Атанас Илиев

Думата „интуиция" в психологията и естетиката се употребява в смисъл на внезапно познание, познание без посредството на понятия и разсъждения момента на самото му възникване. Например ученият стига до решението на задачата, която го занимава, не в момента на интелектуално усилие, не когато стои до работната си маса, а в момент, когато не мисли за нея, когато се разхожда или когато се забавлява, когато се пробужда от сън или когато езает решението на съвсем друга задача. Загадката се разреши - казва Гаус - така, като че мълния блесна пред мене, аз сам не бях в състояние да възстановя връз ката между това, което знаех по-рано, и това, което ме изведе до желания резултат. Решението на загадката, разбира се, трябва да се обоснове, за да има научна стойност. То трябва да се изясни чрез верига от разсъждения, свързващи известното с неизвестното, което е открито. Това обосноваване обаче обикновено става бавно, като се минава от стъпало на стъпало по стълбата, водеща към интелектуално изясняване на постигнатото знание. Кеплер пише за откри ването на неговия трети закон: „Преди осем месеца пред мене блесна първият лъч светлина, преди три месеца аз видях деня, и най-после, едва преди няколко дни бях удостоен да съзерцавам самото лъчезарно слънце. "

В изграждащата се система на марксистко-ленинската естетика непре станно се запълват празните места, останали от нерешените или неизяснените напълно въпроси около процеса на художественото творчество. Един от тези въпроси, които отварят място за научно изследване, е въпросът за спецификата на времето, в което се развиват художествените образи. За това разви тие може да става дума не само в областта на поезията, както е смятал Лесинг, които но дори и в областта на живописта и другите изобразителни изкуства, са заставени от техниката на средствата, с които разполагат, да предават само един момент от течащо време - изкуствата, които според Лесинг остават и трябва да остават в света на пространствените изменения. Фактът, че тези изкуства, каквито са например изобразителните изкуства, могат да създават образи на живи същества - същества, които живеят и които в тези образи изглеждат като живи, показва, че и те отразяват течението на времето, защото животът винаги протича чрез събитията, които го запълват. Тези образи в изобразителните изкуства следователно съдържат указания не само за момента, който е технически отразен, но и за моментите, респективно периодите, които го предхождат, както и тези, които ще настъпят. Бюстовете на Удон, както изтъква Роден, дори произвеждат впечатление, като че са глави от мемоарни записки, а картината на Йохансон „На стария уралски завод“, както бе изтък нато от художествената критика, отразява една цяла настъпваща епоха. Времето, в което се развиват образите на изкуството, както бе изтъкнал още Белински, изобщо включват в съкратен вид представата ни за течащото време. В един роман или една повест например могат да се включат събития, които в действителния живот биха обхванали няколко месеца или години, а събитията протичат в съзнанието на възприемащия съответното произведе ние в няколко часа или няколко дни. Но Белински разглежда това съкращаване на времето в произведенията на изкуството само във връзка с художествената идея, която ръководи автора в процеса на неговото творчество, като изтъква, че авторът изпуща всичко, което не се отнася към нея, колкото и интересно и да е то, ако се разглежда вън от творбата. Тази правилна мисъл на Белински не изчерпва въпроса за спецификата на времето в творбите на изкуството, защото за съкращаване на времето може да става дума в процеса на научното изследване, което има за обект живота на обществото. Ученият може да си постави за цел да изследва само известна страна от развитието на живота в дадено общество и в този случай той изпуща всичко, което не се отнася до тази страна.

