Симеон Янев

Немислими са сериозните изследвания на литературата в определени периоди без предварително проучване на периодичния печат - вестниците и списанията - ефимерни по трайност и въздействие (а често и по време на излизане), но широкообхватни по обсег. Периодичият печат в своята специфика е не само материализирано свидетелство на литературното равнище, но и факт, който твърде активно му влияе. Колкото и да заслужава внимание твърдението, че истинската литература много често се създава встрани от пазарския шум на периодиката поради нейната профилираност, неудобен размер или пък художествено настойничество, показателно си остава поне в нашата литературна история, че огромният брой от значими творби достига за пръв път (цялостно или откъс лечно) до публиката чрез списанията и вестниците. Тая традиция, създадена от възрожденския печат, се утвърди след Освобождението и е много жизнена и досега. Началото на века е времето, в което българската литература се осъщест вява в една обстановка на пристрастни художествени идейни борби, далеч помногобройни от борбите в предходнте десетилетия и най-важното, далеч посложни. С 80-те години отминава идиличното време на тематичната двуполюсност (социалност - възрожденски патриотизъм), с 90-те - монополизиращата законодателност на кръга „Мисъл " и началото на века идва с един тематичен и стилов бунт срещу авторитетите, с едно многопосочно литературно търсене. Първото десетилетие на ХХ в. носи най-значителния за времето си опит за Модернизиране на българската поезия и проза, а по смелостта на осъществяването му, по сполучеността на художествените творби, родени от него, е връх новата ни литературна история. Четири литературни поколения се догонват B B началото на века, сблъскват се и се оплодяват различни художествени-идейни настройки: ветераните от 80-те години са достигнали вече върховете си, но все още са много активни - Вазов, Михайловски; последвалите ги сподвижници на „Мисъл" по това време са в зенита си; и след тях фалангата шумни младежи, дебютирали във втората половина на 90-те години - Елин Пелин, Антон Страшимиров, Цанко Церковски, Кирил Христов, Димитър Полянов, Пею Яворов. Всички те без изключение са преминали през социалистически увлечения, но малцина от тях им остават верни. Четвъртата вълна, вълната на най-младите, енай-еднородна идейно в на чалото и най-дръзка. Това са поетите, чиито първи стъпки започват със закваската на декаданса, отшумяващ вече в Европа, но ултрамодерен за нас. Най-ярки в тяхната атакуваща група са имената на Теодор Траянов, Емануил Попдимитров, Людмил Стоянов, Димчо Дебелянов, Николай Лилиев, Христо Ясенов, 5 Си. Литературна мисъл, кн. 5 65 Трифон Кунев - всички наченали литературната си дейност в годините на това първо десетилетие. Тяхната генерация се оглавява духовно от Яворов, преминал вече моста на декадентството, за да потърси по-пълноценен израз в средствата на една модерна поезия. По-голямата част от тях свързват своите първи публи кации със списанието на Павел Генадиев, Александър Балабанов и Симеон Радев „Художник“ и този факт (наред с още някои други прояви по неговите страници, които ще стане дума по-нататък) го прави извънредно интересен обект литературната история.

Историята на българската художествена проза е почти толкова стара, колкото и историята на българската книжовност. Зараждането, оформянето иразцветът на отделните жанрове бележат в процеса на тази история една хронологическа неадекватност, която дава право да се говори за специфични през определен период жанрове. Така свойствени на старобългарския етап от развитието на националната литература се явяват житията, заменени в периоди на турското робство от дамаскините независимо от факта, че редом с тях ществуват и имат успех различен брой други жанрове. Особено богат и разнообразен в това отношение се явява новобългарският период, начеващ всеобщо признание с Паисиевата „Славянобългарска история“. Този период историята е една чудесна илюстрация на теорията за възхода и умирането на жанровете в зависимост от обществените и естетическите изисквания на вре мето. Този период доказа практическата приемственост на новата с тази периода на робството и старобългарската литературна традиция, но в широтата на своята специфика, в сложността и оригиналността и той дава възмож ност за едно частно, самостоятелно изучаване на литературните проблеми и при унаследени жанрове. Различната мирогледна и естетическа платформа на средновековието прави в този смисъл старобългарската литература един не само обособен, но и принципно етап на общия B различен OТ литературен процес. Разказът съществува като обособен жанр още в старобългарската литература. В увода си към „Старобългарски разкази" (1935) проф. Йордан Ива нов, след като говори за официалните средновековни жанрове, пише: „Несравнимо по-малък е броят на художествените повествователни произведения в старобългарската литература, именно романите, повестите, разказите и донейде притчите. Те със светските си елементи не са могли да намерят широк прием сред българското книжовно общество, обградено със строгостта на вярата и от суровостта на средновековните нрави; виреели са обаче във вид на приказки, предавани от уста на уста, предимно у безкнижните народни слоеве, гдето християнството се беше докоснало само повърхностно и гдето само езичеството, двуеверието и суеверието не бяха никога изчезвали. " По своята структура, по своя интерес към земния живот на човека тези „художествени повествователни произведения" са ранни предходници на разказа на Европейския Ренесанс. Определението на Гьоте за жанра - че „новела, това е правдоподобен разказ за нечувано и забележително събитие", дадено преди близо два века, в голяма степен се отнася и за такива творби като Чудото с българина“, „Българската царкиня Персика“,

