Книжка-2

1961 Книжка 2 Съдържание

Пенчо Славейков е от онези автори, които в сравнение с предходниците си ни откриват съвършено нов поетичен мир. Той не е последовател на художествена школа, залязваща в своето развитие, а сам е пионер и вестител на оригинална насока в изкуството. Макар че с патриотичните, историческите и дори с интимните си творби напомня поезията преди него, той ни покорява с ново виждане, с нови представи за нрав ственост и любов към природата и човека. Читателят е привлечен от етичните му стремежи и въпреки чувството за противоречивост в неговите идеи скътва в сърцето си топла обич към поезията му. Ала дълго време прогресивната критика, сковавана от догматични гледища, тълкуваше неправилно наследството на Пенчо Славейков, свързваше го изцяло с реакционната идеология и с индивидуализма на Нитче. Тя не грешеше само в оценката на отделни творби - явление, напълно възможно. (Знае се, че дори големият критик Брандес сбърка сериозно, като нарече великолепната творба на Толстой „Война и мир" купчина хартия"). Литературната критика тълкуваше невярно личността на поета, идеалите му, неправилно оценяваше направлението, което той представлява. Постепенно настъпи разчупване на ледовете, отказахме се от гръмките и повърхностни отрицания, за да заживеем посвободно с очарованието на Славейковата личност и с красотата на поезията му.

В историята на естетиката няма теоретик, който в една или друга степен да не се е докосвал до проблемата за прекрасното. И не само докосвал. Ако теоретиците, които са развивали естетиката под формата на класическа поетика (Аристотел, Хораций, Боало) са зачеквали пробле мата мимоходом и като че ли между другото (макар все пак да са изказвали учудващи по дълбочината си сентенции), то теоретиците на тради ционната философска естетика - англичаните от XVIII и главно немците от XVIII—XIX в. — недвусмислено са поставяли прекрасното в центъра на своите научни търсения. В обхвата на философската естетика влизат значително по-голям до брой и значително по-разнородни обекти на изследване - само този факт естествено влече към търсене на допирни точки, на общи моменти, на обединяващи принципи и критерии, с помощта на които тези разнообразни обекти ще бъдат приведени в единство, в система. Добре е известно каква роля е играло систематичното изследване в класическата Философия на немците - като че ли немският философски дух е бил проникнат от потребността за систематичност. В системите на западноевропейската и главно немска естетика - от Баумгартен през Кант Шелинг и Хегел - прекрасното заема централно място. И този факт не е резултат от приключенията на спекулативното мислене, а естествен плод на търсенията на е динство в цялостния естетически опит на човека, изразяващ се, от една страна, в естетическото съзерцание на при родата, а от друга - в съзнателното и свободно художествено творчество. Така Кантовата „Аналитика на прекрасното включва и двата момента, защото според Кант необходимата за всички безкористна на слада от чистата форма" се извлича както от природата, така и от изкуст вото. Оттук и всички аналогии, които Кант прави между природа и из куство - ту изкуството се оказва модел на природата, ту художественият инстинкт на гения го кара да провежда законите на природата, като по този начин той се оказва частица от самата природа.

Значителните постижения на човечеството в областта на културата не са резултат от изолирани творчески процеси сред отделните народи. Народите, и тогава, когато са градили стени като китайската, са общу вали помежду си: те използуват и асимилират ценности, създадени от Други народи, развиват свое и заето по-нататък и сами предлагат завое ванията си в областта на културата на други народи. Така с общи усилия се е градила и се гради общочовешката култура. Литературата си народите творят по същия начин: от една страна, върху нея слага отпечатък племенният, народностният или национал ният гений; от друга страна, обаче се използуват и развиват литературното наследство на човечеството и множество прояви на разноезичната съвременност; творейки по тоя начин литературата си, един народ прави своя влог в световната литература, като предлага произведения и на чужди читатели и влияе и върху чужди автори. за Дължим да отбележим, че националното своеобразие на отделните литератури не е пречка за разнообразни влияния във всички посоки. Литературните взаимодействия обогатяват литературите, допринасят по-бързия им растеж, досегът с чуждото произведение често е досег на огниво до кремък. Литературните взаимодейтвия са особено характерни за нашата съвременност поради засиленото общуване между народите, масовите преводи на литературните произведения от един език на друг, изучаването на чужди езици като необходима съставка на съвременното образование. При това положение литературознанието не би могло и не би трябвало да се ограничи във фактите и процесите само на една отделна литература. Дори, изолирайки тези факти и процеси, то не би могло да ги представи в пълна и правдива светлина, да стигне до всичките им първоизвори и до онези ручейчета, които увеличават течението на общия поток, и да проследи цялото им значение, ако те преминават и в други литератури. Изолираното разглеждане на литературите, техните периоди, автори и произведения не дава възможност да се разкрият голям брой явления, процеси и закономерности, които стават явни само ако се съпоставят явленията, процесите и закономерностите в няколко лите ратури. Явленията получават яркост, величина и релеф при сравнение с подобни явления.

