Богомил Попов

Новелата „Страх" е още една демонстрация на новото, което Й. Радичков внесе в съвре менната българска проза. Или по-точно - един следващ вариант на това ново, - доколкото, макар че „Страх" „е в редицата" на предхождащите я новели, що се отнася до най-общите естетически принципи на автора, в нея все пак се долавя нещо, което я различава от тях. И новото е съвсем осезателно не само в структурата на творбата, то е залегнало и в една все по-ясноочертаваща се през последните години тенденция в творческото развитие на автора - тежнението към „идентификация" на героите, към тяхното „нормализиране" в контекста на една, макар и по радичковски, материално и жизнено по-уплътнена, по-сложна в своето реално съществуване действителност, стремежът към по-задълбочена, проведена от по-нови позиции, интерпретация на човешката душевност. Интригата, която би трябвало да представлява ядрото" на повествованието, взета заедно с най-тясно свързаните сюжетно и тематично с нея структурни цялости на творбата и разработена по правилата на традиционното сюжетно-композиционно разгръщане, би деформирала новелата до една разширена модификация на известния анекдот за надхитрените хитреци. Или - в най-добрия случай - в нея трудно биха намерили своето цялостно и пълноценно развитие основните насоки в идейно-художествените търсения и внушения на автора - за сложността и простотата на човешкия живот, за неподозираното, неочакваното, недооцененото у простия човечец", за многопластовостта, усложнеността на възприятия и реакции у традиционния човек от народа, респектирани от повсеместно и категорично налагащия се нов живот, за страха, суеверието, мистиката и най-реалния, най-грубия практицизъм, сложно преплетени в психиката на хората от народа и на „интелигента", на човеците въобще... Тази сложна гама от загатнати и развити идеи, интересни и оригинални наблюдения и хрумвания, от изведени до филосфски, общочовешки проблеми внушения, е намерила своята 141 пълноценна реализация чрез разрушаването на традиционната сюжетно - композиционна последователност на новелата, обусловено и наложено от силно разколебания, всъщност изцяло преобразуван статус на традиционния разказвач в творбата. А тази деструкция, тази липса на сюжетна постъпателност и високата степен на повторителност, стоящи в основата на подчер тания антиепизъм в творчеството на Радичков и отбелязани още преди години от нашите литературоведи и литературни критици, тук са намерили може би най-яркия си израз. В новелата те са така очевидни, че не е необходимо да се доказват - толкова повече, че при по-нататъшния анализ много от доказателствата ще бъдат посочени, макар и в рамките на по-друг контекст.

В работата на Втория международен конгрес по българистика взеха участие учени от 38 страни, бяха изнесени над 1300 доклада. В пленарните за седания бяха засегнати редица въпроси, свързани с историята и особеностите на българския език (акад. Вл. Георгиев, проф. Р. Бернар (Франция), проф. П. Кирай (Унгария), старобългарската кул тура и утвърждаването народностното и националното съзнание (акад. Хр. Христов, проф. д. и. н. Г. Г. Литаврин (СССР), съвременната българ ска история и култура (акад. В. Хаджиниколов, проф. д. и. н. Г. И. Черняевски (СССР), проф. д-р М. Семов). Проблемите на българската лите ратура бяха предмет на три доклада, като бяха отбелязани различни моменти от развитието на българския литературен процес. Акад. П. Зарев в своя доклад на тема „Нацио налното и универсалното значение на българската литература" разгледа отделни страни от облика на нашата литература. Той подчерта нейната ро долюбива насоченост, социалното и напрежение и революционен подем, определящи нейната бор- беност, спря се на автобиографичния и характер, психологическата и дълбочина и критичност, дъл боката и връзка с историческото битие на бъл гарския народ Проф. Р. Пикио (Италия) разглежда някои ли тературни и езикови аспекти на старобългар ската традиция, доразви своята идея за пара дигматичната" функция на старобългарската ли- тература и изрази мнение за разграничаване на понятията старобългарски език", апостолически славянски диалекти" и религиозен славянски език, като очерта ролята на старобългарския език като език-модел" за славянското средновековие. Акад. П. Динеков проследи някои особености в развитието на българската литература в доклада си „Литература и народна съдба“. Той посочи обществената отзивчивост на българските писатели, очерта някои от основните типологически линии в българския литературен процес. Изтъкна връзката между подема на българската литература през ІХ-Х в., историческия оптимизъм на Въз раждането и борбата за ново, социалистическо общество, отбеляза отражението на народните страдания във време на големи исторически изпитания.