Книжка-1

Както за философията, така и за научната естетика въпросът за отношението между обекта и субекта на познанието е основен въпрос, без чиято правилна постановка и решение човешкото научно познание изобщо не може да се развива резултатно. В продължение на цялата история на естетиката този въпрос е бил поставян и решаван различно, като по тоя начин естетическите възгледи върху изкуството са се изразявали в двете главни направления - материалистическо и идеалистическо - при наличието и на разни меж динни или еклектически теории, които в последна сметка са се свеж дали ту към материалистическото, ту към идеалистическото направле ние в естетиката. Без да делим принципно съвременната човешка наука на западна и източна върху основата на географския принцип и без да отричаме или подценяваме в какъвто и да било смисъл и степен наличието на материалистически и диалектико-материалистически естетически възгледи в страните от капиталистическия лагер, не може да не се изтъкне големият факт, че научната естетическа мисъл в Съветския съюз и всички страни от социалистическия лагер се развива по линията на диалектическия материализъм, докато най-разпространените засега естетически теории на запад се оказват в различна форма и степен идеалистически преди всичко по постановката и решението, което дават на въпроса за обекта и субекта на изкуството и тяхното взаимоотношение.

В първите две глави потърсихме връзката между стила и личното светоотношение на художника. Подема ни вълната на могъщо, велико изкуство, което властвува над мисълта и подбужда чувствата и волята ни, когато творецът рисува действителността в светлината на значителни идеи-истини. До равнището на големите са се издигали само писатели, налучквали чувствителната струна на съвременността. Те носят с личността си, със своя собствен поглед върху света, с благородната си идейно-артистична насоченост нещо борческо, окрилящо, зовящо напред като мечта, като надежда. Именно от идейно-артистичното светоотношение на художника - и дълбоко интимно, и отговарящо по вътрешен смисъл на съдържа нието на живота - се начеват стилните белези в творчеството.

Въпросът за образа в литературната критика и история е все още почти незасегнат, но той съществува и се налага редом с въпроса за образа в художествената литература. Всяка критика, всяко частично изследване дори в кръга на най-ограничената проблема създава чертица от образа на творческата личност - да не говорим за цялостни монографии, които неминуемо портретират или поне са длъжни да портретират тази личност не само в нейните специфични особености, но и да я поставят в онази атмосфера, в която оживяват по-добре нейните пластични форми. Въпреки различието на средствата и на крайната цел, които изпъкват при изграждането на образа в художествената литература и в литературната критика и история, все пак и в единия и в другия случай портре тирането се подчинява на някои общи закони в портретното изкуство. (Казвам изкуство с пълното съзнание, че то никога не бива да липсва от средствата на литературния критик и историк).

С пътеписа „До Чикаго и назад" започва нова фаза в творчеството на Алеко. Може да се каже, че Алеко вече туря край на преводаческата дейност, с която влиза в литературата, и окончателно се ориентира към оригинално творчество. В първия си пътепис той вече съвсем определено говори за свои писателски планове. Той споделя мечти за литературна дейност, която свързва с бъдещо околосветско пътешествие. „До Чикаго и назад“ свидетелствува, че по време на престоя си в Америка Алеко е смятал да изобрази някои страни на нерадостния български живот. За такова намерение загатва той, когато отваря дума за американските богаташи3. Парвенютата в Америка му напомнили за „нашата прокопсана аристокрация", и Алеко се заканва да запее, песенчица" и за нея, когато тръгне с бай Ганю по Европа. Това показва, че през август-септември 1893 г. (ако не и по-рано) планът за бай Гановите подвизи по Европа е бил вече оформен. От „До Чикаго и назад" може да се заключи, че тази „песенчица" Алеко ще запее" в първия очерк, озаглавен „Бай Ганю тръгна по Европа". От това обаче не следва, че известни черти на „аристокрацията" не ще бъдат засегнати и в другите очерци за бай Ганю.

