Екатерина Иванова

От кореспонденцията на Димитър Димов с Борис Койчев са запазени 30 писма на Д. Димов и 10 писма на Б. Койчев. Повечето от писмата на Д. Димов са датирани от него. На 15-ото писмо е поставена датата на пощенското клеймо. Първото писмо е върху пощенска картичка, чийто печат е нечет лив. Мястото му в поредицата определяме, като се ръководим от началото на писмо № 2. Писма № 2, 10, 12, 14, 15 са написани с молив, всички останали - с мастило. Правописът на писмата е запазен без изменения. Не е отбелязана само употребата на „Ђ”, „А“, „ъ“ и „ “ в края на думите. Голямата част от поясненията към писмата са дадени от проф. Б. Койчев. Петнадесет от писмата на Д. Димов са отпечатани в 15-а книжка на сп. „Пламък“, 1971 г. Тъй като в техните текстове са направени някои редакторски намеси, които могат да въведат изследователя в заблуждение, за научна работа трябва да се ползуват оригиналите, които се съхраняват в къща-музей „Д. Димов“.

В творческото развитие на Димитър Димов се очертават няколко етапа, които са представени от романите „Поручик Бенц“, „Осъдени души“, „Тютюн“, „Ахилесова пета“. В „Поручик Бенц“ авторът се интересува от човека сам за себе си, а социалните явления и политически събития са използувани предимно като своеобразна декорация. „Осъдени души" разкрива едно ново авторско вни мание, изострено за големите обществено-исторически и политически процеси и техните причини. Социалната окраска тук е само допълнение, продиктувано от острите обществени сътресения в Испания, в Европа и у нас по времето, когато се създава произведението. В „Тютюн" Димитър Димов вече стои на марксистко-ленински идейни позиции и прави обект на своето художе ствено изображение най-актуални национални и общочовешки проблеми. С романа „Ахилесова пета“ писателят се заема, ръководен от живо чувство за гражданска отговорност. С него той се готви да вземе участие в разрешаването на големи болни въпроси, родени от един нов етап на нашето обществено развитие. Същевременно, макар и ясно обособени, тези периоди от творческото развитие на Димитър Димов са най-тясно свързани помежду си, представля ват един постепенен преход от чистия интерес към човека и неговата сложна духовна същност към големите обществени сили и движения, които я определят. Неговите последователно появяващи се творби бележат непрекъснато възхождащия път на художествената му и философска мисъл. По този път няма отстъпления и несполуки. Той се характеризира с непрестанно обогатяване на ума, с нови завоевания на духа, с новаторски търсения и открития - плод на неотслабващо творческо напрежение. Всеки нов момент в развитието на писателя е постижение за цялата ни литература. Ако трябва да говорим за ранното творчество на Димитър Димов, безспорно тук ще отнесем романа „Поручик Бенц“, разказите „Севастопол, 1913 г.“ и „Карнавал“, както и пътеписа „Субтропични брегове“ - създадени през един период от около десет години. През 1972 г. в кн. 2 на сп. „Литературна мисъл“ се появи статията на Любен Георгиев „Стихията на анализатора. Поглед към ранното творчество, на Димитър Димов“. Тази статия авторът е поместил на челно място и в кни гата си „Критически претворения“. С., БП, 1974 г.

