Библиографски раздел

„Виенският” кореспондент на в. „Голос” (1867 – 1868)

Free access
Статия пдф
146
  • Summary/Abstract
    Резюме

    През м. февруари 1867 г. Любен Каравелов напуска Русия и заминава за Сърбия. През време на почти 10-годишното си пребиваване в Русия в бурните години на революционната ситуация, на селските бунтове и последвалите ги дълбоки промени в живота на страната, Любен Каравелов не остава безучастен към тези събития. В повестите си от руския период той възсъздава духовната красота на българския труженик, способен да въстане с оръжие в ръка срещу чуждестранните потисници („На чужд гроб без сълзи плачат“, „Дончо"). Любен Каравелов завързва приятелски отношения с народника И. Г. Прижов; от страна на московската полиция той бива поставен под „таен надзор" заради това, че четял произведенията на А. И. Херцен. Настъпва третата десетгодишнина на неговия живот, формират се основите на неговия мироглед. Но с изключение на статията си „По повод славянския отдел на вестник „День“ („Руская речь", 4 януари 1862 г.) - която представлява отзвук на памфлета на Н. Г. Чернишевски „Народная бестолковость" („Современник", № 10, 1861 г.) Любен Каравелов не е разкрил своя мироглед в публи цистиката. Положението му на чужд поданик в царска Русия, неизбежната опека на славянофилите не му позволявали открито да противопостави своите възгледи на идеите на самодържавния деспотизъм. Когато през 1867 година става кореспондент на вестник „Голос" в Белград (той ебил сътрудник на този вестник още през 1866 г), Л. Каравелов насочва целия си публи цистичен жар към въпросите за единството на южнославянските народи в борбата им против турския феодализъм. Той жадува Русия и войската на Сръбското княже ство да настъпят против Отоманската империя. Затова приветствува действията на сръбския княз Михаил и засега се въздържа от критика на порядките в полуфеодална. Сърбия.

    Проблемна област

Библиографски раздел

По повод критиката на Леонид Ерихонов

Free access
Статия пдф
747
  • Summary/Abstract
    Резюме
    В статията си „Христо Ботев в руската критика и в преводи на руски език“ („Литерат. мисъл“, бр. 1, 1960 г.) Л. Ерихонов, като прави бегъл преглед на моите работи, 126 посветен и на Христо Ботев, спира вниман сто на читателя само на едно обстоятел ство. А именно - Л. Воробьов, който в работите си от 1950-1953 г. толкова ярост но се бори против стремежа да се представи Ботев като прудонист и бакунист, през 1957-59 г. без всякакви видими причини изменя становището си и сега представя великия революционер-демократ като последовател на анархизма. От това следва изводът за печалната еволюция във възгледите на изследователя", т. е. за безпринципната смяна на неговите позиции. Ако Леонид Ерихонов беше изходил от обективните данни или ако не беше проявил недоглеждане, от тази бележка не би имало нужда. Но, за съжаление, Ерихонов изопачава фактите.

Научни съобщения

Библиографски раздел

Особености на Каравеловите естетически възгледи

Free access
Статия пдф
826
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Любен Каравелов еписал на три езика - руски, сръбски и български -и това е неповторимо явление в историята на световната литература. Художествените произведения на Любен Каравелов - повести, разкази, стихотворения и фейлетони - са пронизани от тенденцията на критическо разобличаване не само язвите на турскоФеодалния строй, но и съглашателството между предателската българска буржоазия духовенството; рисувайки светли образи на революционери - борци за освобож дение на родината - Каравелов се стреми да пробуди съзнанието на масите от вековната изостаналост, да ги повдигне на активна борба (Дончо“, „Българи от старо време“, „Хаджи Ничо“, „Мъченик" и др.). Огромно влияние върху Каравелов оказва революционно-демократическата литература и естетиката на Чернишевски, Добролюбов Писарев. В повестта „Крива ли е съдбата?“ (1869), написана на сръбски език, той прилага идейно-творческите похвати на романа „Какво да се прави?" от Н. Г. Чернишевски. В писателската си дейност Л. Каравелов всестранно еизползувал творческия опит на класиците на руската и украинската литература, учил се еот тях на критикореалистични похвати при изображение на действителността, пропагандирал е произведенията на Пушкин, Гогол, Чернишевски, Херцен, Шевченко, Марко Вовчок Сърбия и България. Всичко това прави философското и художественото творчество на Любен Каравелов особено интересно и близко за нас. B Любен Каравелов възприема основните идеи на революционно-демократическата критика и естетика още през годините на пребиваването си в Русия (1857-1866) и това намира отражение преди всичко в неговите художествени произведения и в острата им критическа насоченост. Но той се опитва да осмисли принципите на реализма и на революционната тенденциозност също и в теоретичен план. „Поезията - четем в Ръкописните му бележки - както и всичко друго в умствената дейност на човека трябва да служи на сериозните цели на живота, а не да бъде изкуство заради изку ството", 1 В статиите си от този период Л. Каравелов призовава към изобразяване на живия народен живот, към сближаване на писмеността с фолклора, призовава да се Ликвидира арханзацията на литературния език. И В Сърбия (1867-1869) Л. Каравелов се проявява като оформен вече литературен критик, дал обоснована и твърда оценка на тенденциите на отвлечения романтизъм сантиментализъм, които са отдалечавали сръбската литература от правдивото изображение на социалната борба в сферата на тясноличните преживявания. Любен Каравелов еспомогнал в немалка степен за поврата на сръбската литература от края на 60-70-те години от сляпото подражание на чуждестранните образци към национална самобитност.

