Дженю Василев

Градският народен съвет в Стара Загора си е поставил благородната задача да изгради дом-музей на писателите-старозагорци, наречен още от сега „Литературна Стара Загора". Началният етап от създаването на този пръв по рода си у нас институт ще бъде събирането и систематизирането на материалите, свързани с живота и творческата дей ност на литературните творци. Първите резултати в тази насока са насърчителни. Преди известно време на разположение на съвета са предадани материали, които разкриват някои моменти от живота, обществената дейност и художественото творчество на Кирил Христов. Между тях по-специален интерес представлява един литературен етюд, написан от Илия Иванов (псевдоним - И. И. Радин). Авторът е съученик и близък приятел на поета, бивш гимназиален учител в Шумен, човек с литературни интереси, ерудиция и култура, починал преди десет години. Сам Радин оценява твърде скромно своя етюд, макар че трудът предизвиква значителен интерес не само от фактологично гледище. В увода Радин отбелязва, че съвсем не е имал намерение да прави сериозно проуч ване иоценка на поетическото творчество на Кирил Христов и само за последователност и системност на изложението е зачекнал тук-там творчески въпроси. Целта на автора, както той сам я определя, е да разгледа някои произведения на поета откъм фактическата им страна; да посочи техния произход и значение за създаването на едни или други отношения на К. Христов с хората на литературата и обществото; както и да изтъкне някои моменти от неговия живот и темперамент, които „бяха създали за него една тежка и задушлива атмосфера, сред която мъчно можеше да се диша, а камо ли да се твори и която атмосфера го принуди на доброволно изгнаничество". B И досега този интересен портрет на човека и поета Кирил Христов не е подна сян на обществено внимание. Той е бил изпратен от Радин до съпругата на поета. едно свое писмо до уредника на музея „Гео Милев" в Стара Загора тя споделя: „И. Иванов дълго време докато беше здрав се занимаваше с мисълта да напише нещо пообширно за творбите на своя приятел Кирил. Той знаеше, че аз ще запазя такова нещо най-грижливо, докато би могло да бъде печатано. Когато довърши двете статии (втората статия е озаглавена „Славянското чувство у Кирил Христов") той ми ги даде с молба да ги пазя като своя собственост и да ги предам един ден, където намеря за добре". Тук публикуваме откъси от етода на Радин.

В съзнанието на българския читател представата за съвременната шведска литература се изчерпва кажи-речи с произведенията на Август Стриндберг и Селма Лагерльоф, познати впрочем на сравнително по-старото поколение у нас. През последните години към двамата майстори-класици се наредиха също така имената на неколцина още автори, представители различни периоди и направления в шведската литература, показани твърде ограничено отделни техни произведения, най-вече с разкази и новели. Но шведската литература като цяло, с нейните проблеми и задачи, с основните и насоки и тенденции, с нейните нови имена и творби стои все още като неоткрита земя не само за обикновения читател, но и за литературната ни наука.

И досега името на този български писател стои в съзнанието на читателя обкръжено с романтичен ореол. По-старите са го позабравили, по-младите знаят малко за него. Но красивият му приключенски живот и развълнуваното му свежо творчество продължават да будят спомена за една малка бляскава звезда на нашия литературен небосклон, угаснала, преди да разгори своя ярък пламенен светлик. Обикновено писателят остава да живее с творческото си дело, чрез своите произведения. Но Шивачев живее не само с книгите си - неговият жизнен път и личната му съдба привличат и до днес интерес и любопитство, вълнуват с драматичните си перипетии, разгарят благородни чувства и страст към големи и смели дела. Кой знае! Може би сега, ако беше оцелял, в солидната си възраст от седем десетилетия писателят щеше да се усмихва снизходително на преживяното, да прелиства своите книги с критичния поглед на големите си кафяви очи, да се радва на признание и слава. И все пак не мога да си представя Шивачев стар, улегнал и самодоволен. Той е от онези личности, които съдбата изстрелва като ракети - да прелетят, да осветят пътя си и да изчезнат. Живот-миг, животсветкавица. Макар жесток и мъчителен, неговият край някакси логично завършва един жизнен цикъл, обречен на трагична развръзка още от своето начало. Така писателят остана в нашето съзнание завинаги млад и завинаги проникнат от онзи „дух свободен, дух за борба“, който още от Ботев та до наши дни разпалва благороден гняв в сърцата и който е най-скъпото ни национално достояние. Роден в Плевен през 1902 г. в семейството на патриотичен офицер, у когото живеят още духът и традициите на Възраждането, малкият Борис следва преселен ческия път на семейството: от Плевен - в Ловеч, от Ловеч - в Ямбол, от Ям бол - отново в Ловеч. Това са години на изпитания за целия български народБалканската и Междусъюзническата война, непосредствено след това - Пър вата световна война. И в тези сурови паметни години будното дете търси истината, живее с болките и грижите на семейството и на народа. В своя „Опит за автобиография", писан вече в зряла възраст, Шивачев изповядва: „По време Балканската война, когато баща ми беше на фронта, страхувах се много да него загубя. Молех се на бога да го запази. Ала моите молитви като че ли не ме успо кояваха. Всеки ден гинеха толкова добри хора. Ако имаше бог, нима той би до пуснал подобно убийство. И ето, аз възнегодувах против него. Моята детска съвест се беше разбунтувала. Аз бях станал безбожник.