През месец май 1970 г. др. Стефан Топалджиков, съученик на Димитър Димов от Първа мъжка гимназия, подари на музей „Димитър Димов" един неизвестен ръкопис на писателя, който представлява опит да бъде създаден сценарий за игрален филм. Ръкопи сът обхваща четиридесет машинописни листа, изписани с мастило от двете страни с едрия, наклонен наляво характерен почерк на Димитър Димов. Произведението не е озаглавено. Уводните четири-пет страници очевидно са написани и прибавени допълнително. Следо вателно ретроспекцията като сюжетна рамка е хрумване на автора, споходило го в прог. цеса на работата. Според Стефан Топалджиков сценарият е работен вероятно в началото на 1945 Замисълът се е родил така. След Девети септември 1944 г. Топалджиков започва работа като режисьор в младата българска кинематография. При една среща с Димитър Димов паскоро след завръщането му от Испания се ражда идеята Димов да напише сценарий, по който Топалджиков ще направи филм. Вероятно са разсъждавали върху съдържанието му, защото Ст. Топалджиков си спомня, че тогава именно говорил на Димитър Димов за своя баща генерал Никола Топалджиков - началник-щаб на армията по време на Стамболийски, изчезнал безследно след атентата през 1925 г. Разказал му как го взели от къщи и го интернирали в Кюстендил. После бил обявен за безследно изчезнал. Семейството живее дълго с надеждата, че той може да се върне. По време на една ученическа екскурзия Ст. Топалджиков се припознал на кея в Будапеща в един човек, изтичал след него, но се оказало, че това не е баща му. Много по-късно научили, че бил изведен и за стрелян някъде в полето. Разговаряли също така и за студентската стачка през 1931 г., насочена срещу Ал. Цанков, в която Ст. Топалджиков участвувал като бонсист, и сбиването, станало в Юридическия факултет. Тези разкази очевидно са изиграли своята роля при раждането на замисъла. От своя съученик Димитър Димов получил и някои предварителни обяснения за техниката на киносценария. за В кипящите следдеветосептемврийски години Димитър Димов правилно е участ вувал и разбирал задачата, която се изправя пред него. И той се опитва да създаде литературна основа за филм за своята съвременност, като се насочва към най-значителните обществено-политически събития от близкото минало - атентата в църквата „Света Неделя" и последиците от него, нелегалната борба и партизанското движение, победата на Девети септември. Но Димитър Димов няма солидни непосредствени наблюдения и впе чатления от изобразяваната действителност. Жизненият материал, легнал в основата на сценария, не е пряко свързан с биографията на автора. Той е само атмосферата на неговата епоха, чието проникновено идейно осмисляне тепърва ще се превърне в първосте пенна задача за писателя. В такъв смисъл този ръкопис е още един документ, който освет лява въпроса за идейното развитие на своя създател.

Димитър Димов е роден в Ловеч. Но той е едва на година и половина, когато семейството му напуща града и нищо по-нататък в неговия житейски път не го свързва с родното му място. Люлка на детството му стават Дупница (сега Ст. Ди митров) и Дупнишкият край, където се корени родът на неговата майка. Тук за пръв път той прекрачва и прага на родното училище. В първо, второ и трето отде ление Димов учи в т. нар. дядо Андоново училище. То се помещавало в богатата за времето къща на дядо Андон, която заемала средата на площадчето пред се гашната сграда на противопожарната охрана и се намирала недалеч от жилището на Харизанови. 2 В много добре уредения и опасан с висока ограда двор-градина растели редки сортове овощни дървета - дядо Андон бил възпитаник на Садовското училище. Оскъдни са конкретните данни, с които разполагаме за ранното детство на писателя. Но те все пак са в състояние да очертаят духовната атмосфера, в която за почва изграждането на неговата личност и която съпътствува целия по-нататъшен живот на човека и твореца Димитър Димов. Първият учител на бъдещия писател е Димитър Павлов. Неговата колежка Елена Коларова разказва: „Димитър Димов беше кротко, възпитано и културно дете. За него Д. Павлов казваше, че е много силен ученик и ако има възможност, и седем би му писал." Това изявление едва ли е направено под влияние на признанието, с което днес се ползува Димитър Димов. Отглеждан в културно и амби циозно семейство, малкият Мишо не може да не еправел впечатление в детската среда на работническия градец. В същност своето детство тук той прекарва твърде самотно, с малко лични по-близки познанства и почти лишен от колективни момчешки игри и буйства. Поставен в такава изолация и естествено, и принудително - по силата на своя социален произход и възпитание, по волята на една зорко бдяща над зравето, живота и духовното му развитие майка, поради вътрешни импулси и влечения, крехка физика и лошо зрение - Димитър Димов отрано сродява с книгата, създава си свой собствен духовен свят, в който неусетно кълнят първите стремежи и амбиции. Тази ранна зрелост влиза в конфликт с влеченията на детството и препятствува неговото пълно и дълбоко изживяване. И това е може би едно от първите стълкновения в неговия вътрешен мир, който ще става все повече и повече арена на противоречия, сблъсъци и конфликти.