Богатството и дълбочината на белетристичното художествено произведение се съдържат главно в героите, в типовете, а не в различните ви дове лирични, публицистични и пр. отклонения и описания, колкото силни и нужни да са те понякога. Става дума, разбира се, за произведенията на реализма, които именно изискват да бъдат изобразявани типични характери. Всеизвестната формула на Енгелс веднага ни задължава да Добавим - в типични обстоятелства. В романа обстоятелствата са, така да се каже, сюжетни. Характерите се разкриват в цяла верига от съби тия, които възникват в отношенията помежду им, в отношенията им с околната среда, с природата. Ето защо белетристът трябва да умее да твори сюжет в широкия смисъл на думата или другояче казано - да фабулира.

Алеко Константинов е от ония наши писатели, които са оставили сравнително малко документи, при това пръснати в различни институти и лица. А това особено затруднява тяхното използуване и изследване. Опит да се преодолее това състояние представлява изданието „Съчинения в два тома" на Алеко Константинов, където съставителите са поместили почти всичко печатано от автора. Тук би могъл да бъде включен и малко познатият разказ „Страхливият войник“ и единадесетте строфи от три сатирични стихотворения, писани още в Николаев, които намираме в дописката „Пътуване по Русия "3. За биографа и литературния историк е от значение Всеки Новоустановен ръкопис. Публикуваното тук писмо е от времето, когато Алеко току-що е издал пътеписа „До Чикаго и назад". От писмото се вижда, че писателят живее с определени идейно-политически разбирания за Америка, със съзнанието, че животът там далеч не е устроен така „благополучно“, както го рисуват някои. Тъкмо по тая причина той не може да го препоръча на един български младеж, който дири своя път в живота. Алеко посещава Америка през 90-те години на м. в., когато по индустриалното си производство тя вече заема първо място в света. И той е поразен от необикновената концентрация на капиталите. Именно това го навежда до ония забележителни, не изгубили и днес своята историческа правдивост и актуалност обобщения относно същината на „американската демокрация", които намираме в „До Чикаго и назад": „Капиталът в Америка е достигнал до най-крайното си развитие и е задушил своята родителка - личната свобода".

На този въпрос бях се спрял в работа, посветена на пътеписа „До Чикаго и назад". Оскъдните положителни данни, приведени там, изхождат от едно писмо на Д. Петров до редакцията на в. „Свобода". В това писмо се съобщава, че до 24 юли 1893 г. Чикагското изложение било посетено от петима българи: „Подполковник Чилингиров, Хаджи Петков от Търново, Д. Радославов, Костадинов [sic] и Голованов". Домогвайки се до истината чрез изключване на явно недопустимото, заключих, че „Д. Радославов" е „докторът". Допуснах, че е вероятно инициалът „Д." да представлява негра мотно съкращение на „Доктор". Пак през изключване на очевидно недопустимото на правих извод, че този „Д. Радославов", не може да бъде Цветан Радославов доктор по философия, близък приятел на Алеко: Цветан Радославов въобще не е ходил в Америка.

Старият писател беше решил да прекара последните години от своя неспокоен живот „по-близо до природата". Берковица със своята красива околност му се беше много понравила. Тази околност му напомняла много швейцарския ландшафт, както той често обичаше да казва. Затова в началото на 1934 година Антон Страшимиров пристигна за втори път на летуване в Това курортно градче. Всеки ден старият писател правеше своите разходки до „Ашиклар". Почти не пропускаше случай да се отбие в горския разсадник, да се полюбува на пъстървите в намиращия се там рибарник и да се пошегува за това-онова. Веднъж в разговор, той изрази голямото си желание да се изкачи на връх „Ком Чел бил „Нова земя" от Вазов и му направило много силно впечатление описанието, което той давал за гледката, която се откривала от там. Дали пък е толкова хубаво на връх Ком?