В една своя статия за литературното наследство на Борис Шивачев непосредствено след неговата смърт Д. Б. Митов беше споменал между известните му произведения и една пиеса: „Един том разкази „Сребърната река“, една студия „Стара и нова Турция“, рома нът „Изобретателят“, „Писма от Южна Америка", недовършена комедия, скици за други романи - това е всичко, което той ни остави." Оттогава, от 1932 г., когато в „Литературен глас" бе направено това съобщение, та до ден днешен, не са изнасяни каквито и да било подробности за тази „недовършена комедия", нито пък е публикувана каквато и да е част от нея. В многобройните публикации след смъртта на писателя никой от неговите приятели и познавачи на творческото му дело не е споменавал нищо повече за тази не известна творба. Едва през лятото на 1974 г. при едно мое посещение у сестрата на писателя Вера Шивачева успяхме да открием в семейните архиви една тъничка ученическа тетрадка с бежови корици, на първата стра ница на която с ръката на Борис е написано заглавието „Дружество с ограничена отго ворност. Комедия в четири действия". И тъй неизвестната комедия е вече известна. За съжаление замислената като четириактова пиеса енаписана наполовина - само първите две действия. Това налага твърде голяма условност при идейната и особено при Литературно-естетическата оценка и характеристика на произведението, при анализа на неговите достойнства и слаби страни. Без съмнение обаче тази находка има качеството на откритие, което достоверно допълва представата за разностранните творчески амбиции на писателя и за неуморния му стремеж да пробва различни литературни жанрове за ху дожествен изказ. Комедията „Дружество с ограничена отговорност е с български сюжет, предмет на сценично изображение са нравите в буржоазното общество в столицата през тридесетте години на века. Нейни герои са един милионер на пределна възраст и неговите близки, вплетени в безпощаден конфликт помежду си за спечелване сърцето на вуйчото-милионер, а оттук и на парите му. На тази конфликтна основа авторът е заплел остри драматични ситуации, направил е ефектна обрисовка на герои и взаимоотношения в едно общество, построено върху законите на егоизма и користта. Произведението е изградено върху жизнено достоверен материал, комедийния персонаж е взет от натура, по всяка вероятност от семействата на близки хора. Макар и в комедиен план, и тук, както във всички произведения на Шивачев, се третира сериозна нравствена проблематика. Показан е образът на една действителност, в който достовер ното се определя не толкова от битовото правдоподобие, колкото от вътрешната същност на изобразяваните герои и явления. Авторът извежда героите вън от техните битови пре дели, осветлява ги отвътре с парещия пламък на критичната си мисъл, разкрива тях ната пошлост и нищожество.