През есента на 1928 г. Димитър Димов става студент във Ветеринарномедицинския факултет. Съучениците му били изненадани. Едни от тях очаквали той да запише химия и до днес изказват предположение, че за това не му е достигнал за класиране бальт на дипломата - през 1928 г. химиците влезли в университета с най-висок успех. Други били учудени поради обстоятелството, че ветеринарномедицинското образование на времето не било на уважение в средите, към които се числят Димов и неговите съкласници. Тази специалност се свързвала с идеали и обществени пориви, нехарактерни за тези обществени кръгове. Към нея се ориентирали предимно синове на бедни родители - селяни, дребни еснафи, чиновници, учители. На запитванията на приятеля си Борис Койчев, защо не е записал хуманна медицина, Димов дава немного убедителни отговори: не искал да тежи като студент много години на втория си баща (а продължителността на следването в хуманна медицина у нас било само с един семестър повече в сравнение с ветеринарна медицина), имал намерение да замине за Аржентина (това той есподелял и с други свои приятели и близки), където тази специалност ще му даде най-добра възможност за препитание. В тия обяснения очевидно се преплитат болезнената чувствителност на сирака, който изпитва някакво неудобство под семейния покрив, с романтично-приключенческите увлечения, родени от съответно четиво и стимулирани от ограниченията, които му налагат лошото зрение и майчи ният контрол. Според някои негови съученици през училищните си години Димов проявява известна неуравновесеност на характера - лесно става жертва на различни, често съвсем неподходящи пристрастия. Така въпреки късогледството си и свързаната с него несръчност той по едно време се запалва" да става каубой. Вече естудент във втори или трети курс, когато учудва своя аси стент д-р Христо Русев с признанието, че мечтае да отиде в Аржентина, в Гран Чако, да живее като ловец, и то предимно на ягуари. „Аз съпоставях това - пише в спомените си, които се пазят в музея на Димитър Димов, д-р Русев - с неговото късогледство и със спортната му И да неподготвеност, но това не го смущаваше никак. Той продължаваше да изучава испански, пуши и да пие силно кафе." Много е вероятно към увлечението на Димитър Димов по Аржентина по-късно по Испания да имат отношение „Писма от Южна Америка" на Борис Шивачев, излизали продължително в Литературен глас" през 1930 и 1931 г. и събудили голям интерес сред нашата интелигенция. През 1929 г. испанското списание „Гасета летерария" отпечатва отговора на Борис Шивачев на френския писател Анри дьо Монтерлан, който предизвиква възхищението на испанската прогресивна общественост от големите познания за вековната испанска история и култура на един българин, обявил се в защита на испанския народ. В кръ говете на българската интелигенция се знае за личната кореспонденция на Б. Шивачев с Унамуно, известен като проникновен тълкувател на любимия роман на нашия писател - „Дон Кихот". В своите спомени за Д. Димов проф. Ал. Тошков сочи пътеписа на Б. Шивачев като едно от произведенията на българската литература, занимавало бъдещия писател през неговите студентски го дини. Той споменава и творчеството на испанските писатели като интригуващо Димитър Димов четиво. Сред тях се откроявали Бл. Ибанес и някои модерни съвременни творци. Проф. Койчев, който за пръв път научава от Димов за желанието му да живее в Аржентина във връзка с един разговор за неговото постъпване във Ветеринарномедицинския факултет, обаче предупреждава, че на тези факти не трябва да се гледа с увеличително стъкло. Аржентина екриела някаква съблазън за Димитър Димов, но не чак толкова силна и определена. Първопричината той да се ориентира към ветеринарната медицина трябва да се търси другаде. Някои смятат, че бальт в хуманна медицина се е оказал недостъпен за него. Но една справка показа, че със своята диплома Димов е можел спокойно да влезе в тази специалност. Не е представлявало за него за труднение и изискването да държи през лятото на 1928 г. приравнителен изпит по латински език.

