Любомира Парпулова

От 10 до 12. XI. 1970 г. в София се състоя симпозиум по въпросите на българския фолклор, организиран от Института за литература, Института за етнография и Института за музика при БАН. В работата на симпозиума взеха участие фолклористи, етнографи, музиковеди и литературоведи от София, Велико Търново, Пловдив, Пазарджик, както и видни фолклористи от СССР, Чехословакия, Румъния. Бяха прочетени 44 доклада и научни съобщения, които засягаха различни аспекти на проучването на българския фолклор - методи на събиране и записване, проучване на творците и носителите, история и съвременно състояние на българската фолклористика, отношения между фолклор и литература, фолклор и музика, фолклор и обред и пр. Директорът на Института за литература проф. Стойко Божков откри с кратко слово пленарното заседание. Той говори за значението на народното творчество за националната ни култура и за отговорността на нашата наука за неговото събиране, описване и запазване. С подчертан интерес бе изслушан докладът на акад. Петър Динеков „Българската фолклористика след Втората световна война". Като направи обстоен преглед на наследството, което нашата марксистка фол клористика получи от миналото чрез делото на редица възторжени събирачи и на компетентни и добросъвестни учени, акад. П. Динеков набелязва основните етапи в развитието на тази наука след 9. ІХ. 1944 г.: изучаване на съвременния фолклор, проучване на творците и носителите на фолклора, изчерпателно събиране на юнашкия епос и хайдушките песни, проучвания върху отделни фолклорни жанрове, върху историята на българската фолклористика, на връзките между литература и фолклор, на художествения метод на фолклора и пр. Преценявайки постиженията на българската фолклористика, акад. П. Динеков изтъкна голямото значение на опита на съветската фолклористика в тази насока. В доклада бяха набелязани и ред важни и належащи въпроси, свързани с бъдещото и развитие: да се продължи изследването на българското народно творчество с оглед отражението на социалния живот и националната съдба във фолклора, на отношението между национално и интернационално, на ролята на фолклора в народния живот, на специ фични естетически и творчески проблеми. Беше подчертана неотложността на някои конкретни въпроси, като написване история на българската фолклористика, създаване на речник на българския фолклор и осо бено издаването на списание по въпро сите на българския фолклор. На състоянието на фолклорните проучвания у нас бяха посветени докладите на Райна Кацарова и Николай Кауфман „Развитие на българската музикална фолклористика" и на Христо Вакарелски „Бъл гарското народно изкуство - състояние и изследвания". Д-р В. Гашпарикова (ЧССР) информира симпозиума за съвременното състояние на фолклористиката в Словакия. В доклада на Кръстьо Генов „Проф. М. Арнаудов като фолклорист" бе дадена висока оценка на приноса на акад. Михаил Арнаудов за събирането и изслед ването на българския фолклор. Като живо доказателство за значението на проучванията на големия наш фолклорист бе и докладът на Георги Данчев, който изнесе сведения за организираната от ВПИ „Кирил и Методий" фолклорна експедиция в Еленско по следите на акад. М. Арнаудов и за интересните резултати от нея. С внимание и искрено вълнение бе изслушано обръще нието на акад. М. Арнаудов към симпозиума на тема „Из историята на българската фолклористика". Работата на симпозиума протече в две секции - поетически фолклор“ и „музи кален фолклор“. С оглед интересите на читателите ще се спрем предимно на онези Доклади, които разглеждат важни методо логически въпроси или разработват проблеми, свързани с отношенията между фол клор и литература. Всички доклади, изне сени на симпозиума, ще бъдат издадени в отделен том.

