Книжка-4

1960 Книжка 4 Съдържание

Находчив френски художник енарисувал портрета на Рабле в интересна композиция: зад великия сатирик стоят Омир и Сократ - еди ният олицетворение на поезията, а другият - на мъдростта. Пред разтвореното гениално произведение на Рабле „Гаргантюа и Пантагрюел се вижда, тълпа" от писатели, които повече или по-малко са изпитвали върху себе си влиянието на неговия ироничен смях. Между тълпата творци са нарисувани такива гениални майстори на перото като Молиер, Свифт, Лесаж, Волтер, Балзак, в чиито сатирични творби, според худож ника, живее неувяхващата традиция на веселия френски монах. Каквито и размери да има влиянието на Рабле върху творчеството на тези писатели, все пак тяхната сатира е толкова своеобразна, толкова, тяхна“, че ние я наричаме „сатирата на Молиер“, „сатирата на Свифт“, „сатирата на Балзак", с което изразяваме нейната особеност. Всеки даровит автор, който размахва в ръката си ювеналов бич, без да е непременно в редицата на тези велики торци, за които стана по-горе рач, има свой характерен сарказъм или, тъй да се каже, колкото сатирици съществуват в литературата, толкова и в да злъчен смях има.

През последните години съветската критика и литературознани се характеризират с много оживени торетически дискусии и творческ спорове. Своеобразието на тези спорове се състои в това, че се водят хора, които не стоят на противоположни политически и естетически по зиции, а от единомишленици по основното, които дискутират по едн или други проблеми и по възможните начини на тяхното разрешение Напоследък се разгърна оживено обсъждане на въпроса за многообра зието на формите и стиловете в изкуството на социалистическия реали зъм, за художествената условност, за съвременния герой. Полемиката положителния герой възниква не за пръв път, този проблем все още не намерил всестранно осветление в естетическата наука и в това обстоятел ство не можем да не видим сериозен недостатък на нашата работа. Н сега би бил явен анахронизъм спорът за това нужен или ненужен е по ложителният герой, трябва или не трябва да бъде той в центъра на вни манието на художниците социалистически реалисти. Участниците в со тоялите се в Съветския съюз творчески дискусии са единни в решител ната си борба против буржоазните писачи и ревизионисти, които на празно се опитват да осмеят и дискредитират героичния, утвърждаваци патос на социалистическото изкуство.

Екзистенциализмът, като направление в западната философия след Първата световна война и като кръг от идеи, върху които се основава определена литературна практика, е в същината си типично порождение на една обречена социална система и на една кризисна обществена пси хика. И макар че екзистенциалистите полагат отчаяни усилия да представят своята проблематика за общочовешка, продиктувана от големите трусове на нашата съвременност, те не могат да прикрият връзката на своите безутешни и кошмарни пророчества с безизходното състояние на империалистическия свят. Във всичките си разно идности и крила - от християнско-филантропичното на Габриел Марсел или мистичноправославното на руския емигрант Николай Бердяев до атеистичното на Жан-Пол Сартър - екзистенциализмът бие тревога за съдбата на индивида и търси спасение за съвременния човек, изоставен в трагична самота и безпомощно изправен пред тъмните и непонятни, разрушителни стихии на нашия век. Но напразно пророците на световната катастрофа абстра хират индивидуалността на съвременника от всякаква обществена и социална зависимост, напразно я изолират в абстрактните и абсолютни категории на страха, безнадеждността и Нищото. Смъкнем ли булото на призрачните абстракции и мъглявите, всесветовни заклинания, пред нас ще застане не съвременният човек изобщо, а човекът от определена социална система, кризисният човек на едно общество без стопанска и жи тейска сигурност, който сам не знае как да обуздае демоните на атомната цивилизация и техника, заплашващи всеки миг да връхлетят върху него и да го отнесат в небитието.

Надали ще се намери друг теоретически въпрос, който да е пр срещан с толкова недоверие, колкото въпроса за красотата и естетичното Затрудненията на естетиката при неговото разработване служат кат главен,аргумент на тези, които не искат науката да се намесва в област на прекрасното и естетическите оценки. За красивото, изящното и худ жественото „не може да има наука, а само критика" - това твърдени на Кант е повтаряно по най-различни поводи и в най-разнообразн варианти до ден днешен. Не искам да кажа, че всеки усъмнил се вы възможностите на теорията за естетичното е непременно кантианс Ала факт е, че недоверие към естетиката проявяват предимно тез които оспорват обективността на красотата, естетичното и художеств ното.

Преди повече от петдесет години в „Демократически преглед“, „Съвременник", „Оса“, „Българан" и други вестници и списания се появяват изящните стихове на Н. Михайлов, който започва да се подписва Николай Лилиев. В тях наистина има нещо лилийно грациозно - те са сякаш бели, с цвета на девствеността, недокос нати от знойните пръсти на живота. Това са песни за слънцето, за утрото, за равното Загоре, химни на пролетта. Колко упоение, колко възторг има в това „Слънце, Слънце". Кой днес не знае „Светло утро“, „Съмна в сънните градини“, „Тихият про летен дъжд“? От тях ни лъха ведрата безоблачност на лятното утро и синята безбреж ност на лазурите над Тракия.