Тенденциите в една национална литература са преди всичко в тяхната не прекъсната динамичност отношения на течащото, незавършено ново към определеното, традиционно старо. Борбата или просто релефната отлика на новото от традиционното е забележимото начало на тенденцията, но това съвсем не значи, че тя съществува в литературата едва от момента на изразения конфликт с наследеното. Латентният период на съществуването на една тенденция е обикновено естественият развой на господствуващия литературен стил и свързания с него естетически критерий. Именно тук в позитивното, възходящо развитие на възшествуващата художествена тенденция и като момент от ней ното развитие се явява зародишът на тенденцията-опозиция. Унаследявайки един комплекс от художествени похвати, този зародиш става забележимо несвой в момента, когато опозиционно започне да проявява своята природа. Но зараждането на една тенденция не е никога резултат само на движението на литературния процес. Точно обратното - то, както и самият литературен процес, е дълбоко свързано с еволюцията на обществото, с еволюцията на неговите национални, социални и естетически критерии, най-сетне с посоките и същността на развитието на онези литератури, с които избраната най-непосредствено контактува. В сферата на активизираните междуезикови контакти на ХХ в. последното обстоятелство все повече засилва своята важност. Съществуването, развитието и доминацията на определена тенденция в литературата е изключително сложен комплекс, който за съжаление не може в изучаването на историята на самата тенденция да остане само с констатираното си наличие. Историята на една жива, незавършена литературна тенденция е отговор преди всичко на въпросите „защо“ и „как“ и след това е фактологи ческо-исторично или друго обяснение. Безспорен факт е за българските литературни историци и критици новият дух на българската литература след 1956 г. Още точната отграничителна датировка сочи огромната роля на социалните и политическите събития от тази година върху литературата. Но тази явна разлика, следствие на една дълбока промяна в обществения живот, не става, да повторим, по-обяснена след констатирането й. Общественият климат е повод и източник на промяната - това е неоспоримата, исторически дадената, така да се каже, страна на тезата. Същ ността на самата промяна в литературно отношение - това е спецификата на самия литературен процес, изразена в нови стилове, нови форми, предпочитанието към нови жанрове, израза на нови отношения между героя, автора, 101 публиката и героя, автора и света. Догматичната проза на 50-те години бе на пълно преодоляна през последните 20 години, но движението в тези години оттласна далеч авторите и от стила на епичната проза на тия години - доброто наследство, което критиката достойно оцени, стимулирайки същевременно авторите към подобен начин на писане. И досега у някои критици се чете носталгията по епичните платна на 50-те години. Нещо повече, тя е носталгия и на редица автори. Въпреки това българската проза не се сдоби с нови ро мани от рода на „Тютюн“ и „Обикновени хора“, „Железният светилник " и „Иван Кондарев“. Вместо това се явиха и спечелиха своя аудитория новите и различни по дух книги на Емилиян Станев, на Павел Вежинов и Андрей Гуляшки, книгите на Камен Калчев, Богомил Райнов, Илия Волен, Веселин Андреев, Николай Хайтов, Йордан Радичков, Ивайло Петров, Генчо Стоев, Блага Димитрова, Антон Дончев, Иван Давидков, Драгомир Асенов и т. н. Тия книги ведно с творбите на Дико Фучеджиев и Георги Мишев, заедно творбите на цяла редица още автори и с творбите на най-новата прозаическа генерация представляват днешният ден на българската белетристика. Обзели в себе си черти от прозата на 50-те години, тези творби, създадени доста често от автори, участници в прозата на предния период, са видимо различни, нека повторим, от епичния дух на литературата в онзи период. Те несъмнено пред ставляват нова тенденция (или тенденции) в развитието на българската лите ратура.

