Славчо Иванов

Един осемнадесетгодишен младеж намира дневника удобна форма, „свободна проза" в хайневски стил, където да даде простор предимно на своите мисли. Тоя дневник, макар и писан под прякото въздействие на преживяното, не натежава от факти - автобиографичното е подчинено на интереса към вътрешното „аз“, към индивидуалния процес на оформянето на личността от епохата на първите десетилетия на века. Тук се вижда духовното израстване на даровития младеж, култивирал своята дарба с много четене. С прочетеното, със задълбочаването в характерологичните проблеми на живота вследствие благотворното въздействие на социалистическите идеи и участието в движението, с ежедневно повишаващата се взискателност към самия себе си творческата личност на Страшимир Кринчев израства. Особено силно впечатление прави начетеността и добрата култура, която по пътя на самообразованието постига младият работник от книжарницата на Георги Бакалов, изключен още в IV клас на Ямболската гимназия за участие в социалистически бунт. Стремежът му е да подготви себе си като творец и личност, задълбочено да овладее културата, да се запознае с най-важните духовни и идейни явления на епохата и с техните представители, за да намери поле за своята писателска дейност. В дневника му се срещат бележки, които говорят за интереса у интелигента към френски и руски език, поощряван от неговия духовен учител Бакалов. Всички тези постижения, плод най-често на упорит нощен труд, ще кристализират най-ярко в пътеписа му „В страната на палмите“ вече като изява на една ерудирана личност. Изследвалите творческото наследство на Кринчев често обръщат внимание върху социалистическите убеждения на писателя или говорят за романтичната му страст към пътешествия иопознаване на чужди земи. Тук, в дневника,2 в импресии и есеистични разсъждения са облечени живите мисли и вълнения на оформящия се творец, ангажиран изцяло от анализи на обществени, интелектуални и социални проблеми — не конкретни исторически събития. Интересно е, че един младеж, почти юноша, твърде малко говори за любовта - в не повече от двадесетина листа от своя голям дневник. 3 И там дори доминиращ стил е анализът на чувството, не толкова описания на негови конкретни прояви. Така е и с автобиографичните подробности, твърде не ясни, телеграфно кратки дори когато става въпрос за най-близките му хора във Варна като Бакалов или Рачо Стоянов. В дневника си Кринчев търси себе си, стремейки се да получи отговор на съдбовно вълну ващи го проблеми. Но тук всичко е пречупено през призмата на социалната среда. Стремежът е фокусиран към усъвършенствуване на личността: чрез социалистическото учение или с изуча ване на „Тъй каза Заратустра" на Ницше. 1 Ив. Богданов. Спътници на първенците. С., 1960, с. 339-410. Ив. Сестримски. Отражения. С., 1969, с. 133—156. •Предаден е заедно с други документи като архив за писателя в Народна библиотека „Кирил и Методий" от Иван Богданов. • Дневникът съдържа 192 л. и е заведен в Народната библиотека под № 752, с арх. ед. 1. 109 Твърде интересно е, че дневникът на Страшимир Кринчев променя своя замисъл. Докато в началото той представлява монолог, интимен творчески документ, който не бива да попада в чужди ръце, към края се превръща в разговор с читателя, като се търсят дори форми за общу ване с въображаем опонент. Подчертан става стремежът у младия човек да доведе всички свои съмнения, изводи и вълнения до нечие съзнание, за да ги свери - просто да бъде убеден в тях ната истинност. Така дневникът от портрет на една душевност и творческа индивидуалност се превръща в документ, който цели и някакво въздействие върху другите, над хора като него, които търсят свой път и желаят да бъдат полезни - и като личности, и като творци - на социалистическото движение, на своя народ, на човечеството.

Направете една проста статистика по излезлите досега драми и трагедии и вий ще видите, че мъжете превишават неимоверно повече жените: на всеки 19 мъже се падат 4 жени. Ужасно несъответствие! Ако се осланяме на драматурзите, ний рискуваме да си съставим много невярно понятие за количественото отношение на двата пола. Даже би трябвало да се усъмним в съ ществуването на моногамната форма на брака ... В такъв случай би трябвало да се усъмним и в приказките за подчиненото положение на жените, тъй като рядкото нещо се цени твърде много, А в драмите и трагедиите жените се намират толкова рядко! Лоши статистици са това драмаТурзите! Можем да направим и друго заключение, също много логично. Жените слабо фигурират в произведенията на драматурзите. Види се, поради голямата им стойност. Би трябвало да заключим, че 4 жени ще се равняват на 19 мъже, или че достойнствата на жените са 5 пъти повече от ония на мъжете, та затуй драматурзите турят неразмерно и от двата пола... Инак няма да има никакво равновесие между силата на едните и другите. А такова заключение (че една жена струва колкото 5 мъже) ще има поне туй полезно последствие, че ще докарва до нови изследвания по въпроса за умствените способности на жената. В такъв случай ний сме убедени, че мъжовите способности ще се развият много скоро, а женските ще регресират, тай като само мъжете ще се заемат с подобни изучавания, защото е в техен интерес да докажат, че техният мозък никак не е 5 пъти по-малък от женския. Самите жени също ще си гледат интересите и няма да се заемат с подобни статистики — това нещо ще намали умствените им способности. В днешно време учението за неспособността на жените им принася полза, тъй като ги кара да се заинтересуват от науката (и по такъв начин да развиват умствените си способности). Къде е в такъв случай границата между полезното и вредното? Или и това са измислици на човешкия ум! ... ... Вземам Шекспира и Хауптмана. Какъв контраст! В първия жените са само няколко, но затуй всички мъже-герои се въртят около тях. Макар и малко, но те образуват център на все лената. Тяхното количество никак не съответствува на качеството. У Хауптмана обратно виж даме, че макар жените да имат много действуващи роли, но тяхното участие става все по-пасивно и главно те не са вече център на вселената. Как да се обясни този факт?