С Асен Златаров се запознах в Пловдив, където се печаташе мой научен труд. По онова време бях преподавател в Старозагорския учителски инсти тут (наричан Висш педагогически курс), но в Стара Загора не се приемаха за печат научни трудове, в които има цитати на чужд език, поради което бях възложил печатането му на една от пловдивските печатници. На път за тази печатница срещнах адвоката Васил Крумов, който бе създал агенция за организиране на беседи и рецитали. Крумов бе придружен от млад човек, пред когото се оправдаваше за нещо. Запозна ме с него. Това бе Асен Златаров поканен от Крумов да изнесе беседи върху природосъобразния Жиест и при родосъобразния режим на хранене - тогава тъкмо бе излязла книгата нЗлатаров „Наука за храненето“. Тези беседи били обявени от толстокстита без знанието на Златаров. По това време те имали конгрес в Пловдив. Катa смятали, че тези беседи са обикновено изказване на конгреса, гражданите н Пловдив не бяха проявили особен интерес към тях. Беседите не бяха добре посетени, което понижи настроението на Златаров, а при това между него и Толстоистите имаше разногласия по въпроса за природосъобразния живот, които се изтъкнаха на конгреса. Толстоистите представяха като природосъобразен живота, който е чужд на научните изследвания върху природата. Златаров, напротив, смяташе, че такъв живот може да се постигне чрез използуване на научните изследвания с оглед на непрестанно развиващите се човешки нужди. В тези свои беседи Златаров прояви ерудицията си, прояви и известен дар да изразява на достъпен език научните въпроси, но не успя да изрази специфичната си дарба на лектор. Във всеки случай аз бях заинтересован и го поканих да изнесе беседи и в родния ми град Стара Загора. В тази година (1921) университетът беше затворен поради недоразумения с министерството, което искало да отмени автономията му и почти всички професори, които бяха се проявили като лектори или искаха да станат такива, бяха на обиколка из провинцията и изнасяха беседи. Златаров, който бе вече известен в тази област, прие с готовност поканата ми. Преди идването му в Стара Загора аз му бях изпратил един екземпляр от критичната ми студия върху бергсонизма, към която той още в Пловдив бе проявил интерес. В отговор на това той ми изпрати писмо със следното съ държание: „Получих и прочетох с удоволствие Вашата публикация... Вие прекрасно знаете Бергсона и оперирате много похватливо и тънко с него, за да обосновете Вашата теза. Изобщо Вашето схващане е право, макар сам Бергсон да има такъв ужас от интелектуализма. Мене ми се струва, че между 159 интуиция и интелект няма враждебност, а това е необходимо движение между емпирия и теория, по чийто път въобще става актът на нашето познание." В Стара Загора Златаров изнесе две беседи, които разкриха цялото му богатство от научна ерудиция и данни за преподавател. В моите очи той се издигна до висота, до каквато не бе достигнал нито един от реномираните преподаватели в Петербург и западните университети през време на студентските ми години. Сравнявайки Златаров със Сперански, който минаваше за най-добър преподавател по философия в Петербург, аз го поставих неизмеримо по-високо от него. Сперански говореше с издигнати над аудиторията очи, като че съзерцаваше някакъв високо стоящ над нея свят. Златаров, напротив, направо гледаше слушателите си, приобщавайки ги към себе си и към мате рията, която преподаваше, запознаваше ги с вълненията на учените, които са създали разглежданите научни теории, със стремежите им да открият тай ните на вселената и да създадат блага за цялото човечество. Той заразяваше слушателите си не само с поетичния си език и стил, но и с интонациите, съ четани със специфичния тембър на гласа му и с ясната дикция, която позво ляваше да се чуват дори и тихо произнесените думи до последните редове на залата. Начинът, по който той говореше, допълваше смисъла на произнесе ните думи, а заедно с това ги обагряше емоционално. От беседите му лъхаше поезия, която не се прибавя към мисълта, за да я направи достъпна за ауди торията, а произтича от самата мисъл. Мисъл и чувство бяха органически свързани и увличаха слушателите в някакъв нов свят, различен от света, който протича реалният им живот. Слушателите не бяха само слушатели; B те се чувствуваха и като съучастници в творческото дело на големите учени. Златаров бе гост в моя дом и аз имах възможност да беседвам с него върху тайната на обаянието, което възбуждаха беседите му.

