Книжка-2

Съдържание руски и френски

Пролетен вятър шуми и разнася над родните простори белия дим на новите заводски комини, които възвестяват надлъж и нашир, че през първите месеци на третата петилетка са избликнали могъщи творчески сили и за тях няма преграда. Първият секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия Тодор Живков в своя доклад за развитието на народното стопанство, за подобрението на материалното и културното положение на народа и за преустройството на държавното ръководство подчертава пред Народното събрание, че социализмът у нас излезе победител и е създаден нов социалистически обществен и Държавен строй. Свършено е с експлоатацията на човек от човека. Не може да разчита на стопански и културни блага оня, който не се труди. Само през последното десетилетие младата републиканска индустрия умножи над четири пъти своето прозводство. Отива си вече старото село на дървеното рало, на раздробените дедовски ниви, на газената лампа, на неправдата и на горещата сиромашка сълза. Появиха се общонародни поля без синури, без волски впрягове и магарешки каручки. Могъща техника отмени крушовото рало, сърпа и диканята. Всички знаят, че големият прелом в индустрията и селското стопанство не стана светкавично и със замах на магическа пръчка. Революционните промени следваха една след друга, с неумолима логика събаряха навсякъде прогнилите темели на стария свят и отваряха път на новия справедлив живот. И макар че още не са доизкоренени плевелите, които заглушаваха в миналото нашата обществена, стопанска и културна наредба - почвата е богато наторена и подготвена за здравите семена на новата петилетка.

Животът в нашата страна върви напред с широки, стремителни крачки. Епохалните предначертания на Комунистическата партия, сьобразени с обективния ход на живота, стават великолепна действителност. Заедно с ускореното изграждане на материалната култура се ражда и новата социалистическа душевност на хората. Най-достойните, ония, които с героичен труд творят материални ценности, са истинските герои на нашето време. Техните големи творчески дела, тяхната воля за революциоино изменение на живота са богат извор на вдъхновение за художни ците на словото - писателите. с Големите творци на нашата национална литература в миналото, свързани с народа, винаги са имали вярно чутие за новото, революционното. Най-ярките им творби са забележителна художествена летопис на изживяванията, мечтите и устремите на народа. Затова неувяхваща жизнена свежест и очарование блестят правдивите творби на Ботев, Вазов, Яворов, Елин Пелин и на революционните писатели от по-ново време.

Нашата литература, която временно беше поизлиняла откъм произведения със съвременна тематика, отново насочва основното си внимание спрямо явленията на съвременността. И не по пътя на някакво си декретиране отгоре" - както се опитват да представят нещата у нас известни „теоретици" от Запада - а посредством спонтанното и вдъхновено участие на целия наш писателски колектив. Осъществява се на практика едно центриране на тематичната целенасоченост, изправя се талвегът на литературната ни продукция по посока на ускорените революционни преобразования, които бележат нов и съществен етап в живота на нашето социалистическо общество. Разбира се, право и задължение е на теоретиците да обяснят закономерната връзка между поврата на литературата към текущите явле ния и самия характер на явленията, които превръщат тоя поврат в необходимост. Това езадача на теорията, а нас в случая ни интересува друг въпрос, свързан по-непосредствено с всекидневната ни практика - става дума за същността, за съдържанието на понятието съвременна тема". Изясняването на този въпрос има огромно значение, особено сега, когато значителна част от нашите активни писатели са насочили погледа иперото си към съвременността. От правилното разбиране на понятияето „съвременна тема", от по-дълбокото проникване в неговото съдържа ние зависи до голяма степен доколко произведенията, написани на съвременна тема, ще бъдат наистина „съвременни".

И най-беглото прелистване на буржоазния литературен печат в десе тилетието след Втората световна война ще установи, че в официалните литературни среди на Запада се говори като за безспорна истина за кризисното състояние на романа като жанр. Именити писатели, солидни критици и литературоведи констатират еруптивни движения, които са предизвикали не проста еволюция, а коренна промяна в структурата, в типологията на романа като литературна форма. За нас е важна не толкова констатацията на това положение, колкото начинът и методите на неговото обяснение, които показват нагледно безпомощността на буржоазното литературознание да излезе извън кръга на своите класово-ограничени понятия и естетски категории.