Най-употребяваното и най-разпространено определение за Тарас Шевченко е това, че е народен поет. Можем решително да се присъединим към него, доколкото става дума за кръвната и неразделна връзка на поета с народа. Обаче терминът народен поет се нуж дае от уточняване. Имаше хора, които считаха Шевченко само за съчинител на песни в народен дух, случайно овладял книжното изкуство и затова станал известен като продължител на безименните народни певци. За тоя несъм нено едностранчив възглед имаше известни основания. Шевченко израсна из народната песенна стихия, въпреки че, трябва да отбележим, той много рано се откъсна от нея. Поетът превъзходно познава и обича родния фолклор - това се вижда не само от стихотворното му наследство, но и от написаните на руски език негови повести и дневник, а също така от многобройните до казателства на съвременниците му. В своята творческа практика Шевченко нерядко прибягва към народната песенна форма, като понякога изцяло я запазва и даже слага в своите стихове цели редове и строфи от песните. Ние знаем шедьоврите от женската“ лирика на Шевченко, т. е. стихотворенията-песни, написани от женско или моминско име и свидетелствуващи за необикновената чувствителност и нежност на превъплъ тилия се поет. Такива стихотворения сред тях, като: „Ех, да имах чере вички“, „И богата съм“, „Влюбих се“, „Роди ме мама“, „До горичката отивах", разбира се, много приличат на народни песни по своя строй, по своя стилен и езиков строеж, по своите епитети и т. н.

The Autsider 1 - това беше заглавието на първата книга на двадесет и петго дишния общ работник и бивш член на анархистичния съюз Колин Уилсън, която излезе през 1956 г. в Лондон. Уилсън не беше сам. Със своето съчинение той излизаше от името на една група Радикално настроени млади английски автори, които си позволяваха да нарушат злат ното правило на всеки творец: да остави произведението си да говори само за себе си и правеха опит да изяснят теоретично какви са възраженията им срещу примирен чеството в буржоазната литературна традиция. Това обаче така шокира защитниците на добрия тон или както ги нарекоха по-късно „квадратните глави", че те им прикачиха задължаващото прозвище „гневни млади хора". Веднъж нарочени, гневните" направиха всичко възможно да оправдаят прозви щето си. Последваха декларациите, войнствуващите трактати, литературните скандали Страстите се разгаряха. „Гневните" издадоха обща антология с американските против ници на конформизма - представителите на така нареченото „бито поколение". Квад ратните глави“ не оставаха длъжни. Личната трагедия на Норман Майлър, който уби жена си, бе прикачена като конска опашка на флага на течението. ΤΟ Но ето че миналото лято един от „гневните" - Кингсли Амис, излезе в страниците на „Енкаунтър“, обърнат към изминалото десетилетие, за да ни признае, че.. .......една заран цялата пукотевица просто отшумя и безшумно изчезна и ние всички се изпра вихме ограничени в естествените си рамки да бъдем съдени отново единствено творческите си качества". И той се впуска в остра критика против филистерското многословие, което е пренадуло и извратило нещата. 2 На изхода на десетилетието сам Колин Уилсън осъжда увлеченията си по празните големи фрази и теоретическото опростителство на конфликтите, които търси в обществото. 3