В уводните си бележки към юбилейния сборник за 100-годишнината от рождението на писателя Т. Павлов уточнява новата задача, която стои пред научното вазовознание и днес - да даде марксистко-ленинско тъл куване на творчеството на големия художник - майстор на словото. На предходната сесия на БАН през 1956 г. е поставено началото в изясняването на нерешения до този момент проблем за диалектиката между мироглед и метод, за да се види в повече аспекти многостранното творчество на народния писател, да се откроят главните етапи от живота и литетературното му дело и се определи неговото място в националния литературно-исторически процес. Докладите от последната юбилейна научна сесия за Вазов в Пловдив през 1975 г. представляват органично продължение и реализация на основните задачи от предходната и в тоя смисъл а с приносен характер за вазовознанието, както и за литературната ни история като цяло още повече, че тук разглежда нето на проблемите се осъществява от равнището на съвременните постижения на марксистко-ленинската литературоведческа методология, литературна теория и история. Немалко доклади от сесията доразвиват някои основни въпроси, свързани не толкова с творческото развитие на писателя, колкото с тълкуване на проблеми от художественото му творчество, за да се види тяхната актуалност и значимост днес за съвременния литературен художествен процес (Т. Жечев, Г. Димов, В. Вълчев), да се оцени старото живо в живото съвременно" (Д. С. Лихачов) и се акцентува върху неговата непреходност. От такъв ъгъл авторите - наши и от чуж бина - търсят мястото на Вазов както в на ционалния, така и в славянския или европейски литературен живот (П. Динеков, Ем. Георгиев, В. Вълчев, В. Бехиньова - Чехо словакия, Т. Домбек-Виргова - Полша, Дит мар Ендлер - ГДР). Приносният характер на сборника се опре деля и от интересните и задълбочени наблю дения върху някои жанрово-стилвои особености на конкретни Вазови произведения като 641 романа „Под игото" (М. Цанева), „Епопея на забравените" (К. Протохристова), „Не мили-недраги“ - „Хъшове“ (В. Бояджиева), Вазовата драматургия и Шекспир (Р. Кордовска). Слабо осветленият проблем за Вазов като народопсихолог търси свое изяснение в студията на Хр. Йорданов; стремеж за корекция на някои понятия и аспекти около хуманизма в следосвобожденското творчество на писателя се забелязва в студията на Ем. Георгиев: солидни са аргументите на П. Динеков, върху които прави съществени изводи с оглед промените в досегашната пе риодизация на новата литература. Едно съвременно проучване на Вазов - с присъщата си емоционална ангажираност пише Т. Жечев, трябва да стои отвъд признанието и отрицанието, отвъд елементарната дилема,„за“ и „против" ..., а значи пред по-сложните проблеми на вазоведението, пред тълкуване смисъла и значението на неговото дело за цялостната народна култура (разр. м. - Сл. Ив.). Не виждам задача, поважна за нашата критика и литературна наука, от търсенето на мост, дълбок и широк брод между привнесената у нас антиномия на културата между таланта и ума, но не реализирала се като изключително важен епи зод в историята на нашата интелигенция. " И студията му е образец за изясняване тъкмо смисъла на отношенията Вазов - Славейков не като личен, а като драматичен сблъсък на идеите, чиято същина е въпросът за „бъде щите пътища на българската култура, за нейните възможности". Марксическите позиции на автора по проблема традиция -новаторство му помагат вярно да изясни Вазовото становище за модерното, за да доразвие той предосвобожденската литература в условията на новата действителност след 80-те години. Така проф. Жечев е видял истинските причини за неразбирането и недооценяването на писателя отляво и отдясно в миналото..

