Ганчо Савов

Преди повече от двадесет години един Белградски вестник направи анкета, с която искаше да узнае кои свои сънародници югославяните считат за най-популярни. След приключване на анкетата начело на листата стоеше името на Бранислав Нушич, наред с това на футболиста Моша Марянович. Това бе и е един от редките случаи в наше време, когато ня- какъв голям писател е ограден с такава популярност. За да я спечели, безспорно Той е навлязъл и в делника, и в празника 1 Боян Ничев - Бранислав Нушич", изда елство на БАН, 1962 г. 120 на хората. Само това можеше да ги на кара категорично да го поставят веред своите избранници на деня. Защото ве личината на един известен ум обикновено не се съпътствува с голяма популярност.

За преводите на художествени произведения у нас се говори твърде малко. Или ако се говори, разговорите ще бъдат повече по принцип", отколкото конкретни, за отделни произведения. А в ръцете на читателите влизат както хубави, тъй и невъзможни преводи. Така стои например въпросът с преводите от югославските литератури. Техните качества са съвсем различни - от хубави и художествени („Автобиографията" на Брани слав Нушич, прозата на Мирослав Кърлежа, Иво Андрич, Иван Цанкар и пр.) до лоши и скандални (сатирите на Радое Доманович, „Преживелиците на Николетина Бурсаче от Бранко Чопич и „Нечиста кръв от Борисав Станкович). Трите последни книги са може би най-лошите пре води, излезли в нашата страна от десетина години насам.

Сериозен и труден проблем е намирането на новото в съвременната югославска литература. Това се обуславя от голямото многообразие на литературни методи, направления и школи, всяка от тях със свои „семейни" схващания и принципи, със свои талантливи представители и, разбира се, с аргументи, че са носители на новото. А практически не е възможно да се даде обективна оценка още сега на някои от тези творчески методи дали наистина са нови или са само неизживяна мода. (Старото се разпознава лесно!) Всичко това е така, защото поетиката върви след поезията.

Широтата на понятието история в днешния си смисъл сама по себе си опре деля сложността на задачата, която изпъква пред съставителите на трудове по история на литературата. Решаването на тази задача изисква преди всичко изклю чително компетентно проникване в духа на времето, за което се пише и в духа на времето, в което се пише. Защото все помалко можем да се задоволяваме с ли тературни истории, които се свеждат до посочване на факти и до коментиране на събития, изхождайки от литературните произведения. Касае се за нещо значител но по-сложно: за показване на литерату рата като изразител на духовните, об ществените и икономическите процеси в тяхното прогресивно развитие. Това ще рече, че литературната история коренно измени своята роля и пред назначение, като се старае да проникне Дълбоко до основите на социалните явле ния, на творческите импулси и пр. Обек тивистичната регистрация не може да бъ де вече неин отличителен белег. Тя сега има за цел да даде широка панорама на Литературния и духовен живот на народите в различните епохи, да осветли ли тературните, а оттам и обществените, социологичните проблеми от наше гле дище. Вярно, че литературната история има свои методи и литературното творчество в нея се разглежда с по-други намере ния, отколкото ги разглежда поетиката. Но в сегашното си състояние литературната история вече има значително повсеобхватен и обобщителен характер и свързва в едно редица определящи еле менти от отделните литературни науки. Ако решим да търсим общи историче ски трудове по славянски литератури, на писани от такъв аспект, те ще се ока жат съвършено малко. И едни от тях, които в някои отношения се стремят да се покрият с тези изисквания, са дву томните „Очерки по историята на сла вянските литератури" на проф. д-р Емил Георгиев.

Литературните историци все още не са проучили достатъчно добре богатия материал за традиционния интерес на културната общественост в малката славянска нация - словенците (наброяваща днес 1 600 000 жители) към нашия народ, към неговата съдба и неговата култура. За този интерес има данни още от шестнадесетия век. Няколко видни словенци от това време - пътеписецът Бенедикт Курипечич, дипломатът Жига Вишнегорски, първият словенски граматик Адам Бохорич и един от гигантите в словенския литературен и политически живот, великият словенски просветител Примож Трубар (1508-1586) — не само споменават името на българите, но говорят с определена симпатия за тях. В по-късните времена интересът се засилва, придобива по-проблемен характер, българският език и култура стават предмет на изу чаване и изследване в работите на няколко бележити люде от малка Словения: деецът на словенското възраждане Жига Зойс, ученият Йерней Копитар и продължителят на неговото дело Франц Миклошич и др. А най-видните поети от края на 19 век - Антон Ашкерц, Симон Грегорчич и Йосип Стритар, както и Матия Маяр-Зилски, Йосипина Турноградска, Антон Сломшек, Л. Клинар са написали творби с българска те матика.

Литературната история е още в дълг към един много важен въпрос: интересът на другите народи към нашия народ. Казвам, че е още в дълг, защото този въпрос не е бил от минаван, но е разглеждан частично или пък най-често негов предмет са били изследвания на отделни взаимни влияния. Така са се избистряли много факти, които са показвали интереса на хора от друга нация към нашата. Обобщителните, систематизиращите и изчер пателни изследвания и публикации от този род, макар и малко на брой вече се появяват, като разширяват кръгозора на литературната история и още по-точно и вярно определят мястото и ролята на българския народ в литературна Европа. За нас особена стойност имат интересите, които са проявявали и проявяват към на шия народ славянските народи. За връзките ни с някои от тях вече се появиха книги, за други може би вече има трудове в ръкопис, а трети още не са добре проучени. Към тези третите спадат и връзките ни със словенския народ, които се проявяват от няколко века насам - кога по-интензивно, кога по-слабо. Те винаги са изразявали един подчертан интерес на напредничавата словенска културна общественост към съдбата и живота на нашия народ, показвали са желанието и за тесни връзки и задълбочено опознаване на българите. В тази кратка и по характер хронологична статия не би могло да се обхване всичко, което се знае за този интерес. А и тя няма друго предназначение, освен да информира за неговото развитие, да даде съвсем сбита картина на отношението, което съзрявало в Сло вения към нас. Проучванията, които правим сега и които вярваме ще донесат нови неща, ще бъдат предмет на по-обширен труд по този въпрос.