Искра Панова

Човек търси мото за статията. Не намира.... Няма обединяваща дума, мисъл, фраза от и за този конгрес (ако се не смята дълбокомислената сентенция на Алековия герой: „Свят широк - има ги всякакви"). Вината не е в многотемието на конгреса, макар че такова имаше за секционните заседания бяха оповестени седем теми. Наистина оповестена бе и една общоконгресна тема: „Състояние на естетическите проблеми днес". Но както се вижда, тя само очертава граници на конгресната тематика. Тя не поста вяше задача, която конгресът да се опита да реши. Пък и не можеше да постави Целият ход на конгреса, духът на разискванията, стилът и организацията на заседа нията му говореха съвършено ясно, че той не е от този тип научни конгреси, които имат за задача да решава т проблеми. Т. е. да установяват кое е вярно и кое не с кое е правилно и кое погрешно - да търсят с възможната за дадения момент на Подборът им е доста характерен и заслужава да бъде приведен: 1) Понятието за класичното и съвременни схващания за изкуството; 2) Изкуството и свещеното (сиреч религията); 3) Функционална и художествена стойност; 4) Изкуство и съвре менна техника; 5) Изкуство и психология на дълбочините (психоанализ); 6) „Нон фини то и завършване (на творбата), норми, стандарти и пр.; 7) Изследователски мето ди и нови схващания, теория на информацията, семантика и пр. 80 учна точност закономерността на изследваното явление. Тази амбиция беше чужда на конгреса като цяло. Така, както очевидно са го замисляли и такъв, какъвто се осъществи той, целта му беше не да се придвижи към решението на проблемите, не дори да сблъска становищата, а - да ги покаже. Конгресът бе един пъстър форум на мнения, един многолюден базар на теории и хипотези, една изложба-демонстрация на днешното състояние на естетическата мисъл в света, която понякога и доскучаваше. И това е първият, така да се каже, лек шок, който изпитва научният работник от социалистическа страна, когато попадне на подобен конгрес. Това, което за нас, при всичката му трудност и сложна историческа относителност, е главна грижа, страст и дълг - а именно да се доберем, в щракането на идеите, до вярна та идея - за тях очевидно отива на втори и трети план. За нас един научен конгрес е борба за научна правда, за тях - възможност да се изкажат мнения. Зад първото стои дълбокото убеждение, че истината е постижима, ерго - задължителна ; зад второто - че я няма или ако я има, непостижима е, пък и да е постижима - понякога и отчасти - не е задължителна. Патосът на научното търсене слабо гореше на четвъртия международен конгрес по естетика. И това не е за чудене, като се има предвид еклектико-релативистичната, обагрена с агностицизъм и дори мистика атмосфера на конгреса - повтаряме, на конгреса като цяло.

Трима са първомайсторите на късия разказ в нашата литература: Вазов, Елин Пелин и Йовков. Как пишат те? Как са направени“ „Иде ли?" и "Задушница", „Една българка“ и „Шибил“, „Андрешко“ и „Среднощен гост"? Банална истина е да се каже, че въпросът е твърде интересен и че той има отношение към всички страни в творчеството на един писател, между които не на последно място и към стила. Практически по-интересното е, че той се предшествува от един друг въпрос: откъде да започне разплитането на образната тъкан на един разказ, за да се види как е направен" той. Безспорно, художествената творба еорганично цяло - от където и да започнеш, ще стигнеш до всичко, ще обхванеш и цялото. Но всеки жанр има своята специфична структура, и когато се държи сметка за нея, работата се улеснява значително. Алексей Толстой казва, че архитектонически късият разказ трябве да бъде построен върху за петая и „но" (..., но...). И наистина у Вазов - дядо Йоцо ослепява, но освобождението на България му дава втори очи; у Елин Пелин - съдията-изпълнител се готви да изгребе хамбара на сиромах Стоичко, н о Андрешко изиграва съдията и спасява житцето; у Йовков - Сали яшар иска да стори себап, но разбира, че „колите, дето ги прави, себап ca".. Формулата ене само остроумна: тя улучва живеца на късия разказ като жанр - неговия с троеж, сюжетно-композиционната му схема. Късият разказ взима случката - героя - проблема в мига, когато случката става, героят се промен я, проблемът се разре шава - в преломния миг, когато ед но нещо се превръща в друго нещо. Запетайката и но-то на Алексей Толстой изразяват тъкмо този „контрапунктов" строеж на разказа. Затова късият разказ е събитиен и когато е само психология, епичен и без особена фабула, конфликтен е, без да бъде драма: той дава с таването, осветява пресечната точка, разкрива промяната. Затова може би в никой друг литерату рен жанр въпросът - как е построена творбата -не придобива такава специфична важност.