„Нищо не липсваше на неговата слава. Но той липсва на нашата." С тази оригинална мотивировка Френската академия прие някога посмъртно в своите редове великия Молиер. Нищо не липсваше на неговата слава, но той липсва на нашата. Същите тези паметни слова можем да кажем и ние сега, когато припомняме жизнения и творчески подвиг на Георги Кирков в името на социалистическия идеал. Защото на него, на неговата удивителна личност наистина нищо не липсваше. Човек с огромна ерудиция и култура, с бистър ум и чисто сърце, дълбоко принципиален и кристално чист, общителен и човечен и в същото време непримирим и категоричен в отстояване на идейните си и морални принципи, проникнат от безгранична преданост към пролетарското дело и всецяло отдаден за тържеството на това дело, талант многостранен и лъчист, който разточително се раздава — всичко това е бедна регистрация на характерни черти и творчески данни на едно изключително явление в най-новата ни история. За пролетарската ни литература и публицистика в самия зародиш на социалистическото движение в България Кирков е онзи връх, извисил се тъй неочаквано щастливо, какъвто представлява само Ботев с неговото творчество в зенита на нашето Възраждане. И днес още Георги Кирков продължава да стои в съзнанието на съвременниците все тъй жив и жизнен, да излъчва чар и вдъхновение, да привлича с невероятна нравствена сила, както са го запомнили неговите сподвижници и другари. И днес още не са изгубили своето значение думите на Георги Димитров: „Може смело да се каже, че и досега мястото на Кирков в нашата партия остава в значителна степен празно. Ние имаме редица талантливи деятели, но никой от тях не можа напълно да замени нашия голям Майстор." Този дребен на ръст човек с външност на бохем и с дух на спартанец, с дълги спуснати до раменете коси и винаги с бастун в ръка, нервен и подвижен и цял изпълнен от воля за действие, цели двадесет и пет години ще внася с колоритната си фигура и развълнувано слово страст и оживление в партийните клубове и срещи, на митинги и демонстрации, в Народното събрание и на международни конференции. Неговата оптимистично-жизнерадостна натура ще импулсира и вълнува, многообразието и богатството на личността му ще удивляват свои и чужди, безкнижната му трезва мъдрост ще поразява с точни и сигурни оценки на социален диагностик и лечител. Кирков се слави с богатата си теоретическа подготовка на марксист, познавач на класиците и на съвременните социални теории, той следи развитието на обществената мисъл и гори в света на идеите. Но за него марксизмът не представлява догма, сбор от правила, които се прилагат автоматично 73 шаблонно, а един жив творчески метод за изследване на действителността и оценка на обществените събития, незаменимо средство за борба. И тъкмо борбата за социализъм открива у него действителните му богатства: темперамента на борец и таланта на писател. В непрестанна полемика с различните противници се изостря и усъвършенствува неговото ораторско изкуство, поразяващата сила на публицистичното перо и безпогрешната точност на сатирата. Ако трябва една дума да се характеризира жизненият път и творческо дело на Кирков, тази дума е борба. Борба от първите още дни на неговия съзнателен живот до последното му дихание; борба енергична и вдъхновена; борба в името на тържеството на социалистическия идеал. C Образът на Майстора е дълбоко и завинаги врязан в нашето съзнание като символ на поколение от хора мъжествени и чисти, отдали всичко за тържеството на своя идеал. Неслучайно Димитър Благоев изтъкваше, че ако Кирков бе живял в голяма страна, името му щеше да бъде записано в историята на международното работническо движение наред с имената на най-видните работнически водачи.

Големият ръст на Асен Златаров - учен, общественик, трибун - е оставил в сянка неговата публицистика, една значителна по обем и литературна стойност творческа изява. Наред с активното си участие в обществения и културния живот на страната, успоредно с пряката си научна и научно-популяризаторска работа и апостолската си дейност като сказчик и оратор той публикува тогавашните вестници и списания стотици кратки и по-обемисти статии, есета, пътеписи, репортажи, излиза с книги и брошури по актуални научни, обществено-политически и културни въпроси, води темпераментна и смела полемика. Цялата негова емоционална и психическа нагласа, блестящата му ерудиция предопределят и благоприятствуват развитието на публициста. В едно свое интервю пред в. „Кормило" той казва думи, които звучат като изповед и са пълно покритие на делото му: „Какво да сторя, не мога да остана глух на тътнежа на обществения порой, който тласка нашата действителност и дето се дочуват неволите и копнежите на тоя народ, комуто страстно принадлежи сърцето ми и за чиято доброчестина съм отхранил най-хубавите мигове на своя размисъл и своя почин за дело в живота. Такива са времената, че чувството и дългът на гражданин вземат превес над другите ми интереси: Не мога да пея, когато Рим гори." Към тази автентична самохарактеристика трябва да се добавят още и думите на големия наш литературен критик-марксист Георги Бакалов, който непосред ствено след смъртта на Златаров писа: „Най-ценното у Златаров бе неговата отзивчивост към обществените въпроси. Той не ограждаше егоистично своето благополучие със затварянето си в химическата лаборатория. Той разбираше отлично, че неговата наука е тясно свързана с обществения строй - както за своето развитие, така и за изпълняваната от нея обществена функция. Той не беше глух за бушуващото извън стените на лабораторията му море, нито сляп за обществените борби." Публицистичното начало е определящо в цялостната дейност на този изклю чителен човек, то прониква в корена на всички негови творчески изяви. Стремежът да стои сред бурите на живота, темпераментът на борец го тласкат към дей ствие, а рядката му ерудиция и безспорен литературен талант оплодяват и придават естетическа цена на неговите произведения.