С голямо удоволствие ще изпълня молбата на редакцията на списание „Литературна мисъл и ще разкажа за плановете на нашето списание. Неотдавна „Вопросы литературы" публикува аналогично изказване на главния редактор на родствения нам литературоведчески орган в България др. П. Зарев и разменянето на подобен род информации е според мен практическо осъществяване на нашия литературен контакт. Можем да се надяваме - работите вървят така, че съветските и българските критици и литературоведи не само по-добре ще бъдат информирани за направеното от едните и другите, но по-често ще участвуват в общото разрешаване на някои изслед вани проблеми. Ето защо толкова по-важно е да се знае какви проблеми интересуват всяка от двете страни. Нашата работа през текущата година ще мине под знака на подготовката за предстоящия XXII конгрес на КПСС. Тъй като на конгреса ще се отчете важен исторически период и ще се приеме нова програма на партията - програмата на строителството на комунизма - това задължава дейците на литературата да разберат пътя на нейното развитие, по-дълбоко да се замислят за закономерностите при изграждането на великото изкуство на комунизма, за отличителните черти на това изкуство. Ето защо разделът „На съвременна тема", с който се открива всеки брой на нашето списание, трябва да бъде не само достатъчен по обем, но и остро проблемен, включващ статии от обобщаващ характер, анализиращи процеса на литературното развитие в условията на победилия социализъм. Запланирани са уводни статии във всеки брой за работата на критиците и литературоведите в съвременните условия; за съдържанието им дават представа заглавията: „Критиката и идеологическата борба“, „Критиката и животът", Социалистическата естетика - на ново равнище“, „Критиката и естетическото възпитание на народа". Статиите от раздела „На съвременна тема" следва да разглеждат постигнатото вече от литературата и да набележат по-нататъшни пътища за по-дълбоко художествено осмисляне на живота, за по-високо майсторство. В нашия план фигурират работи на теми: задълбоченото отразяване на съвременната тема от литературата (В. Сурвило), трудът и човекът (от М. Кузнецов), боевият съветски хуманизъм и абстрактният, съзерцателен хуманизъм (В. Озеров), проблема за изграждането на новия човек в литературните произведения (В. Баскаков), морално-етичната тема в изкуството (С. Коритная), Литературата и животът на селото (Ф. Светов), търсенето на нови форми в изку ството (С. Гайсарян), за гражданствеността на младата поезия (Р. Копилова) и т. н. Освен това ще бъдат публикувани прегледи за състоянието на отделни литературни жанрове: за прозата (Т. Трифонова), за публицистиката (В. Литвинов) и др. В редица статии и публикации смятаме да разработим важната тема за партийността на литературата и с конкретни факти да покажем колко плодотворно е партийното Ръководство на литературата, новите форми и методи, които с огромна полза партията прилага в днешните условия. Изобщо списанието вижда задачата си в анализирането на онези нови черти и особености на литературния процес и на целия ход на литературния живот, които се развиха особено много именно в периода на нашия живот, ознаменуван с решенията на ХХ конгрес на КПСС.

Веселин Йосифов е написал вече десетки рецензии, статии и критични бележки, публикувал е редица доклади и беседи. Писани по различни поводи и в различно време, пръснати по много вестници и списания, предговори на издания и др., в своята съвкупност те очертават една темпераментна творческа физиономия, разностранни интереси и литературна култура. И ето след толкова години труд на литературно-критическото поприще той поднесе на читателя една съвсем малка част от тях в книга под заглавие „Статии за български писатели". Дали това е най-хубавото, написано от критика, мъчно може да се съди, но така или иначе то трябва да потвърди, да илюстрира разбиранията му за литературата икритиката. Чувал съм да казват за Йосифов, че има остро перо. И това безспорно е вярно. Защото малко са критиците ни, които така рязко утвърждават или отричат, както него. Във всичките му работи ярко проличават омразата“ и „любовта". Затова за критик като Веселин Йосифов, струва ми се, именно подхождат думите на С. С. Смирнов от статията му „Бележки за критиката": „Професията на критика може би е най-неблагодарната от всички литературни професии. Писателите обикновено се отнасят към критиците както шофьорите към инспекторите от КАТ - или ги уважават, или се боят от тях, но рядко ги обичат. "

През последните пет-шест години литературната наука в Съветския съюз преживява истинско обновление. Само като си помисли човек колко грешки и заблуждения, колко неправилни възгледи бяха преодолени за това късо време! И плахият тон, и емпиричният характер на Литературната критика, и рецидивите на стеснено раповско схващане за литерату рата, и нетърпимото изоставане на есте тическата и литературно-теоретичната мисъл, и често пъти очебийно снизените есте тически критерии. Като че ли отдавна бя ха времената, когато се брояха на пръсти сборниците с актулни литературно-критични статии и монографичните очерци за съветски писатели; когато липсваха поцялостни изследвания за новата руска и съветска литература, не се пишеха обобщаващи трудове за реализма и социалисти103 ческия реализъм. В книгите, които излизаха, се разглеждаха не всички литературни явления, по-сложните се отминаваха и цели периоди от историята на руската литература - например краят на 19 и началото на 20 век, оставаха недостатъчно осветлени. Редица обстоятелства пречеха да се погледне по-обективно и оцени с повече разбиране дори такова яв ление като пролеткултовската поезия от първите години на съветската власт, а да не говорим за поезията на Блок и Есенин или за сатиричното творчество на Илфи Петров. От литературния развой бяха изключени писатели, които на времето бяха играли значителна роля в литературния живот. И като естествен резултат на всичко това, наред с умните и сериозни книги започнаха да никнат едно след друго илюстративни, примитивно-социологични писания, наводнени с обилен брой цитати, зад които се криеха липсата на самостоятелна творческа мисъл, на способност да се вникне тънко и вдъхновено в художествените явления (което е свързано с природна дарба, с призвание), на истински дълбоки знания.