Върху три неща, струва ми се, се откроява най-дълбоко творчеството на Елин Пелин - човека, труда и природата. В тях той търси перспективата на живота и неговото изображение. Но да оставим писателят да ни води: „Падна чудна лятна нощ, прохладна и свежа. Безкрайното тракийско поле потъна в мрака, сякаш изчезна, и се предаде на дълбока почивка под монотонния напев на жаби и щурци. Мир и ведрина повея от дълбокото звездно небе. Земята отвори страстните си гърди и замря в наслада. Марица тихо подплиснуваше мътните си води, пълни с удавници, и с лениво спокойствие се ширеше между тъмните брегове, обраснали с върби и ракитак. Влага и хладина лъхаше из таинствените й недра. От ливадите край нея се обади ясен мъжки глас и потъна в тишината.

С многообразната си дейност личността на Захари Стоянов привлича вниманието както на историографа и литературоведа, така и на социолога и психолога. Трудно е наистина човек да си представи съчетани в един образ неграмотното медвенско овчарче с верния съратник на Бенковски и Волов, правдивият разказвач за национално-освободителните борби, та лантливият публицист и защитник на народните правдини с подръжника на антидемократичната политика на буржоазните правителства, на монархията - какъвто Захари Стоянов става през последните няколко години на краткия си - 38 годишен живот. Бързите обрати в жизнена съдба, противоречията в обществена практика и книжовно творчество са били дълго време причина да не бъде определено истинското място на талантливия писател в развитието на националната ни литература, да се подце нява значението му за развитието на реализма в художествената ни книж нина. И ако политическата дейност, идейно-мирогледните позиции на Захари Стоянов са сравнително по-добре изучени и осветлени, то литературното му дело досега се е разглеждало главно откъм неговата исто рико-познавателна страна.

Както във всички социалистически страни, така и теоретиците и естетиците на ГДР проявиха голям интерес към проблемите, които постави дискусията по въпросите на реализма в литературата, проведена от Института за световна литература „Максим Горки" в Москва. да В редица публикации се изтъкна, че реализмът и художествената правда не бива се разглеждат изолирани едно от друго. Трябва на първо място да се има предвид, че истината е винаги конкретна, че тук се борави с исторически променливи степени в развитието на вярното художествено отражение на действителността. При това всяка степен, независимо от своите качест вени особености, притежава нещо общо с останалите етапи в развитието на изкуст вото: съобразно познавателните възможности на своето време отразява правдиво дей ствителността. Така например Пин застъпва гледището, че не може да се говори за никакъв „антиреализъм" като самостоятелен метод, а само за различни антиреалистични течения, които външно твърде различни, имали едно общо: да отричат основния принцип на реализма - вярното художествено отражение на действителността. Подобна мисъл развива и В. Хайзе в статията си „По някои основни въпроси на марксистката естетика“ („Deutsche Zeitschrift für Philosphie", 1/1957). Той подчертава историческия характер на художествената правда. Като разглежда възгледите на Безенбрух, Хайзе пише: ...Реализмът съществува, откакто съществува изкуството, негов модел не са обаче изкуството и литературата на XIX век. Той трябва да се разбира истори чески, има различен образ и за някои периоди ние отвикнахме да разбираме езика му" (цит. ст., Я. 52).

Архивът на Любен Каравелов представлява една малка част от огромното ръко писно наследство на писателя, което е пръснато, изгубено, унищожено. За неговата съдба разказва П. П. Славейков в своите бележки „Няколко писма до Любен Ка равелов", 1 Като директор на Народната библиотека Славейков се е запознал с много архивни фондове. Фактите, които той изнася, разкриват една потресающа картина на невежество и безотговорност, жертва на която са станали и ръкописи на Каравелов. Каравеловият архив е сравнително малко познат и използуван. Това се дължи на обстоятелството, че голяма част от ръкописите са много нечетливи, откъслечни, повредени, писани набързо. Пълното запознаване с архива на Каравелов въвежда съвременния читател в духовния свят на един титан на мисълта за тогавашната действителност, рожба на епо хата на Възраждането. Поразяват преди всичко изключителната начетеност и многообразните интереси на Каравелов. При по-други жизнени условия той несъмнено би мо гъл да стане крупен учен - историк, езиковед или етнограф.