Разговорите с Камен Зидаров за творческия процес обхванаха пет срещи, пр вата на 20 март 1960 г. и последната на 9 април с. г. в дома му на ул. „Васил Колари № 35. Една будна творческа личност, много жизнерадостна, заразяваща с искр остроумие, разкриваше пред мен вътрешното си богатство. Камен Зидаров разказва за всичко с удивителна лекота. Потокът на речта цветист, изпъстрен с духовитости. Може да говори почти без паузи по цял час. В време на беседите не личи никакво външно напрежение и усилие. Едва в кра разговора малко припрените движения на ръцете му издават умората. Естествен оживление постихва, без да изчезне съвсем. В такива минути на умора Зидаров ста извънредно забавен. Той може да занимава гости, да скача от тема на тема, да р казва анекдоти, да се смее заразително и да участвува във всякакви разговори, освя може би, за творческия процес... И това е изглежда една от формите му на почина Голямата дисциплина и любовта на Зидаров към реда проличаха при всич етапи на анкетата. Още в самото начало той заяви, че работата ще ни отнеме чети или най-много пет срещи. Характерът на материята, която щеше да ни занимава, е п своеобразно разтеглив и аз естествено се усъмних, че определеното време ще бъде статъчно. Но много скоро разбрах колко неоснователни са били опасенията на Камен Зидаров улавя въпросите веднага и с голяма добросъвестност ги изчер Мъчи се да си спомни всички интересни подробности, които се отнасят до выпла нето на драмите му, но никога не затъва в излишни неща, не се отклонява в неу посока. Паметта му е удивително бистра и точна. Драматургът бързо и много карта изяснява същността на проблема, спира се на най-важното и интересното, а след по неусетно, без предисловия, преминава към нова група от въпроси. Особено при бяха тези места от беседата, когато разказът оживяваше под имитаторския тал на Зидаров.

Литературата на българи и сърби през Средновековието е най-добра илюстрация за извънредно близките културни връзки Между двата съседски и братски народи, за постоянно взаимствуване на ценности от едната литература, които проникват в другата литература. Отделни произве дения, литературни жанрове и школи, стил и език са предмет на това книжовно общуване. Започнало още от първите десетилетия на славянската писменост, то продължава чак до края на XVIII в., когато започва нов етап в литературните връзки между българския и сръбския народ - връзки на техните нови литератури. Този дълъг период на литературни взаимоотношения, разбира се, има своя история, периоди на подем и сни жение, свой характер и обсег на действие, типични проявления, обикнати жанрове и книжовници, характерни стилно-езикови особености.

Макар декадентството на Запад през края на миналото столетие да отбелязваше повратен пункт към нанадолнището и разрухата, все още проблясваха светлини от минало величие, все още гърмяха могъщи гласове, все още се раждаха интересни идеи. Само половин столетие оттогава и Пол Валери ние не можем да познаем нищо от онова, което някога е било дивните Сарди" на буржоазната култура. Последните големи представители на критическия реализъм на Запада се наклониха на ляво и напус наха потъващия кораб, на буржоазията: Анатол Франс, Томас Ман, Ромен Ролан и други. След тях разрухата стана толкова ството отдавна са формирали нег Повсеместна, че сега трудно биха могли да се забележат някакви надеждни форми, течения или школи. Не че липсват названия и имена, но те са в повечето случаи отчуждени от живота. В този неразгадаем водовъртеж са попадали и попадат и някои надеждни автори, които правят неимоверни усилия да се отскубнат и намерят смисъл, път и цел в живота. Защото всичко това, което на Запад се провъзгласява за смисъл или идея, се оказва безсмислица, хаос, всичко, което се показва като свободно развитие на личността" се оказва безпътие, лутане или тъп чене на едно място. За ужас на западните буржоазни идеолози, така тържествено провъзгласената свобода се оказа не само „гладна", (по израза на Маркс) но и празна!

Неотдавна в Литературния институт при Българската академия на науките се обсъди първият том от подготвяната четиритомна марксическа „История на българската литература".1 Обсъжданият том обхваща литературно-историческото ни развитие от възникването на старата българска литература до Паисий Хилендарски. Този научен труд е плод на системните усилия на авторски колектив в състав: Петър Динеков, Емил Георгиев, Велчо Велчев, Иван Дуйчев, Боню Ст. Анге лов и Кую Куев. Трябва да се отбележи още в началото, че всички специалисти и целият инсти тутски колектив посрещнаха с подчертан интерес първия том, затова шестдневното му обсъждане се превърна в истин - ска творческа дискусия, посветена на характерните проблеми, свър зани със специфичните особености на нашата стара литература. Състоя се сериозен разговор за облика, методологията, националната самобитност, литературноестетическата същност, стилните особе ности, художествения критерий, литературните течения и школи и за всички отличителни черти на нашата древна многовековна литература и култура. Почти всички изказали се изложиха своите схващания за определени страни на тази богата българска книжнина, предявиха високи изисквания към авторския колектив идадоха интересни препоръки, защитиха познати тези или изложиха нови оригинални хипотези…