Йонка Найденова

Влиянието на българската литература не може да си съперничи с ролята, която литературата на нации от езикови общности като френската, немската, руската и други са заемали в унгарския духовен живот. Достатъчно е да споменем История на европейската литература“ (1934) на Михай Бабич, където този найголям теоретик и естетик на буржоазната либерална мисъл признава, че „и наймалкият изостанал народ може да роди литературна величина със световно значение", но от труда си изключва напълно както българската, така и литературата на балканските народи. Този факт свидетелствува не само за неговото отношение, но и за отношението на тогавашното официално литературно мнение към духовната култура на „малките“ народи. В труда на Марцел Бенедек „Съвременна световна литература“ (1920) и на Вайглер Бенедек „История на световната литература" (1921), написани за широката читателска публика, също няма да намерим нито едно българско име, а в появилата се по-късно, през 1941 г. „История на световната литература“ на Антал Серб, на нашата литература се отделят само няколко реда. Йожеф Байза, професор в катедрата по южнославянска филология Унгария преди 1945 г., заявява открито, че българската литература „от гледна точка на световната литература няма значение". B Най-добрите представители на културния живот на Унгария обаче са говорили винаги за общите културни ценности на източноевропейските народи и съ знавайки нуждата от взаимно опознаване, са считали изграждането на мост между народите на Централна и Източна Европа за една от главните национални задачи. Първият, който след хилядолетно мълчание отправя поглед към „малката" Литература на България, е Габор Казинци, писател и публицист, радикален представител на унгарския реформизъм в първата половина на миналия век: „Навярно, като е искал да разшири кръгозора си или да докаже възгледите си, търсейки подкрепа на идеите си, той е стигнал до историята на източноевропейските народи, до проучванията на тяхната литература. По всяка вероятност е забелязал появилите се общи черти в историите на източноевропейските и унгарски народи, в актуалните проблеми на националното възраждане. Тези общи черти са породили симпатията му към съседните народи." И по-нататък: „Значението на статията на Казинци не е в научната й стойност, тъй като съобщава данни от трета ръка (статията му е преработено съобщение от анонимен руски източник, публикувано най-напред от чеха Йохан Пуркинье в парижкото списание „Ост унд Вест" през 1839 г. - б. а.). Статията е по-скоро показателна с това, че унгарската интелигенция от епохата на реформизма е насочвала вниманието си не само по посока на 1 Цит. по Ласло Бока. Ботев. Forum, 1950, с. 471-472. 63 Запад, но се е интересувала и от дотогава непознатите, затворени между стените на Турската империя Балкани. Съчинението на Казинци отваря на стената процеп, през който се разкрива пробуждането на един поробен народ в нация,

В сравнение с такива развити клонове на българското сравнително литературознание като славистиката литературните отношения между България и Унгария са по-слабо разработени. При заниманията ми с връзките на тези две култури обаче аз се натъквам на проблеми, важни за онзи кръг от въпроси, които същностно ние определяме като славистика. Тук става дума за живота на една общност от Дунавския басейн с взаимоотношения от древни времена до ден-днешен. Тази общност е свързана непосредствено с една от героичните дати в нашата история - Чипровското въстание, знаменателно както по своя характер, така и с факта, че насочва нашето внимание към дейността на българите-католици в чужбина. По този въпрос най-ценни си остават проучванията на проф. Милетич, интерес будят и публикациите на проф. Телбизов. Но с оглед на доизясняването на отделни проблеми, отнасящи се до унгаристиката, но свързани и със славистиката, в настоящата публикация аз искам да засегна един по-частен въпрос - въпроса за значението на едно такова културно средище като Банат и още по-специално за първите прояви на преводачески интерес към един от най-значителните поети на миналия век Шандор Петьофи. Известно е, че след разгрома на Чипровското въстание от 1688 г. голяма част от бъл гарите потърсват убежище на унгарска земя, като се установяват предимно в нейните южни области. Остатъци от чипровските католишки българи - около 3400 души - се заселват в селището Винга, „павликяните" от Свищовско и Никополско на брой 6000 души - в Бешенов и т. н. Общо по данни от 1896 г. броят на българите-преселници в Банат доближава цифрата 15 000, за цяла Южна Унгария тази цифра се движи между 25 000 и 40 000 души. Всички те се изправят пред един основен проблем - проблема за родния език и книжнина. Както и останалите българи-преселници, българите в Банат не скъсват връзките със своя народ, напротив, те се вълнуват живо от неговата съдба и мечтаят да се завърнат в старите си огнища". Поради ре дица причини обаче банатските българи поемат сравнително самостоятелен път на развитие, което предопределя техния духовен живот. Ръководейки се от стремежа да не забравят своя език и родина, и като реакция срещу опи тите на властите за асимилиране на българското население прогресивната обществена мисъл в Банат развива своята писменост и създава своя книжнина - учебни и църковни помагала, списания, вестници и др. Показателно в това отношение е мотото на „Вингански народен вестник" - С бога, за народа и отечеството ", или на „Български дневник": „Народната воля е божия воля!" Във връзка с основната цел на тези издания - да поддържат будно националното съзнание и матерния език - банатските българи публикуват предимно материали, свързани с непосредствените, битовите нужди на населението: календарски данни за религиозните празници, времето и сезона, поучителни статии за хигиената и земеделието, съвети за лечение при болест, местни вести и т. н. Успоредно с това е отделено място и за въпроси от по-друг характер: за държавната управа, за миналото на „павликяните“, обзорни статии за събитията в родината, където „отколе време Турция е заграбила най-хубавите земи, а хората превърнала в роби"2, статии за съседните народи - турци, сърби и др.; отделни раздели като „Какво ново по света?“, „Оттук и оттам по нещо“ и „Книжнина" разглеждат събитията в другите страни, новостите в техниката, образованието, книгоиздаването и т. н. На фона на общото състояние на българската книжнина в Банат, в зависимост от характера и целите на споменатите издания може да кажем, че преводната художествена литература е по-слабо застъпена, но не и пренебрегната. Банатските книжовници полагат значителни усилия да се приобщят към завоеванията на чуждата литература и по разбираеми причини