През 1971 г. излезе новата книга на Боян Ничев „Увод в южнославянския реализъм. От фолклор към литература в естетическия развой на южните славяни през XVIIIХІХ в. Според самия автор това е теоре тико-историческо изследване на предпоставките за възникване на южнославянския реализъм, проведено с метода на сравнителното литературознание (стр. 5). Книгата е изградена върху широк сравнителен материал както из литературата, така и из фолклора на българи, сърби, хървати, сло венци. Авторът е използувал методите на теоретико-историческото и на типологи ческото изследване, за да разкрие специ фичните черти в тяхното литературно развитие, като същевременно го съпоставя с литературните традиции на Европа и Изтока и достига до извода, че макар и да остават европейски литературно-историче ски феномен, южнославянските литератури се доближават до източния модел на литературен развой според концепцията на акад. Конрад. Боян Ничев е навлязъл в една от найсложните и трудни, но изключително интересни области, където собствените методи на литературната теория и литературната история се оказват недостатъчни и се налага активната намеса на фолклористичната тео рия, социологията и народопсихологията. Като използува последните постижения на теоретическата мисъл в областта на литературознанието и фолклористиката и резул татите от многобройни конкретни изслед вания върху литературата и фолклора на южните славяни през разглеждания период, авторът е постигнал един истински синтез, а оттам вече и собствено становище за същ ността на явленията и процесите - успял е да създаде оригинален теоретически модел на естетическото развитие на южните славяни през ХVIII-XIX в. Завършеността на авторовата концеп ция се отразява и на композиционното ре шение на книгата - на първо място се изнася изводът, тезата, която след това се развива и защищава в хода на изложението. В съответствие с принципите на възприе тия дедуктивен метод още в увода авторът декларира основното си становище: „редица фолклорни процеси завършват в лите ратурата и важни литературни явления имат началото си в южнославянския фолклор" (стр. 6). И всичко по-нататък е орга низирано именно с оглед доказването на тази теза.

Сред българските народни приказки се откроява група сюжети, международни по разпространение, пародийни по характер, които заемат посредни ческо място по отношение на вълшебните, авантюрните и битовите приказки както откъм идейно съдържание, така и с оглед на естетическата им природа. При по-внимателно вглеждане в тях се открива нещо твърде интересно, нещо в повече в сравнение с обикновения хумор. Прозира своеобразен интелектуали зъм, който стихийно долавя и се старае да изрази диалектиката на света или по-точно на обществото, естествено на нивото на конкретни негови прояви. Често тези сюжети сполучливо осъществяват единството на скептичната мъд рост на основната идея с яснотата и остроумието на фабулното развитие и изис каността на сюжетното построение, стигаща на места до нови художествени открития. Един от сюжетите на тази група е отдавна известният и много проучван сюжет за Doktor Allwissend.1 Тук необходимостта ме заставя да предам с ня колко думи фабулата. Според най-стария български вариант една жена имала мъж пияница, който пропивал всичко, и тя едва изхранвала децата си. Като знаела, че царят убивал всички хекими, които не успявали да го излекуват, решила да се отърве от мъжа си, като го обявила за хекимин. Той обаче знаел, че царят бил болен от любов по една хубавица, и го излекувал, като наредил да се махне портретът и от стаята му. Станал пръв хекимин. Излекувал жената на един от царедворците, като подкупил един от слугите в болницата. Станал хекимин над хекимите. Царят на съседното царство се разболял от мерак по изгубения си пръстен. Мнимият доктор трябва да го излекува, т. е. да намери пръстена под страх от смъртно наказание. Решил да посветува" 40 дни при царя, преди да го убият, и поискал 40-дневен срок, като всеки ден му носят печено агънце и вино тригодишно. Всеки ден, като му носели яденето, казвал: „Останаха 39 още и т. н. Броял още колко дни му остава да живее. Слугите, които му при служвали, били откраднали пръстена и помислили, че брои крадците. Признали му и му го дали, а той казал на царя, че го с глътнало кученцето му и уж го извадил от него. Царят заповядал да избият всички други магьосници и хекими.

Свързано ли е творчеството на Й. Йовков с българския фолклор? Всеки без колебание би отговорил „да“. Така отговарят и литературоведите. Логично следва въпросът „как". На него обикновеният читател сам не би могъл точно да отговори, а литературната наука още не е предложила цялостен отговор. Ако нещо енаправено, то засяга само някои от по-частните проблеми, обединявани от този въпрос, а именно: „какво“, „колко“, „къде“, „доколко“, „защо“, „с какъв ефект". *** Българската литературна история разполага с факти, отговарящи срав нително подробно на първия подвъпрос - какво“, т. е. кои конкретни фолк лорни произведения. Те са събрани главно в книгата на Д. Минев в резултат от прилагането на психобиографическия метод при изследване творчеството на големия наш белетрист - какви фолклорни произведения е искал Йовков, кога, от кого; кой, кога, какво му е изпратил. Тази книга съдържа сведения, допълвани от мемоарно-анкетната книга на проф. Сп. Казанджиев,2 свързани с отговора и на подвъпроса „защо“, но не и цялостен отговор на този въпрос. От тях можем да съдим какви възможности е имал писателят да влезе в досег с българския фолклор, как се е отнасял към него на младини, какво е било отношението на зрелия Йовков към народното творчество. Оттук нататък въпросът за отношението между творчеството му и фолклора е разглеждан от нашите литературоведи или твърде общо, или твърде бегло. И В една статия е невъзможно да се отговори цялостно и подробно на въп роса как не само поради ограничения обем, но най-вече поради почти пъл ната непроученост на неговите подвъпроси. Тук само ще поставим някои от тези подвъпроси и ще предложим някои отговори. Ще започнем с по-външните" проблеми, свързани с проникването в тек ста - описване на материала, анализ на равнището на фабулата и сюжета, на композицията (във връзка с нея ще докоснем и някои проблеми, свързани със смисъла, със семантиката).