Съществува една видима дистанция в хронологията на българската детска поезия и българската проза за деца. Докато детската поезия започва още във вре мето на Възраждането, когато започва и детският периодичен печат (стихотворенията на П. Р. Славейков в неговото списание „Пчелица“), за проза за деца може да се говори едва половин век по-късно - във времето след войните, когато работата си като детски писатели започват Каралийчев и Елин Пелин, Ран Босилек и Стилиян Чилингиров. Закъснението на прозата е един литературно-исторически факт и когато срещу празнината на тези петдесет години от Славейковите детски песни“ до Каралийчев и Елин Пелин поставим имената на Вазов и Константин Величков, на Васил Попович и Цоню Калчев. Да се обясни това закъс нение не означава само да се приеме художествената вторичност на прозата, но да се покажат основните структури на националния нравствен идеал като възпитателен идеал, да се съпоставят доминиращото естетическо съзнание на епохата с детското съзнание, най-после - да се разгледа процесът на формирането на поетиката на детската проза. Необходими са, за да се направи в някаква степен успешно това, не само пълни литературно-исторически познания за развитието на националната детска проза, но преди тях общотеоретически трудове, в които са изведени общите закономерности в обособяването в рамките на един национален художествен процес на детската литература и специално на детската художествена проза. Вече стана дума, че историята на детската ни литература е почти девствена земя и сто години след началото й, а теоретическите изследвания върху детската литература като дял на националната литература са изключително редки и за съжаление в редкостта си - много често за нас и недостъпни. На детската литература се е гледало ту като на учебно-помощна литература, ту като на специфична, но напълно подвластна на развитието на националната литература област. Но без да се изключва значението нито на едната, нито на втората характеристика, трябва да приемем, че те никога досега не са дали една плодотворна база за всестранното изследване на еволюцията й. Възникнала в приоритета на възпитателната си функция, детската литература (и проза, и поезия) е преди всичко осъзнаване на реалността на националния нравствен идеал. В нашата култура това е един почти толкова изоставен въпрос, колкото и историята на самата детска литература. Взаимосвързани и взаимообусловени, тези два проблема като скачените съдове обясняват и нивото на развитостта си. Ето защо написването на една история на детската литература у нас сега е непосилна за дача за нормалните възможности. Но да се диференцират и определят въз основа на най-общите белези на националния нравствен идеал етапите и посоките в 23 еволюцията на прозата например е работа наложителна, макар и изпълнена с рискове.

Цани Гинчев е измежду малцината едновременно щастливи и нещастни писатели в рамките на малката, закъсняла в XIX в. българска литература. Неговото щастие се състои в това, че никога не е изпитал корозията и тщеславието на писателските амбиции. Без да изпитва писателските страсти и съще временно с възторг отдаден на писателското поприще (най-определено в последните десетина години на живота си), той живее един полезен и за самия него къс - за немалките цели, които си поставя - живот. Писателското му битие се изразява в липсата на каквито и да е условия за интелектуален живот, компенсирани от неизтощима енергия, която винаги подчертава само радост та от работата с перото, подчертава я така категорично, както рядко можем да я намерим у друг писател от същата епоха. Неговото нещастие е, че в самоотдадеността си на книжнината живее повече с пулса на своята младост, отколкото с тенденциите на новата следосво божденска епоха. В резултат неговата проза лесно бива отмината и още полесно отпада от вниманието на литературните ценители след скорошната му кончина. В представите на съвременниците си той остава повече като книжовник, общественик и просветител, отколкото като писател, макар ценността му за бъдещето да е била именно в писателското му дело. Щастлив и нещастен, Цани Гинчев е едно неразкрито достояние на бъл гарската литература и в още по-голяма степен на българската литературна история. Ако го сравним с първите фигури на възрожденската литература, за кои то писането не е било никога чисто културно занимание, а преди всичко и политическа борба, ако го сравним с Раковски, Каравелов, Ботев, ще ни учуди никога недекларираното, но последователно отстоявано негово убеждение, че литературата, както и книжовната работа изобщо, е само средство за опознаване, самоосъзнаване и свестяване на народа. През Възраждането неговите пътища многократно се пресичат с пътищата на Раковски, Ангел Кънчев, Цанко Дюстабанов, но ние никога няма да го видим нито с техните борчески жес тове, нито с техните беззаветни решения. Цани Гинчев изпитва огромна наслада от книжовните си занимания, те са за него основното, те носят найвисшия смисъл на живота му и нему рядко се вестява мисълта, че би могъл да бъде полезен роду и по друг начин. Наистина общата възбуда на духовете през 1876 г., когато е учител в Габровското училище, го увлича; той дори стяга порано приготвената си пушка, но работата се свършва с поредното изгаряне на ценната му архива и новото укриване на пушката, когато опасността от арестуване го застрашава.

The article tackles the problem of the boundaries of literature via the primeval embedment of humans in the word. Depending on whether this word belongs to God or man, the author calls of Foulcault to postulate two basic statutes of language, which he takes to be markers of the boundary between literature and non-literary texts – referential speech, literary speech and speech in its literary status. These theoretical formulations are grounded in the 1100 years of Bulgarian literature. As a result of this analysis the author ascertains the existense of a special kind of language in Bulgarian literature – referential in nature yet mimicking literary models. This borderline and transitory language, merely mentioned in this text, is subject to another analysis.