Мястото на действието, живите хора, дали подтик на автора за изграждането на един или друг образ, биографичната връзка създател--творба - тези въпроси винаги ще интригу ват и вълнуват читателите. Защото информацията, свързана с тях, ги прави съпричастни във великото тайнство, наречено художествено творчество, разкрива им по най-естествен и съдър жателен начин природата на писателя, придава на съпреживяването богата гама от нюанси. От своя страна повечето писатели не обичат да осветляват такива въпроси. Деликатно ги е избягвал и Димитър Димов. И това е лесно обяснимо. Става дума за етиката на твореца, за про фесионалната тайна, за ревнивата охрана на собствения творчески свят. Касае се до специфич на, сложна и обемиста материя, която трудно се побира в рамките на един обикновен отговор. При това теоретическото осмисляне на собствената практика стои извън задачите, интересите, понякога и извън възможностите на творческата личност. За Димитър Димов са налице и дру ги характерни моменти - боязънта да бъде неправилно разбран, неудобството, че е описал в отрицателна светлина хора, с които са били свързани неговите родители и близки или с които сам той е имал познанство. Пред мене Димов се е питал - разказва д-р Ст. Ташева - дали Кочо Апостолов не му се сърди, загдето е описал тютюнджиите по този начин. Поради всич ки тези причини много рядко и само пред най-близки хора Димитър Димов е правил призна ния за живите образци на своите герои. Творческото развитие на Д. Димов представлява напрегнато търсене на път от отвлече ните умозрителни построения към безпогрешното философско осмисляне на житейската сти хия. Едно от средствата към голямата цел за писателя еопознаването на живота в неговите малки и големи подробности. Стремежът към жизнена достоверност се наблюдава още в „Поручик Бенц“. Тук той енай-осезаем в пресъздаването на битовата среда и обществено-политическата атмосфера. В Осъдени души" тази тенденция продължава да съществува и е още посилно проявена. В същото време пред автора изниква с цялата си многостранност и дълбочина проблемът за реалистичната стойност на персонажа. Той търси не само нова теоретическа и Философска основа, за да му вдъхне убедително живот, но все по-внимателно се вглежда в ре алната действителност като източник на информация и лаборатория за преценка на постигна тото. Работейки над „Тютюн“, Димов вече се домогва до върховете на своята творческа зре лост. Но сега той разполага и с такова изобилие от конкретен жизнен материал, с каквото не може да се отбележи нито миналата му, нито бъдещата му творческа дейност. Той е натрупан по различни пътища. Важна роля играят и непосредствените впечатления, но първостепенно е мястото на наученото при помощта на посредник. Използуван е богатият арсенал на Руси Ге нев и на още цяла редица други източници. Трябва обаче да се подчертае, че и придобитите по втория начин знания са станали плът и кръв на автора - така дълбоко е съпреживяно и осмисле но всичко. При това положение не са изненадващи връзките, които проучванията откриха, между многобройни конкретни лица и герои на романа - от първостепенните до епизодичните. Изследването на процесите, които превръщат прототипа в литературен герой, безспорно е едно извънредно привлекателно занимание независимо от неговата трудност и деликатност. Аз обаче няма да третирам въпроси от такова естество. Моите намерения са да изложа предим но фактите, върху които ще се базира конкретната разработка на тази тема.