Как Вазов - този майстор-живописец на видимия свят - рисува онова, което е невидимо? Как предава той душевните движения на героите и атмосферата на събитието, с други думи - лирико-психологическия пълнеж на разказа, в сравнение с другите двама разказвачи и по-специално с Елин Пелин? - По начало по същия начин: като свидетел и наблюдател. Когато трябва да се разкрие „душата" на героя, на събитието или на пейзажа все едно, думата взима авторът, за да я обрисува и обясни. Естествено, че преди автора това вършат сами героите, доколкото се характеризират със своите постъпки и реплики: Вазов е първомайсторът на репликата и диалога и би останал недосегаем, ако Елин Пелин не беше неговият равностоен съперник в това отношение. И двамата владеят до съвършенство характерологичните възможности на репликата. Но не всички душевни движения могат да получат адекватен израз в репликатада не говорим за идейно-емоционалния, духовния пълнеж и смисъл на ситуациите, постъпките, момента, особено в късия разказ с неговите строго определени възможности. Какво и колко могат да кажат за себе си герои като дядо Йоцо или баба Илийца, или Станчо и Стоилка, или Лисичката, дори когато са Елин Пелинови селяни? що се отнася до природата, до предметите и животните, те изобщо мълчат. На тях трябва да помогне авторът. Въпросът и тук е – как?

Изтече една година, откак приключи работата си Петият междуна роден конгрес на славистите в София. Приносът на конгреса бе безспорен и плодотворният тласък, който той даде, отдавна е пренесен по мес та", в десетките центрове на съвременната славистика. Един научен конгрес обаче представлява интерес не само с науч ните приноси сами по себе си. Не по-малък интерес представлява методо логията на научното изследване, която той демонстрира. В гъмжилото от теми и проблеми на Петия конгрес на славистите се открояваха токуречи почти всички по-значителни методологически насоки, пречупваха се основните философски школи и оттам - основните класово-партийни позиции в науката днес. Едно изследване върху методологията на науч ното дирене, така, както бе представена тя на конгреса, би дало материал за твърде интересни изводи. Обсегът на настоящите бележки е, по понятни причини, много по-ограничен: те засягат само два доклада. Философско-методологическите позиции обаче, от които изхождат авторите им, са широко разпространени в западното литературознание. И това прави тези две студии типични и в известен смисъл представителни за състоянието и насоките на западната славистика днес.

Връщнето към Йовков - след Вазов и Елин Пелин - винаги буди остро чувство за неговата о б особеност като художник. Когато сравняваме Вазов и Елин Пелин естествено е да боравим с прилики и разлики, да говорим за закономерна крачка напред в развоя на късия разказ. Стигнем ли до Йовков, всичко това почва да звучи твърде общо и приблизително. Крачката напред и тук е налице. Но при него тя не е само крачка напред, а и крачка „встрани". Приликите и разликите тук се оказват по-косвени и по-дълбоки, тъкмо защото са сложно опосредени от художническата обособеност на Йовков. Наистина и Йовков се е опирал на Вазов - поне дотолкова, доколкото се е опирал и Елин Пелин. И Йовков, макар че прописва разкази десетина години след Елин Пелин, строго погледнато, няма друга национална школа и друго наследство зад себе си, освен Вазовите, а и друг пример редом със себе си - освен Елин Пелиновия. И все пак Йовков упорито, сантиметър по сантиметър, двадесет години под ред пробива с в о я художническа пътека все по-настрани от вазовскоелинпелиновската магистрала. И читателят усеща, че отделните съпоставки между тях и него биха дали още по-малко, отколкото между Вазов и Елин Пелин, ако не са минали през разбирането за цялото; че преди да се разлага на прилики и отлики, - тъкмо Йовков повече от всеки друг - трябва да бъде почувствуван в неговата своеобразно усамотена, в сравнение с първите Двама, почти затворена художническа система.

