Леонид Ерихонов

Името на Христо Ботев получи широка известност в Русия във връзка с Април ското въстание. Руският печат през юниюли 1876 г. споменава в многобройни кореспонденции, посветени на българското въстание, нееднократно името на Христо Ботев като един от изтъкнатите дейци на освободителното движение в България. Естествено, в съобщенията на вестниците е имало и значителни преувеличения и неточности, които се обясняват не само с неосведоменост, но и със стремежа да се представят българските събития пред руското общество в определено осветление. Тези вестникарски бележки са интересни доколкото съдържат информации за поета-революционер.

Характерът на просветителството трябва да бъде изяснен, тъй като така ще се разбере по-правилно идеологическата и политическата борба в България през 60-70-те години на XIX век. Учените, които са изследвали българското просветителство в посочения период (Жак Натан, Мих. Димитров) отбелязват следните негови черти: 1. Просветителството е реакционна идеология на богатите търговци и занаятчии; 2. То е противоположно на идеологията на революционерите; 3. Идеите на просветителите са противоположни на възгледите на руските революционни демократи. Михаил Димитров посочва, че „след Кримската война просветителството се възприело от цялата буржоазна класа у нас".1, В националните борби през този период (60-70-те години, Л. Е.) те играли демобилизираща роля. 2 „Характерно за просветителството като идеологично течение е, че то предпочитало пътя на еволюцията пред революцията, з В един от последните си трудове Мих. Димитров идва до извода: „просветителството подаваше ръка на туркофилството, то бе идеология за борба срещу революционното движение и стана общо оръжие на всички буржоазни политически течения преди Освобождението, оттатък и отсам Дунава. 4 В посочените изводи М. Димитров поставя знак на равенство между просветиетлството, еволюционизма и туркофилството. Жак Натан в книгата си „Българското възраждане" също говори за противоположността между просветители и революционери. „Докато - пише Жак Натан - просветителите и църковниците изразяваха интересите на богатите върхове на българския народ, революционерите бяха изразители на интересите на пропадащите еснафи, на огромната част от селяните и на една част от зараждащата се буржоазна класа (либералната и част)" 5 А нализирайки мирогледа на Каравелов, Жак Натан и Мих. Димитров го противопоставят на Раковски и Ботев - като просветител на революционери. Грозю Грозев в „История на българската философия" разграничава две направления на обществената мисъл в България през 60-70-те години на XIX век, противостоящи едно на друго - революционното и просветителското.

К. Жинзифов (1839 - 1877) е прекарал половината от живота си, почти 19 го дини, в Русия. В Македония под влияние на Д. Миладинов и на личното си участие в борбата за роден език и училище той се изгражда като пламенен патриот на поробеното си отечество. Такъв Жинзифов остава и до края на живота си. След пристигането си в Русия Жинзифов, както и много други представители на славянската младеж, е взет под закрилата на Славянския комитет и става един от неговите възпитаници. Той се сближава със славянофилите (И. С. Аксаков, Н. А. Попов, П. И. Бартенев) и влиза в тех ния идеен кръг. От българите, получили образование през 50-70-те години в Русия, К. Жинзифов е най-правоверният единомишленик и съратник на И. С. Аксаков. От 1861 г. започва сътрудничеството на Жинзифов във вестника на И. С. Аксаков „День" (1861 -1865), след това продължава във вестниците „Москва“ и „Москвич" (1867-1868). След като изданията на Аксаков престават да излизат, Жинзифов участвува в органите, близки на редактора на „День — „Московские ведомости“, „Современная летопись" и „Православное обозрение". Българският публицист е бил близък човек в дома на Аксакови. Той се отнасял с изключително уважение към И. С. Аксаков, като към извънредно благороден, добър и честен човек", 1 В едно от писмата си Жинзифов пише: Домът на Аксаков и домът на Бартенев ще останат за винаги в паметта ми, където и да ме отведе моята съдба. "2 Навярно не е било приятно да ти правят забележка по повод изпита в повече чашка вино, но Жинзифов приема думите на Аксаков като от близьк игрижовен човек и затова споделя с Бартенев:,, Иван Сергеевич ми даде тихо и спокойно наставление и внушение за начина на Моя живот 3

В статиите ми за книгата „Публицистиката на Любен Каравелов“, излязла под редак цията на академик М. Димитров (т. І, 1958; т. 11, 1966) посочих, че много статии от първи том и всички кореспонденции от вестниците „Голос“ и „Одесский вестник“ и отчасти от „С.-Петербургские ведомости“, приведени във втори том, не принадлежат на Л. Каравелов. 1 В тогавашното състояние на материалите имах възможност само да докажа необосноваността на идентифика цията на Каравелов с различни кореспонденти от руски вестници и да изкажа предположения за лица, които са били действителни автори. Сега, след специално изследване, мога да представя убедителни доказателства за автора на петербургския вестник „Голос" през 1876-1877 г. -хъ ръч, на когото 105 статии са поместени в „Публицистиката“ на Л. Каравелов (т. II) и състав ляват около 250 страници голям формат, почти половината от книгата. Накратко да припомним историята на въпроса. В предговора си към втория том на „Пуб лицистиката“ съставителят твърди: „Аз решително поддържам, че „хъ-ръ“ е Любен Каравелов". И по-нататък в качеството си на основно и решаващо доказателство М. Димитров издига следното: „Др. Хр. Капитанов посвети обширно изследване на въпроса за отношението между х-р, от една страна, и Л. Каравелов, от друга. Стъпка по стъпка Капитанов изследва отношението на-х-р и това на Л. Каравелов към различни събития и лица, използувайки както вестниците на Каравелов, така и архивите му, в сравнение с писаното на х-р в „Голос". Въз основа обширния материал той идва до заключението, че тук -х-р и Л. Каравелов са едно и също лице. " След като се позовава в общи линии на авторитетността на ръкописния (и непубликуван) труд на Капитанов, авторът на предговора привежда съпоставяне на отделни фрази, извадени контекста, от вестниците на Каравелов и от кореспонденциите на „хъръ". на Oт Кой е все пак „хъ-ръ"? Първите сведения за него доста определено съобщава колежката му - белградската кореспондентка на конкуриращия „Голос" петербургски вестник „Новое время" А. Каирова. В една бележка от Белград с дата 23 август и подписана с буквата „К“ е посочено: „Досега ние знаехме, че в Белград се намира кореспондентът на „Голос“, знаехме, че понякога той съобщава на вестника достоверни събития от рода на нестаналото в действителност превземане на алексинацките височини от турците, но кой е той, как се казва, къде местожителството му - това оставаше покрито от неизвестността. Случайно и без да желае това, но само представителят на руския Таймс не се сближаваше и дори не се запознаваше никой от руснаците. Сега тайнственото инкогнито е нарушено благодарение на това, c 1 Каравелов в невярна светлина, Литературна мисъл, № 6, 1958, стр. 113-119. „Отново за, Публицистиката" на Л. Каравелов", Исторически преглед, № 6, 1967, стр. 119-136. 3 М. Димитров, Публицистиката на Любен Каравелов, т. II, стр. 4. 3 Пак там, стр. 55. e че кореспондентът на „Голуа“ граф дьо Перер само дето не го извика на дуел заради напечатаното в „Голос", че уж между изгонените от Белград кореспонденти бил граф дьо Перер, който съчувствувал на сърбите. Сега ние научаваме, че кореспондент на „Голос“ не е никой друг освен Райнер, прусак, който не говори на никакъв друг език освен немски, и по тази причина пише кореспонденциите си на немски език. Наистина - хубав кореспондент за руски вестник?"