Преглед

Библиографски раздел

Нешо Бончев от Иван Сестримски

Free access
Статия пдф
3338
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Книжовното наследство на Нешо Бончев, значението и мястото му в българската ли тература са добре изяснени. Принос за това имат изследванията на Недьо Горинов, Геор ги Марков, Петър Динеков, Георги Димов и др. Литературнокритическият очерк на Иван Сестримски за Нешо Бончев идва да отговори на нуждата от цялостен систематизиран труд върху живота и творчеството на възрожденския критик. Нешо Бончев е един от първите възрож денски дейци, който проявява истинско призвание, подготовка и качества за професионална критико-оценъчна дейност. Георги Марков го определя като културен деец, който свързва общественото и културното развитие на българите". Според него Нешо Бончев продължава онези насоки и принципи на литературната ни критика, които са вече заслуга на Бончев като литературен критик (Възрожденски писатели. С., 1962, с. 375). Изследванията на посочените литерату роведи засягат основни проблеми от критическата дейност на Н. Бончев или характери зират отделни съществени моменти при изя сняване на литературното му наследство, естетическите му и идейни позиции. Техните постановки стават верни ориентири за Ив. Сестримски и усилията му да създаде ця лостно самостоятелно проучване за Н. Бончев. Изследвачът е намерил свой път при изграждането на творческия му портрет. За първи път е използувана така богато ко респонденцията на Н. Бончев, най-вече с М. Дринов, за да се очертаят характерът и преживяванията му и да се осмислят първите му талантливи опити в областта на критиката. Като значителен книжовен труд се разглеж да и дипломната работа на Бончев. В първата част на литературнокритиче ския си очерк Сестримски изгражда нрав изградени от Л. Каравелов и П. Р. Славей ствено-психологическа характеристика на криков. Просветителските му възгледи не пре чат за тази близост с революционната емигрантска критика, тъй като той е прогресивна личност, хуманист и патриот. Просветителството му има демократична основа и се насочва към социални проблеми" (Лит. ми съл, 1958, кн. 6). Георги Димов обръща вни мание на факта, че Н. Бончев се разграничава от критиците революционни демократи, които изискват от литературата да подготви народа за националноосвободителната борба по това, че е „привърженик на изкуството, което има повече общоестетически, откол кото действено практически характер" (Бъл гарската литературна критика през Възраждането. С., 1965, с. 239). В идейния свят на Н. Бончев „демократично-реалистичните схващания за характер и значение на художествените и културни ценности се пре плитат с идеалистични възрения за обществе ното развитие, с религиозни предразсъдъци за битието на човека" (с. 232). Максимали стичните изисквания на Бончев по отноше ние на възрожденската ни литература според Георги Димов изхождат от верни естетически позиции и от стремежа да способству ва за създаването на строга и компетентна критика. Това безкомпромисно отношение Петър Динеков приема като опит да се постави развитието и върху здрави и правилни принципи и в това той вижда историческата 162 на неговата тика, проследява оформянето индивидуалност и интелект в родната среда, при тригодишното учителствуване в Панагюрище, в Русия, където учи и преподава. Сестримски невинаги спазва хронологиче ския принцип, когато привлича и осмисля биографичните факти. Често цитира писмата на възрожденския деец при изясняване основ ните моменти от неговия живот. Това му позволява и да анализира приятелството между Н. Бончев и М. Дринов, да търси измерения та на тяхната дружба, импулсите, които зареждат с енергия сродните им души. Ав торът подчертава плодотворното въздейст вие на М. Дринов - вече изтъкнат и фор миран учен-историк, върху Н. Бончев. „Мене ми се струва - пише изследвачът, - че без тази упорита приятелска настойчивост Нешо Бончев едва ли би написал двете си големи статии, едва ли би превел „Разбойници" и „Тарас Булба", с които той влезе в историята на българската литература и култура. Те са зрелите плодове на едно приятелство, никога непомрачено от сянката на каквото и да е недоразумение, покрита корист и недо верие" (с. 56). Ив. Сестримски дири отраже нието на това въздействие и в развитието на културния живот в България.

