Любомир Георгиев

Обсъждането на обучението по литература в училище се наложи от живота. На шата общественост се сблъска вече на няколко пъти със сериозни слабости в езиковата и литературната култура на младежта. Причината обаче за всенародния интерес към качеството на литературното обучение има по-дълбока основа. Тя епреди всичко в особеното място, което заема литературата в системата на общообразователните предмети, по характера на познанието, което дава, по силата и непосредствеността на възпита телното въздействие, което оказва. Естетическата специфика на литературата е основа на сложно и комплексно въздействие не само върху ума, но и върху сърцето на ученика, което не може да бъде заменено с нищо. Литературата като учебен предмет най-често поставя проблеми, които имат пряко отношение към идейното и нравственото възпи тание на учениците. Следователно всяка недооценка на възпитателното и образователно значение на литературата като учебен предмет е в противовес с великите задачи на „комунистическото изграждане на младото поколение". Оттук живият интерес, който на шата общественост проявява към тясно професионалните на пръв поглед проблеми на литературното обучение в училище. Въпросите, които възникват, когато се обсъжда обучението по литература, са много и разнообразни. Има обаче някои, които са основни и решаващи. От най-голяма важност, именно за обучението по литература, е проблемът за анализа на литературното произведение. Не само защото учебната програма отделя най-много време за изучаване творчеството на български и чужди писатели. Преди всичко затова, защото специфи ката на учебния предмет се определя от спецификата на литературното произведение, което става материал за учебна работа в часовете по литература. Напоследък обаче проблемът за литературния анализ при обучението по литература не се изследва задъл бочено, въпреки неговата сложност и многообразие, въпреки че тук енай-слабото мя сто в работата на редица учители. Откъсването на методическата наука от този проблем доведе и до изоставане въобще на методиката от най-новите достижения на литератур ната теория и естетиката. Затова напълно оправдано въпросите на литературния анализ вучилище се намират в центъра на всенародното обсъждане на обучението по литература.

По време на националното обсъждане на обучението по литература един от основните проблеми, по който се спореше доста темпераментно, бе за качеството на учебниците по литература. Въпреки отделни крайни и неверни твърдения, до които увлечението, а отчасти и предубеж дението доведоха някои критици, общата оценка бе единодушна и правилна. Дискусията потвърди, че учебниците по литература, макар някои автори да са постигнали частични успехи, изостават от развитието на литературната наука, не са пълноценни помощници на ученици и учи тели. В учебниците по литература не се разкриват ярко и пълно идейната дълбо чина и естетическа ценност на художе ственото произведение. Историко-литературният процес не се осветлява в неговата широта и сложност. Допускат се грешки от най различен характер- научни, методически. Езикът е сух, неизразителен, неточен, претоварен с шаблонни фрази.

Съвременната ни литературна наука и критика вече изтъква дейци, които по значение на творческите си резултати не само се изравняват с обективната стойност на достигнатото в миналото от найзначителните наши литературни критици и историци, но сочат и едно по-високо, качествено ново идейно-естетическо развитие. Сред тях с вярно естетическо чувство и проникновеност на изследователския си талант изпъква Пантелей Зарев. Първият том от неговия нов труд „Панорама на българската литература" е начало на забележително явление в съвременната ни литературна наука. В него ярко се изявяват особеностите на метода и стила на Зарев като литературен критик и историк и изпъква убедително големият му принос в изграждането на марксическа, научна история на българската литература, ин- терпретираща литературния процес в не говата сложност и противоречивост, с оглед вътрешните му естетически зако номерности.

Става вече традиция всеки отзив за нова книга, изучаваща творчеството на Каравелов, да започва с констатацията, че със своята силна и сложна личност писателят и днес привлича вниманието на литературната история и критика. И тази констатация не звучи шаблонно, защото отбелязва един значителен литературно-исторически факт. Нашата съвременност именно осъществи пълно издание на Каравеловите съчинения и направи решителен принос в каравелознанието както с обемни монографии, така и с отделни студии, които поставят нова и интересна проблематика. Критичният поглед същевременно открива в съвременните изследвания за Каравелов поподчертано изявен специфичен литературоведски подход. На смяна на фактологичните и биографични издирвания, на смяна на описателния подход логично идва стремежът към по-конкретно разглеждане на естетиче ските и теоретически проблеми, които поставя творчеството на Каравелов, към изследване на неговото писателско майсторство във връзка със закономерностите на Литературния процес, с особеностите на таланта му и пр. Книгата на Цвета Унджиева има своето положително значение преди всичко като явление, което подкрепя тази насока в развитието на науката за Каравелов. В нея не само се открива и използува нов фактологичен материал, не само се обогатяват представи и уточняват акценти, но преди всичко се търси решение на същностни литературно-исторически, теоретически и сти листически проблеми, които Каравеловото творчество поставя. Именно тази насоченост на изследването възбужда интерес към него и му предава свой облик.