Автобиографичният момент в творчеството на писателя е широко разпространено явление, продукт на основната специфика на литературата - да отразява живота. То винаги е привличало вниманието от позициите на различни интереси. Обикновеният читател се интригува от вълшебството на претворяването. Изсле дователят търси в него отговори на многобройни въпроси, централно място сред които заема взаимозависимостта автор - герой. При Димитър Димов този проблем има своето характерно присъствие. Той е налице във всичките му романизавършени или незавършени, в някои от разказите и драмите му. В Тютюн" се налагат съпоставките Димов - Борис, Димов - Ирина, Димов - Павел и др. Разбира се, в никой пункт от един подобен паралел не бива да се допуска пълно покритие между автор и герой. Такъв буквализъм би означавал най-грубо опростителство. Става дума за далечни изходни пунктове, за подобни, но не идентични процеси, за характеристиката на творческото пре създаване. Нито за минута не бива да се забравя, че оперираме с неповторимото битие и духовна мащабност на различни човешки същности. И тъкмо поради това изследването неизбежно очертава едно постоянно сближаване и разда лечаване между тях. Описанието на живота в малкото провинциално работническо градче на първите страници на романа много осезателно се свързва с две писма, изпратени от Димитър Димов до Борис Койчев от Кюстендил през 1929 г. В тях откриваме атмосфера, бит, традиции, социален и политически климат, който дълги години писателят е носил у себе си, за да ги превърне в художествена действителност в романа „Тютюн". И още нещо е поело път от тези писма към художествената творба - една неудовлетвореност, един поглед за нещата отгоре, едно чувство на отчужденост и самота, една устременост към други жизнени сфери. С тези черти на подателя на двете писма тясно се преплита въвеждащата характеристика на Борис Морев. И той е саможив младеж", вглъбен в себе си, откъснат от околната среда и равнодушен към нея. И той си е избрал свой въображаем свят и се е насочил към него с книга в ръка упорито до фанатизъм. И той притежава зорко око, остра и гъвкава мисъл. И той като своя създател не предизвиква интереса на момичетата, а сам по природа е нито развратник, нито отшелник. И той е строг ценител на времето.

Проблемът за литературните влечения и предпочитания на Димитър Димов не може да се разглежда откъснато от процеса на общокултурните му интереси и научни занимания. При него това е мощен единен поток, в който естетическите принципи са неделими от научните и философските концепции преплитат се най-тясно с тях, взаимно се обуславят, търпят съвместно развитие. При това става дума за напълно съзнателно, принципно отношение на писателяучен към художественото творчество. И то е оповестявано от него многократно и последователно В своята статия изповед „Пътят на писателя", свързана с постъпването му в редовете на БКП през 1946 г., той пише: „Писателят е същество, което вижда с ума и сърцето си, за да отрази света в огледалото на своята творческа самобитност. Умът му дава верните контури на света, а сърцето ги изпълва с багри. Но за да вижда вярно, за да казва истината и да вълнува, а не само да забавлява, той трябва да обладава колективния опит на човешката мисъл, натру пана през вековете. Той ще се запознае основно с природните науки, които ще го насочат към диалектиката и към върховете, които тя достига у Хегел, Маркс и Ленин. Така той ще се освободи от страха пред отмъстителния християнски бог, от заблудите на философията и легендите на историята. Така светът ще престане да му се струва отчайващ куп от атоми, веред които вил нее случаят, или въплъщение на абсурдно духовно начало, което никой не е почувствувал сериозно, а още по-малко доказал. Тогава мисълта му ще стане смела и ясна, а сърцето му ще се изпълни с великата човешка гордост на Максим Горки. Тогава той ще види величествената па норама на материалното битие и закономерностите, които движат развитието му, ще разбере пътя на човечеството, ще почувствува по-дълбоко и ще отрази по-реално красотата на природа та, силата на любовта и драматичните гърчове на отделния човек и обществото." В заключителното си слово при обсъждането на романа „Тютюн" в СБП през месец март 1952 г. авторът заявява: „Аз смятам, че това, което съм придобил от четенето нана философска и научна съветска литература (разбира се, това важи не само за съветската литература - б. м. Е. И.),ми е помогнало неизмеримо за написването на „Тютюн". Но аз не мога да се впускам в този страничен въпрос, който работниците от литературния фронт изобщо подценяват, като ме съветват да напусна университета." Тези разсъждения Димитър Димов доразвива и защищава блестящо своето становище в широко известното писмо до съветския литератор Дмитрий Мар ков от 10. VII. 1960 г.