    Ключови думи

Библиографски раздел

Житие и страдание грешнаго Софрония на Софроний Врачански и Автобиографията на А. Робовски

Free access
Статия пдф
3449
  • Summary/Abstract
    Резюме

    Софроний Врачански и Андрей Робовски заемат различно място в културната ни история. Софроний е титанът, който с просвещенската си дейност и литературно творчество поставя началото на една традиция в борбата за духовно издигане и национално самоопределяне на българския народ, следван от книжовниците, творили през първата половина на XIX в., към които спада и Андрей Робовски. Животът и творчеството на Софроний са предмет на задъл бочени изследвания на наши литературоведи. Някои от постановките на Васил Сл. Киселков, Иван Радев, Росица Димчева и Людмила Боева ще използуваме и в нашата работа. Автобнографията на поп Андрей досега не е изследвана и не е така известна като „Житието". Но сход ството на жизнените ситуации, както и близостта и различията в подхода към фактите ни дават възможност за паралел между тях, чрез който могат да се изяснят някои страни от нрав ствената същност и самобитност на възрожденския деец и писател. Андрей Робовски също като Софроний е духовник, но за разлика от него достига в йерархията само до сакеларий. Неговата автобиография е публикувана след Освобождението и обе ма само три страници. От нея липсва незначителна част, свързана с детските му години. Еленският свещеник е познавал делото на Софроний. В едно писмо до него Димитър Драганов споделя: „Едно дете ровеше листовете на Софрониевото толкование. А пък аз рекох на х. Ив... видиш ли онуй толкование. От таквизи владици искам благословление. Софроний, каквото се вижда, не е бил много изкусен книжовник, но защото бил болгарин, ето повече от силата си сторил народу си." Сигурно поп Андрей се е позовавал неведнъж в своите проповеди на популярния „Неделник" и е възприемал Софроний като пример в борбата за независимост на бъл гарската църква и избиране на български църковен глава. И двамата пишат за себе си в края на своя живот, но с различно чувство за изпълнен дълг. Софроний се терзае от мисълта, че е оставил своето „паство" в преходен исторически момент и изкупува вината си, като се труди „денем и нощем, за да преведе неколико книги по нашему болгарскому языку". Лишен от правото да служи като свещеник, поп Андрей също се отдава на книжовни занимания, превежда и издава книги с религиозно съдържание. Но споменава за тази дейност като естествено продължение на усилията си да бъде полезен на отечеството си. В тази връзка са и композиционните особености на автобиографията му, в която лесно се от крояват две части. Първа част: учение и учителствуване, и втора част: животът му като духовник и книжовник. Прави впечатление, че в началото авторът пише с по-светло чувство, дори и с чув ство за насмешка над ранните си учителски години, докато втората част е наситена повече със страданията му, болестта и трудностите по време на престоя му в Цариград. И Софроний, и поп Андрей са имали в живота си една значителна среща, която е оказала изключително въздействие върху тях. За Софроний тя се измерва в краткото му общуване с Паисий Хилендарски и преписа на неговата история, а за Робовски в дружбата му с Неофит Бозвели. Но и двамата не споменават в автобиографиите си за връзката с тези видни възрож денски дейци. За дружбата между Неофит Бозвели и поп Андрей можем да съдим по препи ската им. Бозвели го сравнява с древногръцкия герой Ахил, когато определя приноса му за народното дело


Статии

Библиографски раздел

Родовото начало и проявленията му в българската белетристика през 60-те и 70-те години на XIX век