„Ако можеха да говорят може би по-непосредно от всяка друга Йовкова творба изправя читателя пред една особеност, на няколко пъти спо менавана напоследък като „предметност“ на изобразяването, на словесния рисунък. Всъщност тази т. н. от нас предметност представлява един от аспектите на въпроса за строежа и функциите на словесния образ у Йовков Разрешението, което той му дава, е толкова важно, колкото е и характерно Йовковско. И един анализ, засегнал така или иначе строежа и композицията на творбата като цяло (на „макрообраза"), не може да не се спре върху строежа на „микрообраза" - на отделния езиков образ и неговата функция в цялото. Това са въпроси на словесната тъкан на художествената творба, взети откъм тяхната специфично стилова страна. Докато композицията и изобщо строежът на Йовковия разказ пре търпява сравнително по-сложен развой, словесният рисунък у Йовков се развива, така да се каже, по възходяща права: това е прогресивното разгръщане на една и съща изобразителна тенденция от „Овчарова жалба до „Ако можеха да говорят“. Пътят едълъг - от 1910 до 1936 г. — но прав; разликата е огромна, но естествена и неминуема.

От 28 август до 2 септември 1972 г. в Букурещ се състоя VII международен конгрес по есте тика. Участвуваха над 500 делегати и гости от 30 страни с 327 научни съобщения и няколко доклада. Работата на конгреса, чиято обединяваща тема беше „Изкуството, естетиката и човекът на съвременността“, протече в 6 секции: І. „Аспекти на естетичната формация (худож ник-критик-публика)"; II. „Съвременното изкуство. Умира ли изкуството?"; ІІІ. „Съ временни изследвания по история на естетиката; IV. „Нови методи, нови критерии"; V. „Есте тика на околната среда и на всекидневието"; VI. „Открита (свободна) секция". Както и досега, конгресът се подготви и проведе от Международния комитет по естетика в Париж с председател проф. Йозеф Гантнер (Базел - Швейцария) и с решаващото и щедро участие на странатадомакин Румъния. Да се пише за международен конгрес по обществена наука, още повече когато тази наука е естетиката, е задача във висша степен приблизителна и RRIO условна по решение. Специфичното предимство на подобни конгреси - широтата на научната панорама - върви ръка за ръка с нейната специфична непълнота и фрагмен тарност, със субективното фокусиране на частите и, с невъзможността всичко да се чуе и разбере. * - с нейната задължителна неточност. Който твърди друго, говори от лукаваго, колкото и оптимистично да звучи това за публика, свикнала с истини от последна инстанция. И има случаи - настоящият е от тях, - когато стремежът към достоверност е правопропорционален на онова поле за корекции и приближения, което и автор, и читатели би трябвало да оставят около чуж дите твърдения и собствените тълкувания. И така, предупредили за цялата приблизителност на „панорамата“, ще започнем с най-приблизителното в нея - с общите впечатления. През 1960 г. в Атина нашата страна за първи път взе участие в между народен конгрес по естетика, тогава четвърти поред. На фона на изтеклите 12 години естествените разлики между Атинския конгрес и този в Букурещ добиват особена значимост, а съпоставката им се налага от само себе си. Още повече, че и най-повърхностното сравнение внася известен ред в хаотичната пъстрота на впечатленията, организирайки ги в една по-четлива схема. под Първо, времето е свършило жестоката си работа: двама от най-ярките участници в Атинския конгрес, стълбове на западната естетика - Роман Ингарден и Хербърт Рийд, са вече покойници. Отсъствуваха и такива авторитетни естетици-философи като американеца Томас Мънро и италианеца * Така например настоящите бележки не засягат конгресните материали на немски език. 7 Литературна мисъл, кн. 6 97 Луиджи Парейсон, чиито доклади бяха от гвоздеите на конгреса в Атина; докато „старата гвардия" се представяше главно от проф. Етиен Сурио, сега вече почетен председател на Международния комитет по естетика, и проф. Вла дислав Татаркевич. Така че, персонално погледнато, има основание да се го вори за известно оредяване на звездите от първа величина, що се отнася до естетици-философи, т. е. занимаващи се с общите въпроси на т. нар. естетиката. Тази разлика би си останала изолирана случайност, ако не съвпадаше, подсилвайки го, с впечатлението за известно общо отслабване на фронта на т. нар. философска (някои казваха - традиционна) естетика. Човек имаше чувството, че мнозина от онези, които така или иначе днес тласкат естетиката, не се намират на конгреса. Или по-точно, че новото, каквото и докол кото го има днес, особено в методологията, се ражда извън нейната сфера, в други науки и по-специализирани области: лингвистика със семиология, математика, теория на информацията, социология и пр. Показателно е, че съвременниците, на които се позовават научните съобщения, се казват често Хомски, Винер, Барт, Франкастел, Панофски, Леви-Строс и пр., т. е. все неестетици (най-многото - изкуствоведи) и все отсъствуващи от конгреса. Оче видно методологическата ос се е изместила в последно време от естетиката през философията към други, частни науки, по-конкретни и по-точни в методиките си. Най-убедително говореха за това самите конгресни съобщения, значителен брой от които се основаваха на семиологията, експерименталната психология, математическото моделиране, при почти повсеместно, макар нюанси рано проникване на структурно-системния подход.