Достойнствата на новата книга на Борис Делчев - сборника с мемоарни очерци „Познавах тези хора откривам в три посоки: във вълнението, с което авторът общува с творците; в ерудицията на литератора критик; в добросъвестността на научния работник. И ако всички тези черти са изя вени и събрани чрез един толкова своеобразен жанр, какъвто е мемоарният очерк, то авторът би ни поднесъл - а в нашия слу чай е така - една интересна и ярка книга. Още повече, че тук понятието „мемоарен очерк е употребено твърде условно и не бива да се разбира в тесния смисъл. Предмет на -изображение не са случайни общувания или срещи, нито битови подробности, свързани с личността на разглежданите творци: по един пъстър начин в очерците на Борис Делчев съжителствува мемоарът с активно изя вената съвременна позиция; литературнокритически оценки се преплитат с художествена публицистика. Авторът не търси измеренията на моралните и литературни качества на свои те герои чрез конкретността на ситуациите. Неговата етична мярка е много по-обемна и многопланова, конкретната ситуация умело е вплетена като детайл от цялостен рисунък. С всеки фрагмент все по-ярко се откроява творчески профил върху съответен обществе но-исторически фон.

Като връх в националноосвободителните борби преди Освобождението, като народно движение с изключителни исторически последици и националнонравствено въздействие Априлското въстание става основна тема в българската литература през първите години след Освобождението. Литературната история отбелязва обаче определена последователност в художественото овладяване на темата от различните литературни жанрове. Най-бързо и спонтанно откликва лириката, още по време на самото въстание и непосредствено след него. От началото на 80-те години (след Вазовата „Епопея на забравените" (1881- 1884) усилията се пренасят към епичните жанрове - през 1884 г. се появява първият том от монументалните художествени мемоари на 3. Стоянов „Записки по българските въстания", а през 1889 г. излиза първата част от романа на Вазов „Под игото“ - най-значителната белетристична творба за Априлското въ стание, първият роман в българската литература, който отговаря на високи художествени изисквания и един от най-хубавите романи в нея и до днес. По-конкретното вглеждане в литературния процес през 80-те години обаче показва, че значителността и грандиозността на темата подтиква българския писател доста по-рано, още в самото начало, когато Априлското въстание започва да определя тематическата насоченост на творческите му усилия, да се обърне към възможностите, които романната форма му разкрива за художествено изображение на народния живот и националноосвободителните борби. През 1881 г. излиза романът на Атанас П. Шопов „Десетдневно царуване. Из българското въстание в 1876 г. Дневници на един бунтовник“, който, макар да няма идейно-художествените достойнства на „Под игото“, поставя интересни проблеми не само с оглед историческата правдивост на изображението, но и с оглед появата и развитието на романа като жанр в българската литература. „Десетдневно царуване“ на А. П. Шопов има приоритет по време както пред „Записки по българските въстания" на 3. Стоянов, така и пред „Под игото“ на Вазов. При това романът на А. П. Шопов не отминава незабелязано нито от читателите, които с интерес го следят още когато се печата като подлистник във в. „Българский глас“, нито от критиката, и което е особено важно - от Ив. Вазов и 3. Стоянов, които реагират живо и еднакво отрицателно, макар и по различни причини. „Десетдневно царуване" на А. П. Шопов има приоритет още в едно отношение - той е първият български роман, преведен в чужбина.

Със своя реалистичен и демократичен характер, с патриотичната си гражданска насоченост българската художествена литература е най-богат извор за българската народопсихология. Ако в току-що излязлата антология „Народопсихология на българите" липсват откъси от художествени творби, причината е в трудността или невъзможността да се представи антологично народоведският и народопсихологическият принос на художествената ни литература. Това би означавало, както пише съставителят, да се включат „цели глави, не, цели романи от Л. Каравелов, Ив. Вазов, А. Страшимиров, Д. Димов, Д. Талев, Ем. Станев и др." Художествената литература обаче не е пасивно отражение на народопсихиката. Тя е активен фактор във формирането и развитието на народностно-националния характер, в самоосъзнаването и самовъзпи танието на народа. Нейното въздействие върху народопсихологията проличава особено отчетливо в преломни моменти от историческата съдба на народа, които са време на самопознание за него и които носят промени в народностнонационалния характер.