Поезията на Атанас Далчев бе разглеждана почти от всички наши критици, но в тези критики остана почти незасегнат въпросът за светогледа, който е отразен в нея. Недостатъчно бе разгледано и влиянието, което е упражнило върху нея философското образование на автора й в процеса на нейното създаване: този въпрос остана някак настрана от нея, защото Далчев съзнава, че илюстрирането на едни или други философски идеи със средствата на изкуството води към разсъдъчен схематизъм, а следователно и към анемичност на художествените образи, поради което той се предпазва от такава илюстративност. Но ако в поезията му липсват такива илюстрации, от това не следва, че философското му образование е минало безследно за пое тичното му творчество. Главната задача на настоящата статия е да открием това влияние. Далчев публикува първите си стихотворения в седмичника „Стрелец“, чийто редактор бе проф. Гълъбов. Около този седмичник бяха групирани няколко поети и белетристи, които диреха нова насока на литературно творчество - различна от тази, която бе застъпена в сп. „Златорог“ и „Хиперион“. „Хиперион" бе орган на символистите у нас, но символизмът вече се бе разпаднал, защото най-даровитите му сътрудници бяха минали към реализма, а „Златорог" заемаше средно място между символизъм и реализъм. Главната задача на седмичника „Стрелец, бе да намери нов подход към родната действителност, който остава настрана от външната страна на народния бит. „Стига толкова описания на опинци, бъклици, сахани и паралии. Дайте ни задълбочено описание на народната душевност!" - казваха сътрудниците на „Стрелец“, а Дал чев често цитираше едно стихотворение на Гипиус, в което родината казва: „Аз не ще покажа лицето си на този, който дири моята показна красота, който не ме приеме докрай, каквато съм - безобразна и кална." Това схващане на Далчев не бе далеч от стихотворението на Блок „Два найсетте“, което той цитираше с патос, особено стиховете: „Идут, идут изпуганные тучи, заря B крови." Далчев не бе чужд на идеята, че западната култура е пред своя залез, но той смяташе че през нея трябва да ми не всеки, който иска да добие задълбочен поглед към родното, и поради това той изучаваше с увлечение западната философия, без да вярва в нея. Но Далчев изучаваше западната философия не само за да добие задълбочен поглед към родната действителност. Него го възхищаваше архитектурното единство" в постройката на западните философски системи, сложната им завършеност, макар и да ги намираше построени на песъчлива почва, която не може да ги задържи задълго. „Аз възприемам философските системи от естетическо гледище, казваше той в разговорите ни преди години и допълваше, че той поглъша философия, а излъчва поезия". Той искаше да вземе от западната философия оръжието, с което да я срази. Но прекомерното му увлечение от тези занятия с философията в същност го отклоня ваха от родната му действителност. Тези занятия не дадоха очакваните резултати, защото го насочваха към един чужд свят. В стихотворението си „Книгите" той дава ярък израз на това свое разочарование.