Изказването ми не може да претендира за задълбоченост или цялостност: това са само бележки по конкретен спор, свързан с някои по-общи въпроси на литературната наука и критика. 1. Обстоятелството, че тази година проецираме разискванията си върху две различни тълкувания на конкретно произведение, вече предопределя едно по-друго пречупване - разширяване на темата. Същевременно начинът, по който „Литературен фронт“ поднесе двете статии, допълнително разшири обсега на разискванията, като наложи въпроса за нашите литературни нрави, за т. нар. морален, духовен климат като условие за научна и критическа работа. Най-после с неочакваното вмъкване на въпроса за структурализма като изследователски метод др. Жечев отвори още една врата — към т. нар. културна политика, към алтернативите на нашето научно и културно развитие. за При такова усложняване бих искала най-напред да припомня някои неща, да останат ясни обстоятелствата и незамъглена картината на спора. Откривайки семинара, др. Натев ни поздрави с благотворната еволюция, която се наблюдава в нашите литературни нрави: една дискусия, започнала с рязка реплика и която преди години би завършила с нея, сега намира мирно продължение в нашия семинар и по-нататък ще намери безпристрастно изло жение в „Литературна мисъл“. Разликата е наистина голяма и всички и се радваме. Но достатъчна ли е? Дори простата съпоставка между тиражите на „Ли тературен фронт“ и „Литературна мисъл“, т. е. между броя на хората, до който стигат едното и другото издание, показва, че спорът почна при едни условия, а продължава при други. Няма го някогашният едноличен диктат. Но е налице анонимно своеволие, скрито зад названието „редакция“, което е пак аноним, щом др. Жечев, член на тази редакция, сам е бил изненадан от бележката и и изрично се отграничи тук от нея. И докато това негово отграничаване характеризира положителната еволюция, която сме изминали за последните 15-на години, поведението на „Литературен фронт“ говори, че този орган още не е забравил всичко, което трябваше да забрави от някогашната си практика, и не е научил всичко, което трябваше да научи след 1956 г. Едно друго, вече частно колебаене на стрелката: вземайки тук пръв думата, Н. Георгиев се отказа от острите изрази в своята втора, непубликувана статия-отговор, та да протече работата ни в по-спокойна атмосфера. Но оче видно повлечени от инерцията на „Литературен фронт“, опонентите му така или иначе не поеха протегнатата ръка, макар че ироничните квалификации и острите обобщения не дойдоха от Н. Георгиев — тях прочетохме за първи път в пространната реплика на Т. Жечев. Може да се съжалява, че не успяхме да прекъснем още в началото на семинара лошата външна инерция.