За да се разбере огромното влияние, което Петьофи оказва върху различни художествени направления и периоди на българската литература, е необходимо да се вземе пред вид своеоб разието на художествения свят на поета, цялото богатство от идеи, характеризиращи облика на чуждия творец. Сред тези разнородни и в същото време обединени от едно основно звено - любов и свобода - идеи, се открояват основните идейно-естетически черти, с които Петьофи прониква в България: І. Революционна романтика. 2. Универсализъм. 3. Проблема за героя, с очи, отворени за злините в обществото и воюващ за тържеството на свои те идеи. И трите проблема определят същината на творбите, които стоят в центъра на нашето вни мание - стихотворенията „Лудият“ и „Едничка мисъл ме тревожи..." и поемата „Апостолът". Всички те ни насочват към романтичните течения на епохата и измежду немалкото преводи на стихотворните творби на художника имат най-голямо значение за българския духовен живот. Нямаме за цел да изследваме цялостната рецепция на поета, а само проникването на онези представителни и значителни от гледна точка на българската литература творби, които очертават върховните моменти при възприемането на Петьофи у нас. Това са моменти, когато поезията на Петьофи прозвучава в съотвествие с патриотично-демократичната линия в нашата литература; с пропагандаторските цели на революцията; изразява ситуацията на прелома между двете епохи, с рязко повишения интерес към модерната душевност и общочовешкото у човека; с размирните дни на 1923 г., когато името на Петьофи определено се свързва с политическите цели на времето и оказва непосредно въздействие върху раволюционните маси; и края на 30-те и началото на 40-те години, когато поради причини от идеологическо естество се на блюдава известен спад в художествената рецепция на поета. Интересът към Петьофи се повишава значително във връзка с тържественото отбелязване на неговите годишнини: през 1899 г. 50-годишнината от смъртта на поета; 100-годишнината от рождението на Петьофи през 1923 г.; 120-годишнината от рождението на унгарския лирик (отново статии, нови преводи и организиране на съвместно чествуване на поетите Ботев и Пе тьофи и пр.). Значимостта на подобни чествувания много ясно изразяват думите на Тодор Боров, казани по случай 100-годишнината от рождението на поета: „Раковски нема дори и такова ознаменуване... И днес Петьофи е един от най-популярните чужди поети у нас и с малкото, което знаем за него. "1 Самостоятелните сборници със стихове на поета не са много: излезлият под редакцията на проф. Михаил Арнаудов и съдържащ общо 35 стихотворения сборник „Шандор Петьофи. „Личност и поезия" (1923) и претърпелият общо три издания сборник „Хъшовски песни" (1939- 1940) в превод на А. Л. Лебедев. Особено голямо е значението на първия юбилеен сборник, който, по думите на съвременната му критика, е своеобразен „опит да се засвидетелствува по един културен начин нашата почит и адмирация към най-големия поет на Унгария".