а Гео Милев са писани и публикувани много спомени и много писма от кореспонденцията му с баща му и с близки нему лица, но тези спомени и писма разказват какво е преживял той преди и след училищната си възраст. Учи лищната възраст на Гео се отминава като не тъй важна за неговото творчество. Преди известно време повдигнах завесата, която скрива преживяванията на Гео в тази възраст. Бях изтъкнал, че той в първите класове на гимназията до петнадесетгодишна възраст проявяваше необикновена дарба да рисува, но с лед това се отклони от рисуването и се отдаде на литературата, като не поверяваше никому причините, които са го заставили да стори това. В публикуваните ми спомени аз се запитвах останали ли са в литературната дейност на Гео някакви следи от заниманията му с рисуване и подканвах нашите литератори да разрешат този въпрос. До този момент обаче не са се явили изследвания на тази тема. За нея не става дума и в предговора към двата тома от избрани трудове на поета. Това ме подбуди сам да се заема с разрешаването на този въпрос. За тази цел обаче се налага да допълня публикуваните си спомени за училищната възраст на Гео, за да открия в тях онова ядро, от което възникна бъдещата му литературна дейност. Аз бях съученик и близък приятел на Гео, който по онова време се казваше по фамилията на баща си Георги Касабов. Приятелството ни бе продъл жение на приятелството между бащите ни, които имаха общи културни интереси. Бащата на Георги Милю Касабов имаше книжарница в центъра на града срещу тогавашната поща. В нея се доставяха всички новоизлезли книги от художествена и научна литература. Георги, който помагаше на баща си в работата му и прекарваше там почти цялото си свободно от училищни занятия време, успяваше да прочита изцяло или отчасти почти всички новоизлезли книги и да разказва на посетителите в общи черти съдържанието на книгите, които ги интересуват. По онова време Стара Загора бе окръжен град с отдавна открита деви ческа гимназия, в която завършваха средното си образование и девойки от съседните на Стара Загора градове, където нямаше такива гимназии, но мъж кото училище, в което постъпваха ученици след завършване на първоначалното училище, бе четвъртокласно (след това и петокласно), така че те можеха да завършват средното си образование само ако продължат образованието си в други градове, което бе свързано с неудобства и значителни разходи. При тези условия девойките имаха възможност да получават по-високо образова ние от братята си и от бъдещите си съпрузи.

В разговор с Блага Димитрова преди две години (който бе поместен в „Литературен фронт“) Багряна й разказала, че има вдъхновение за поетично творчество само когато е влюбена. „А когато липсва обект за влюбване?"-запи тала Блага Димитрова. - Тогава аз съм влюбена в света“ -отговорила Багряна. „Влюбена в света“ - този израз е типичен за Багряна. Но струва ми се, че тези две влюбвания преливат едно в друго. И от тях по-първично е влюб ването й в света. Когато тя е влюбена в някого, тя е влюбена и в света, а когато е влюбена в света, тази първична нейна любов дири най-ярко въплъщение в отделно любимо лице. Нека се върнем към корените на родословието й, осмислени в стихотворението „Потомка". Познавателен елемент не липсва още в първата фаза на проявите и под влияние на „скитническата непокорна" кръв. Тя обича необгледните поля, през които предполагаемата прабаба е минала с чуждестранен светъл хан, и жадно впива поглед в тях, но приобщаването и към тях още не е рязко очертано. То е очертано във втория етап, когато тя иска да разбере отделните подробности от света, който е обхванала в своя кръгозор. „Моите очи се не наглеждат, моите уши се не наслушват“, казва тя и прибавя, че като умре, кукувица бродница ще стане. Това вече е светът на кукувицата, диреща гнезда, 3 в които да снесе яйцата си. Тези два етапа обаче невинаги са дадени в хроноло гическа последователност, те съществуват паралелно и се реализират в борба помежду си, а в различни моменти побеждава ту единият, ту другият. Третият етап от развитието на отношението и към света се характеризира със стремежа да разшири значително своя кръгозор и Багряна насочва жаден поглед към далечни страни. Сега тя е обхваната от страстта да пътува. Този стремеж често се тълкува като склонност към разнообразие, като авантюризъм, но „приключенията" в стихотворенията на Багряна са интересни не сами за себе си, а като аспекти на разноликия свят, един свят с вътрешно единство и хармония. Насоката на пътя, който води към представата за това единство, наподобява насоката на пътя, който се разкрива пред моряка от пътеводната му звезда. Така се обяснява и заглавието на втората сбирка. Но несметното богатство от впечатления, които възникват при тези пъ тувания в дадени страни, вече не може да намери въплъщение в единствен реален индивид и поради това влюбването в света може да намери отражение в личност, която подобно на поетесата гледа по същия начин на света и желае да я придружава.