Писмото се пази в Историческия архив в Държавната библиотека „Васил Коларов" в архивния фонд на Найчо Цанов. То е откупено заедно с други документи през 1955 г., а обработката им е направена миналата година. Предаваме го на днешен правопис. Заедно с него има и други две писма на Страшимиров. И трите не са датувани. По косвени данни със сигурност личи, че те са писани през 1902 г. Ето съдържанието на писмото:

На фона на последните три-четири бурни десетилетия образът на Людмил Стоянов като високоталантлив писател, страстен публицист и доблестен обществе ник се откроява с особена яркост. Неговият седемдесетгодишен юбилей е заслужен венец над едно значително дело. Многобройно и богато е литературното творчество на Людмил Стоянов: много томове белетристика, поезия, драматургия, Литературна критика, есета. Стотици страстно написани памфлети и статии на обществени и политически теми. Участие като гражданин в дългата и трудна борба против фашисткото варварство и против войната. Ето с две думи делото на Людмил Стоянов.

На 16 януари т. г. нашата културна общественост с уважение чествува 60-годишнината от раждането на Ламар - един толкова своеобразен поет-лирик, певец на българската природа, родното село и българо-съветската дружба. От отпечатването на неговите първи стихове в „Млад турист“ (Русе, 1916 г.) и „Всеобщ преглед" (1917 г.) изминаха повече от 40 години. Това беше бавен и крайно мъчителен път на развитие от Модернизъм към реализъм и социалистически реализъм. След Септемврийското въстание той активно сътрудничи в сп. „Пламък", редактирано от Гео Милев. Тук намират място редица негови антимилитаристични стихотворения, като „Война" и цикълът „Железни икони". Особено ценна в това отношение е поемата „Мирни размирни години" (1928 г.). Тя е тържество не само на реализма като творчески метод на Ламар, но издава трайни идейно-художествени обобщения. В „Мирни размирни години" той постигна Много свежи лирични картини - на селската неволя, на селския пейзаж, на бита иобичаите, като не скрива и другото, главното: българския селянин го влече мирният труд на полето, а не завоюването на чужди земи. По дух той е враг на войната.

В предговора към своите басни, като засяга някои особености на този литературен жанр, в който истината намира найкратко и непосредствено въплъщение, Лафонтен казва: „Тъкмо поради тези съображения, Платон, изгонил Омир от своята република, е дал в нея твърде почетно място на Езоп. Той изказва пожелание децата да всмукват тези басни заедно с млякото; той препоръчва на кърмачките да им ги разказват, защото инак не биха могли да се приучат отрано към мъдрост и добродетел. Вместо да се ограничим да поправяме навиците си, трябва да полагаме усилия да ги направим добри, докато те са още безразлични към доброто и злото". Тези препоръки на древния мъд рец обаче, поради настъпилата промяна в бита и съзнанието на хората, не намираха винаги достатъчен отзвук в поколенията и в някои епохи фактически се дойде до обратния резултат: без да бъде Формално изгонена от републиката на изкуствата, баснята беше изтласкана на последен план и трябваше да води едно твърде лихо съществувание. Лафонтен във Франция, Лесинг в Германия, Крилов в Русия и Михайловски в България, в различни времена, при различна обстановка и с различен успех, използувайки В повечето случаи езоповския сюжетен Фонд, я подхванаха, оживиха и тласнаха напред, но все пак не успяха да я израв нят по престиж с големите литературни жанрове, макар понякога да и осигуря ваха значителен достъп до простия читател. При всички случаи, дори когато се е радвала на значителна популярност, мълчаливо тя се е смятала рожба на непъл ноценно вдъхновение.

