобщени в няколко кръга, например за Международното значение и отговорността на социалистическите литератури, за антифашистките традиции в тях, за ролята на социалистическите литератури в све товния литературен процес. Важно значение се отдава и на философския проблем за диалектическата връзка между националното и интернационалното в литературата на социалистическите страни.

Волфганг Борхерт е несъмнено най-яркият представител на младата генерация немски писатели през първите години след края на Втората световна война. Още тогава мнозина основателно свързват творчеството си с надеждата за обновяване и разцвет на прогресивната немска литература след 13-годишното и преследване и изгнание по време на Третия райх. Борхерт е и очакваният първи глас на преодолялата идеологическите заблуди на националсоциализма, дезилюзионирана след суровия урок през войната немска младеж, която е търсела жизне нонеобходимата връзка с прогресивните сили в света и пътя към щастливо бъдеще на своята нация. В литературните творби, които той написва през първите две, удивително плодотворни за творчеството му следвоенни години (те са и последните от неговия живот - писателят умира на 26-годишна възраст през 1947 г.), намират израз болката, гневът, лутанията и надеждите на хора от поколението, което някои отново наричаха „бито“ или „загубено". В творчеството на Борхерт проличава ярко близостта на автора до духовната нагласа на широки слоеве от немския народ непосредствено след края на войната. За това допринася до голяма степен обстоятелството, че той през краткия си жизнен път е бил съпричастен към трайни и дълбоки преживявания от недалечното минало на милиони свои сънародници. Младостта на Борхерт преминава сред ужасите на фронта, в затворите на Третия райх, в нищета и страдание през първите следвоенни години в родината му. Наред със значителните художествени постижения в неговите творби непреходната му слава се дължи и на рядкото му умение да релативира личните си преживявания до обобщено, реалистично пресъздаване на типични явления във важни моменти от развитието на нацията - националсоциалистическия гнет, войната и преди всичко кризисните първи години след нейния край. По-голямата част от късите разкази на В. Борхерт, както и единственото му драматическо произведение - „Навън пред вратата“ („Draussen vor der Тиг) могат да бъдат обединени в идейно-тематичен комплекс, обусловен от централния проблем в тях - кризисното съществование на човека в условията на първите следвоенни години в Германия.

Изследването на литературните и културните връзки на нашия народ с други народи в миналото е една от важните задачи, които стоят пред нашето сравнително културознание и литературознание. Сборникът „Българо-немски литературни икултурни взаимоотношения през XVIII и XIX век (БАН, Институт за литературата, (София, 1985), резултат от съвместната работа на група учени от НРБ и ГДР, организирана в рамките на сътрудничеството на академиите на науките на двете страни, отговаря на очакванията за приноси в тази област. Осъществен след неколкогодишна дейност, междинните резултати от която бяха обсъдени на организирания през май 1982 г. в София колоквиум, той показва ясно колко продуктивни могат да бъдат добре организираните и координирани изследвания в областта на културното взаимодействие между два народа - брънка в единния процес на духовно развитие на нашия континент. В редакционния увод се отбелязва, че сборникът есамо първа стъпка към написването на научна история на българо-немските литературни и културни взаимоотношения" (с. 8). Тази мисъл оправдава ограниченията в обхвата на анализираните проблеми, някои от които досега са били слабо проучени. Тя подсказва също така, че в сборника са очертани само подстъпи към едно поизчерпателно, многопланово хронологично изследване. Уместно е задълбочено обмисляне както на стойността на тази първа стъпка", така и на правилността на посоката, която тя определя. Не ще и спор, съдържащите се в сборника 21 статии дават засега най-широка представа за българо-немските литературни връзки през XVIII и ХІХ век. Повечето от тях запознават с резултати от нови научни изследвания на авторите им, поставят нови, в някои случаи дискусионни тези. В значителен брой от тях се показват в нова светлина отделни проблеми на културното взаимодейст вие между двата народа през споменатия период.