Free access
Статия пдф
3730
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Животът на човека в и отношението му към него на вътрешния му свят, а също така разкрива и всички спектри на човешките връзки - от гените до социално-класовата детерминираност "1. Това обяснява стремежа на творците да проникнат в тази обществена единица, и опита им за изобразяване на няколко поколения от един род, в живота на които се пре И чупват законите и идеите на общественото развитие. Не е случайно, че всички изследвачи на семейството проследяват историческото му движение, използу вайки материал от фолклора и литературата. Фридрих Енгелс дава примери И от „Песен на нибелунгите“, от Омир и Еврипид, а Иван Хаджийски проучва народната песен и старогръцката литература. Разбира се, изследванията на тези автори имат философски, исторически и социологически характер позоваването на литературата, макар и необходимост, не е в основата на тях ната работа. В българското литературознание няма специално проучване за отражението на семейството в художествената литература. Досега интересът към този въпрос се свързва с опитите да се изяснят черти от народния характер. За да станат родът и семейството предмет на проучване от литературната наука, е необходимо да се изясни в каква връзка са с концепцията на писателя, как влияят върху изграждането на сюжета в дадената творба, върху жанровата и определеност, както и в каква степен авторът осмисля проблемите на човека чрез живота му в семейството. Литературоведите са склонни да тър сят в художествените произведения генетическата обусловеност на човека или социално-класовото му отчуждение от семейството. Мигел де Унамуно в кни гата си „Животът на Дон Кихот и Санчо Панса“ смята, че Сервантес не свързал героя с неговия род, защото приема, че „, всеки човек е син на собстве ните си дела и че всеки се изгражда съобразно с това, как е живял и как е дей ствувал". В този смисъл родът на донкихотовци започва от Сервантесовия герой. С. Шаталов разкрива забележителен признак в това, че Евгений Онегин от едноименния роман на Пушкин „фактически еизключен от системата на родствените и семейни връзки"

Статии

Библиографски раздел

Отношението на Васил Друмев, Любен Каравелов, Илия Блъсков и Иван Вазов към народното веселие

Free access
Статия пдф
3901
  • Summary/Abstract
    Резюме
    Общото впечатление, което оставя в съзнанието на читателя възрожденската беле тристика, е свързано с трагедията на българина и неговото семейство, с опитите му да възвърне нарушената правда като хайдутин и борец за свобода. Но независимо преобладаването на тези мотиви, писателите не са нарушили диалектиката на народното битие и душевност, в които намират израз и нещастията, и веселията. В бита българина като следствие от жестоките условия на робството не се натрупват само повтарящи се мъки, унижение и печал. В живота на народа не може да съществува такава еднозначност, иначе той би престанал да функционира като такъв. В неговата жизнена философия винаги се чувствува равновесие между радост и печал, между добро зло. Там, където това И равновесие е в своята социалнода нарушено нравствена, правдива и природосъобразна същност, народът е намирал сили и чрез обредно-маги ческо действие, чрез веселие или чрез бунт се е стремял да го възстанови или промени установения ред. Посочените форми на възстановяване на изгубеното житейско равновесие за патриархалния човек преливат едно в друго. Ето защо Петър Овчаров от романа „Под игото" на Ив. Вазов възприема въстанието като сватба, а чорбаджи Марко се убеждава, че е време да се разклатят устоите на Османската империя само чрез словото на апостолите, но и чрез магическото действие на израза „Туркиа ке падне". Народните празници и веселия играят съществена роля при опазване на българщината в епохата на робството. Чрез тях се съхраняват нравствените добродетели и в не същото време те са освобождаваща, противопоставяща се на мъките и неволите, сила, т. е. изпълняват функцията на проективното разтоварване. Веселието и празника за патриархалния българин са тясно свързани с неговата обB ca редна система и трудов цикъл. „Може да се каже - уточнява Т. Ив. Живков, - че празника се осмислят обредът и трудовият процес, преоткрива се смисълът на нещата чрез емоционално-художествена изява на целия колектив. "2 Но при народите, които се намирали продължително време под робство, празникът и веселието имат по-универсална функция. Пресъздавайки ги в изкуството, творците представят чрез тях вечното, устойчивото народно присъствие, противопоставено на чуждото домогване. Така картините на Питър Брьогел - Стария, отразявайки народното веселие, стават израз не толкова и не единствено на фламандския бит и начин на живот, а преди всичко на неговата жизненост, която испанските потисници не са могли да унищожат, на „ безстраш ното народно веселие, чрез което обикновените хора изразяват своето предизвикателство.