Книгата на Т. Ив. Живков „Народ и пе сен" направи силно впечатление на всички, които се интересуват от развитието на бъл гарската художествена култура. Подходът на автора към нашата народна песен енов за българската наука. Изправен пред алтернативата филология или социология, Т. Ив. Живков е предпочел социологията. С това той излиза извън традиционната за българската фолклористика филологическа ориентация, установена чрез авторитета на изсле дователи като д-р Ив. Д. Шишманов, М. Арнаудов, Й. Иванов и пр. Трябва веднага да се подчертае, че опитът на автора за завоюване на нова научна проблематика е завършил с явен успех. „Народ и песен" се очертава като едно от първите изследвания в марксическата фолклористика, в които намира израз тенденцията към по-широк, социологически и културологически подход към фолклора. Актуално като проблематика и като методология е разглеждането на фолклора не само като народно поетическо или народно музикално творчество, но и като тип художествена култура. В методологическо отношение трудът се опира върху най-добрите постижения на българската и съветската наука в областта на фолклористиката, социологията, теорията на културата, естетиката, музикознанието и литературознанието. Най-главните общи проблеми, които оформят облика на авторската концепция за същ ността на народната художествена култура, са представени в теоретическото въведение „Към определението на фолклора като художествена култура". Две са основните задачи, поставени пред тази част на книгата: 1. Да се разработи теоретически идеята за Фолклора като тип художествена култура, като система за създаване, разпространение и потребление на художествени ценности, в чието функциониране се обособяват две подсистеми - на циклите на трудовия процес и на формите на худо жествено образование. 2. Да се обоснове становището за недостатъчността на филологическия и на изкуствоведческия подход към фолклора, за отноше нието към фолклора преди всичко като към социологическа проблема и за определящата роля на въпросите за неговата системна ор152 ганизираност и за начина на функционирането му в състава на определен културен модел при неговото изучаване. Във въведението се уточнява и предметът на изследването. Това е българската народна песен с цялата сложност на битието и в народната патриархална култура. Този възел от най-разнообразни отношения, заплетен около народната песен, не се изчерпва със самата нея и затова авторът въвежда термина „народна песенност“. Основните сфери на художествената дейност при фолклора са определени най-общо като пеене, разказване, материално художествено творчество. Те съществуват и следователно трябва да бъдат проучвани в най-тясна връзка с циклите на трудовия процес и с формите на художествено образование. Народната песенност е избрана за обект на анализ, тъй като тя е най-пълната и най-развитата от трите съставки. По-нататък планът на книгата следва целенасоченото движение на изследователския интерес от общата теоретическа постановка към доказването и уточняването й чрез материала. В конкретните разработки на въпросите се получава действителното диалектическо допълване между социологиче ския, литературоведческия и музиковедския подход. Убедителният социологически анализ в първа и втора глава (Народната песенна култура“ и „Песенни цикли") е пренесен в третата глава („Към въпроса за художествения образ в песенния фолклор") на равнището на естетическите категории. Така се осъществява необходимото за анализа на всеки тип художествена култура йерархизиране на методиката и равнищата на изследване - ако си послужим с известни и елементарни математически понятия, социологическият анализ е необходимото условие", а художественият - „достатъчното условие". Последната глава „Певци и песни" представя още една степен от приближаването на теоретическите размисли към явленията и Фактите. В резултат от това възниква цяла редица от интересни идеи и сполучливи реше ния на проблемите, например за дарбата като групова, а не като индивидуална ценност; стремежа към усвояване на песните като стре меж към социологизиране на личността нормативността на пеенето като социална дейност и самостойността му като художе ствено творчество;