В една февруарска вечер на 1933 година, под схлупения таван на сиромашка къща в отдалечен от центъра квартал на столицата, шестима младежи сложиха осно вите на литературния кръжок „Христо Смирненски“, който изигра немалка роля през тридесетте години за насочва нето и развитието на литературната мла деж под знамето на пролетарско-революционната литература. Над петдесет млади хора преминаха през него в различните години, от 1933 до 1941, когато дейността му постепенно заглъхна. От тях не са живи тринадесет. Преждевременна смърт ги изтръгна от редовете на младата литературна смяна не можаха да разгърнат по-широко све жите си дарования. Цветан Спасов, Васил Воденичарски, Емил Шекерджийски, Кирил Маджаров, железарският и печатарски работник Петруш Работкин паднаха в редовете на партизаните с оръжие в ръка. Бомбите на англо-американските въздушни пирати, хвърлени върху София, отнеха живота на Христо Руменов и на поета-работник Димитър ХристовЛяпчето. Туберкулозата, тоя бич, който при условията на капитализма се шири като плесен връз влажно торище, срази гърдите на Иван Хаджидимов и Неделчо Бурянин, работник-металик, нежен и свенлив като момиче. Полицейски куршум уби друг работник - цинкографът Атанас Трендафилов-Ванцети, когото фашистките полицаи побързаха да обявят за самоубиец, за да потулят едно свое брутално престъпление. Тоя тъжен списък на мъртвите включва още имената на Емил Кръстев, Александър Вутимски, Асен Ведров (Шурдов).

По големите книжарници на Италия в края на миналата година се е появила една книга, на чиято луксозна обвивка стои заглавието „История на българската литература", автор - Лавиния Бориеро Пикио, Миланско издателство „Нова академия". Един труд от около 300 страници, посветен на българската литература, излязъл в една голяма страна, е явление, което заслужава внимание. Той вероятно ще привлече интереса на италианския читател, чиито представи за нашата родина не всякога отговарят на реалността. Починът на младата италианска бълга роведка радва нашата културна общест веност, която цени усилията на всички, които работят в чужбина с усърдие, за да запознаят читателя-чужденец с художе ствените богатства, създадени от народа ни през вековете.

Известният съветски изследовател В. Ванслов излезе с две книги, посветени на Някои от основните категории на марксистко-ленинската естетика - „Содержа ние и форма в искусстве“ и „Проблема прекрасного". Не е трудно да се разбере, че в сегашния етап на засилена борба между различните течения в естетиката, тези Книги придобиват особено значение. Много от въпросите на естетиката, които бяха заобикаляни в близкото минало или се разглеждаха само като илюстрация на общофилософските категории, сега са предмет на сериозни монографични изледвания. И двете книги на Ванслов имат характер на опит да се навлезе в специфичната сфера на естетиката, да не се заобиколят подводните камъни, да се сложи пръстът на раната. Ванслов не избягва и полемиката. И това ехубаво, макар че в полемичното си увлечение стига и до някои явно неправилни положения.

Първото впечатление от една полемическа книга е често измамно. Така е, понеже погледът се плъзга по гланца на остроумните възражения и без да ще изпуща нерешените въпроси, които запълват подтекста на всяка сериозна полемика. Именно - нерешените въпроси. Да се защити постигнатото е само предпоставка за действително научния спор. Ето защо Няма да започна кратките си бележки по повод на новата книжка на видния югославски марксист Борис Зихерл с впечатлението, което добих, когато той печаташе на части труда си в сп. „Съвременик". Бих искал да изтъкна само онези проблеми, върху които книжката „Изкуство и идейност" привлича вниманието. Още повече - Много от тях имат съвсем пряка връзка с проблемите, разисквани напоследък и у нас.

Пред нас е прекрасно оформена книга с дата 1954 година. Тя е издадена в София. Върху нея се е трудил голям научен и творчески колектив. Преводът на текста е направен от академик Людмил Стоянов. Негов е и предговорът към изданието - Бележита национална поема", в който Людмил Стоянов накратко засяга някои исторически и литературни моменти, като се позовава отчасти на руски изследователи на паметника. След това е даден преводът на „Словото" на български език, подир който е напечатан Староруският му текст.