Виждам го и сега: седнал на обичайната си маса в някогашното кафене „Опера", подпрял масивното си тяло о едната и страна и с ръка върху дебелия бастун, с който никога не се разделяше, той оживено разговаря и от време на време неговият гърлест гороломен смях разтърсва гълчаливите компании наоколо. Никой не се смущава и никой не поглежда насам. Посетителите на кафенето, писатели и хора на изкуството, бяха постоянно присъствие в това заведение и добре се познаваха един друг; те добре познаваха и редактора на „Литературен глас" Д. Б. Митов. И Тук именно се запознах с него в началото на 1940 г. и колкото пъти си спомня сега за Митов, за бай Димитър, все тъй си го представям. В неговата пъстра не твърде постоянна компания имаше различни хора, най-вече интелектуалци, но също така и запасни офицери, доскорошни македонски харамии, книгоиздатели и младежи, които литературната треска беше вече вкопчила в съблазнителните си обятия. Понякога тук се отбиваха, но по-често се срещаха в писателското кафене на булевард „Цар Освободител" Кирил Христов, Михаил Арнаудов, Тодор Боров, Елин Пелин, Николай Райнов, а също и актьорите Георги Стаматов, Никола Икономов, Никола Балабанов... Най-ярките представители на тогавашния културен елит на България бяха в досег и приятелство мастития редактор. Където и да приседнеше, Митов бързо ставаше център на своята група събеседници. Към него валяха въпроси, той бързо отговаряше и на свой ред сам питаше. Понякога ставаха бурни пререкания и те не стихваха, докато не проечеше неговият силен омиротворителен глас: „Хайде, стига!" Застанал в една респектираща поза, той оставаше до късно в кафенето, докато някой не подсетеше, че е вече полунощ.. c C А сладки бяха приказките на бай Димитър. Той знаеше много - из миналото и за днешния ден, говореше завладяващо и убедително, с необикновена свежест и острота на ума. Мъдър сладкодумец, макар и да съзнаваше авторитета си, никога не допусна тон на доктринерска дидактика да проникне в дружес ките му беседи, да развали отношенията на равен между равни. Съсредоточен, лека, нюансирана усмивка, която играеше непрекъснато по мъжественото му лице, той следеше разговора на околните и от време на време подхвърляше реплика или избухваше в гърлест, неподражаем смях. Дори този смях, могъщ и от цяло сърце, беше вече една характеристика на Митов. Той издаваше натура вътрешно свободна, която съзнава своята цена, както и цената на другите, натура независима и целеустремена, която се подчинява само на убежденията на един блестящ интелект и на вълненията на едно чувствително сърце.

Д. Б. Митов и „Литературен глас" са имена-синоними. Когато говорим за „Литературен глас", пред нас изниква образът на неговия мастит редактор, и когато припомняме делото на Митов, неразделно свързваме с това име трайното и живо дело на неговия вестник. Митов беше не само създател и ръководител на вестника, той беше и негово олицетворение, негов портрет. Близо шестнадесет години, при наистина героични усилия, без никаква държавна и общест вена подкрепа, без никаква субсидия и покровителство този голям и авторитетен седмичник разнася своята светлина сред културната общественост, приобщава българските читатели към пулса на културното движение в Европа и света. През времето, в което излизаше „Литературен глас", в страната съществуваха още десетина подобни седмичници - за по-дълъг или по-кратък период. Но те рядко успяваха да просъществу ват година-две и безславно прекратяваха своя живот. При онези условия на незаинтересованост от страна на буржоазната държава към духовните домогвачия на българските граждани, към техните стремежи за съвършенство, беше истински подвиг да се издържа седмичен културен вестник, който разчита единствено на своите читатели. „Литературен глас" показа не само устойчивост на характера пред всички и всякакви опити за натиск и влияние откъдето и да било, но и опази своята независима позиция и физиономията си на литературен вестник с крепък интелектуален заряд. И най-важното: „Литературен глас" успя да запази онзи дух на независимости последователност в отстояването на антифашистката и демократична линия, която обяви като програмно начало още при своето рождение и успя да отстои докрай. Идеята за създаването на „Литературен глас" възниква през 1926 г. в Париж, когато Митов е там в командировка. Непосредствено преди това той е бил фактическият ръководител на Развигор" поради отсъствието на проф. Александър Балабанов от България и мисълта за продъл жаване делото на това забележително издание е още жива в неговото съзнание Кога и как се явява мисълта за създаването на „Литературен глас"? В отговорите си на една литературна анкета съпругата на Митов, писателката Калина Малини, дава някои любопитни сведения: Един от първите инициатори е Асен Златаров. Когато през 1926 година заминах за Париж. Асен Златаров пристигна малко след мен. Почти всяка вечер беше с нас... Често слу шах Златаров да казва: „Колко хубав вестник беше „Развигор", колко хубаво би било да продъл жи делото на „Развигор"! И веднъж Митов каза твърдо: „Може би тая работа ще стане". А после добави: „Аз съм без работа. Библиотекарството няма да ми попречи, мога да поема редакти рането на един вестник от типа на „Развигор". Но след завръщането на Митов в България цяла година идеята остава неосъществена. При чината? Причината е проста: липсата на средства, През това време бъдещият редактор ръководи вестника на книгоиздателство „Иван Г. Игнатов и синове" „Литературни новини".