Някак привикна слухът ни с упреците, отправяни от някои писатели към критиката. Пък и не само от тях. В този укор има нещо тревожно и твърде показателно. С основание се безпокои талантливият писател, когато съзре, че като художник той не е разбран добре от критиците, че са недооценени художествените качества на неговите произведения. И справедли вата тревога на такъв писател твърде много импонира на оная категория автори, които неоснователно живеят с убеждението, че са пренебрегнати и подценени. И тъкмо от тях най-често могат да се чуят подви квания от подобен характер: да, нас ни е нужна здрава, творчески-съзидателна, насърчително-градивна, боева критика и тя трябва да се укрепва и развива. След тези по същество справедливи изисквания обикновено следват куп назидания, а понякога се изсипват безконтролно и хулни думи по адрес на някои млади, пък не се пощадяват и по-опитните литературни работ- ници.

Когато разглеждаме литературното творчество на Иван Вазов, ние се стремим да отстраним всичката оная плесен и ръжда, с която го бе замърсила буржоазната литературна критика. Същото важи и за Вазовите пиеси. Редно е при тяхното поставяне днес да се подчертават пренебрегваните или превратно тълкувани в миналото идеи и образи. Новата постановка на „Към пропаст" в Народния театър „Кръстьо Сарафов" изненадва обаче с премного смели хрумвания. Новаторският похват на Ст. Сърчаджиев е заличил до голяма степен Оригиналността на пиесата. В стремежа си да я осъвремени, режисьорът така е „счупил" Вазовата, традиция", че човек добива впечатление за пиеса, останала далеч от Вазовата „, Към пропаст".

Трудът на Д. С. Лихачов представя една от най-интересните книги, които са излизали напоследък по въпросите на старата руска литература. Поради близостта, която съществува между руската и българската литература в Средновековието, принципната и методологическа страна на тоя труд не може да не заинтересува и българските изследвачи. Авторът си е поставил за задача да характеризира стилистическите системи на изображение на човека в старата руска литература и по тоя начин да посочи своеобразието и художествените достойнства на руската литература през първите седем века от нейното съществуване (XI—XVII в.). Той изхожда от становището, че старата руска литература представя по своята същност художествено явление, художествено творчество. Както сам отбелязва в заключителната глава, дълго време „започваха историята на руското изкуство от XIX в., макар самият факт за съществуване на произведения на изкуството в стара Русия да бе добре известен. След това откриха XVIII в., откриха и великото изкуство на стара Русия, което сега привлича усърдното внимание на цялото културно човечество. „Откриването" на старата руска Литература се извършва несравнено по- бавно. Работите на Ф. И. Буслаев първи обърнаха внимание на художествената страна на старата руска литература. Много направиха за изучаване на художествената същност на руската литература от ХI— XVII век А. С. Орлов, В. П. Адрианова- Перетц, Н. К. Гудзий, И. П. Ерьомин, В. Ф. Ржига. Предстои да се направи още повече, защото старата руска литерату- ра е несравнено по-малко „достъпна" от старото руско изкуство" (стр. 174).

Всяка дискусия има свои предпочитани изрази, употребата на които в известни моменти зачестява толкова, че те стават външна характеристика на самата дискусия. Нека си припомним един от тях, който напоследък взе да прониква и в културния печат, въпреки привидната си безсмисленост и тавтологичност. Тъй често чуваме да се казва: „Не трябва да се отбягват проблемните въпроси": Попридирчивите навярно се усмихват. Езиковедите може и да протестират. Да се откажем от израза, но безусловно ще тряб ва да го заменим с друг...