Обикновено представата за мястото на Кринчев в литературно-историческия процес през първото десетилетие на века се свързва със заслугите му към пътеписния жанр. Действително „В страната на палмите“ (1910) реализира автора като художник. Но остава почти неизследвана литературната и театралната му критика - жанрове, които го занимават през целия му кратък творчески път, един немалък по обем, а и по съдържание дял от скромното му наследство. Усърдните му проучвания в тая област, деятелността му като рецензент доизграждат неговата творческа биография, способствуват за оформянето на майстора на пътеписа, на прозаика, чиито разкази, импресии, фейлетони и стихотворения в проза също са неизследвани. През началното десетилетие на века до войните със статии, рецензии и поголеми критически студии Кринчев активно участвува в литературния живот, следвайки Благоевите завети и програма за изграждане на пролетарски литературен фронт, като ратник за художествено творчество, което да претворява жи вота на обикновените трудови хора. Разбиранията му за обективна и взискателна критика, която да насочва писателя по верни пътища, съжденията му за символизма и индивидуализма и някои техни представители, дълбочината патосът на неговите анализи и оценки представят един критик с верен поглед художествените стойности, с тънък усет за актуалните идейно-естетически проблеми и явления, чиито прогнози за реалистичния път на българската литература след войните са мотивирани, логични и страстно отстоявани. за И Някои от погрешните му постановки, позиции и възгледи, които днес не можем да приемем, епохата сама оправдава. Като своите събратя социалисти у нас и в Русия той е склонен да отъждествява явления като модернизъм, декадентство, символизъм, в еднаква степен определяйки ги като отклонения от реализма. Не можем да приемем и някои негови нихилистични генерализации за възрожденската литература. Особено в първите му рецензии и статии забелязваме субективизъм и пристрастие в преценките за някои писатели. Но постепенно рецензентът-хроникьор от театралната рубрика на Влайковия „Демократически преглед" се насочва към въпроси с по-проблемен, мирогледно-естетически и методологичен характер. След 1909—1910 г. до героичната си смърт през 1913 г. литературният критик публикува зрели, аналитични и обективни статии, рецензии и студии, сред които със своята аналитичност и дълбочина се открояват особено „Литературни бележки“, „Поглед в миналото и настоящето на българския театър“, анализите на драматургични произведения от Чехов,..

Имаме сериозни основания да се съгласим с Алберт Гечев, че в отговора си по повод статията на д-р Кръстев в „Мисъл "1 Ст. Минчев е дал израз на основ ните си естетически разбирания и в тоя смисъл тя представлява неговото истин ско верую - profession de foi". Както е известно, малко преди Минчев да се защити от нападките на Миролюбов по страниците на „Общо дело", Д. Благоев остро реагира срещу някои крайни естетически възгледи на Кръстев за свето гледа и личността на художника, като страстно и задълбочено отстоява разбиранията си, че материалистическият мироглед е главна предпоставка за разгръщането на истинския талант. И Ст. Минчев (без да е „ортодоксален привърженик на економическия материализъм" - д-р Кръстев) убедено твърди, че материалистическата есте тика не е хипотеза, а те ор и я, която е в състояние да помогне на писателя да си обясни причинните връзки между явленията в обществения живот и да вникне в характерните, най-вътрешни особености на поетическото творче ство". И за него конкретните обществено-исторически условия, прогресивните обществени движения способствуват за разцвета на литературата като про водник на идеите и мислите в обществото "1. Минчев подчертава, че обществе ният дух като съдържание на художественото творчество не е нещо абстракт но, а представлява идеите, чувствата и стремежите, характерни за дадено вре ме..., проправени във философски системи, обществени течения, стремежи и чувствени настроения". Той се обуславя от „всички материални условия, от всички запазени традиции и от ония влияния, на които е подложено дадено об щество". Докато за д-р Кръстев обществената действителност и материалните условия са проста фраза, хипотеза, но не и теория, която да обясни причинни те връзки между явленията, а приближаването към живота е отдалечаване от изкуството, Минчев мисли тъкмо обратното - че всяко литературно произве дение отразява в себе си едно поетическо схващане на материалния свят. Приемайки материалните условия като определящи духовната физиономия на обществото и с изискването си литературата да е здраво свързана със социално-политическия живот, Минчев като критик, привърженик на материалистическата естетика, вижда ролята на художественото творчество за изме нение на обществото, за прогресивното му развитие.

Книжовното наследство на В. Пундев създава впечатление за нещо завършено, независимо от краткия творчески, че и житейски път на литературния критик и историк. С такова впечатление оставаме както от четиринадесетте студии, 2 така и от научните му постижения в отделни статии, които са насочени към най-раниото ни Възраждане или към текущи литературни явления. С найголямо значение са заниманията му с поезията - и главно върху първите стихотворци, за някои от които е написал самостоятелни големи студии. Във времето, когато първите преподаватели в новооткрития университет профе сорите Ал. Теодоров-Балан, Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев и М. Арнаудов се стремят към многостранно изучаване духовния живот на българската народност, амбицията на Пундев също е била да създаде своя по-цялостна история на българската литература, която да започне с пионерите на новобългар ската поезия, да анализира творчеството на Ботев, Вазов и Яворов и да върви към най-младите като Дора Габе, Ел. Багряна, Ив. Мирчев, Ат. Далчев. Впечатлението за завършеност на историко-литературните проучвания на Пундев се засилва и от умението му да подхожда научно, когато характеризира някои литературни процеси, както и съвременни писатели като Яворов, П. П. Славейков, Ст. Михайловски. Затова не бива да се поставя рязка граница между заниманията на оперативния критик и на литературния историк, да говори за предпочитания на Пундев към миналото, още повече защото литераторът обикновено търси корените на някои текущи процеси и явления Именно там.