Библиографски раздел

Естетическите програми на френските и руските символисти от Стоян Илиев

Free access
Статия пдф
3262
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Тази книга е уникална в много отношения. Преди всичко в нея е направен цялостен анализ на манифестите и програмите на френския символизъм. Установено е неговото генетико-теоретично и творческо въздействие върху руския символизъм. И накрая руският символизъм и неговите естетико-програмни проявления са анализирани толкова обстойно, че не само в българската, но и в руската литература няма труд, който би могъл да съ перничи с книгата на Стоян Илиев. Ще отбележим още, че тия дни у нас се появи най-после една колективна монография на Институ та за световна литература - Русская наука о литературе в конце XIX - начале ХХ века", под редакцията на проф. П. А. Николаев и др. (М., 1982). Втората глава на тая книга, посве тена на идеалистическите течения в руската литературна наука от края на XIX — началото на ХХ в., запълва до известна степен празнотите в теоретическото осмисляне на руския символизъм. Книгата на Стоян Илиев обединява много дисциплини, тя има философско-естетически-литературоведчески характер, с ударе ние върху естетическата проблематика - нещо напълно оправдано според нас поради неизследваната досега тематика и нейната специфика. Трудът е съставен от три основни раздела, разчленени на свободно изложени и наименувани фрагменти, свързани исторически и логически помежду си. В уводната част авторът на книгата посочва задачата на изследването и прави кратък преглед на основната литература по избрания проблем. Тук са формулирани основните тези и задачи: наличието на феномена „всеобща естетика на символизма", отричан от мнозина автори; необходимостта да се разграничат понятията символизъм и декаданс поради техните многопосочни мирогледни и политически ориентации; на преден план в изследването са поставени естетическите програми на символистите, а не тяхната художествена практика, която изисква „конкретен анализ" и др. Читателят още от самото начало научава, че символистите са „философски" мислещи личности, макар че претенциите им често пъти се ограничават с интелектуално любопитство и дилетантизъм и че те, се ориентират към идеалистически теории на изкуството". В крайна сметка всичко това е съсредоточено в главната задача да се изслед ва естетическата програма на символистите в контекста на философско-идеологическия, обществено-политическия и художествено-есте тическия живот“, за да се разкрие тяхната реална естетическа програма и неосъзнатите често пъти даже от самите тях закономерности и процеси на творчеството им. Стоян Илиев посочва политическия водораздел между революционните и реакционните тенденции в символизма, което му позволява да оспори позицията на Плеханов, за когото символистите са само „изразители на еснафски и дребнобуржоазни тенденции". Трябва да се отбележи, че авторът напъл но преднамерено изключва от книгата си проблемите на българскя символизъм, най-вече защото българските символисти не оставят след себе си програмни манифести. Но той по начало се съмнява в наличието на такова течение в българската литература и поставя въпроса: „Символисти ли са българските символисти?" Този въпрос няма нищо общо с традицията, той иде неочаквано и доколкото ни е известно, няма аналози в съвременното българско литературознание и естетика; тъй като в книгата не му е даден отговор, следва да се очаква, че Стоян Илиев ще се заеме с решаването му в по-нататъшните си изследвания. В първия раздел на книгата „Френски символисти" авторът свързва началния опит за ,, естетическо самоопределяне на символизма с името на Шарл Бодлер и творчеството му на поет-урбанист. Посочвайки неговото съчувствие към бедняците и критич ното му отношение към капиталистическата цивилизация, авторът, изглежда, напълно споделя схващането на някои български изследователи (Д. Аврамов, Кр. Горанов), които са склонни да преосмислят творческата позиция на Бодлер като съюзник в борбата за демокрация и хуманизъм". Но Стоян Илиев подчертава, че за Бодлер целта на поезията е да разкрива „красотата на ада", а това допринася за разочароването му от всяка хуманност въобще.