Олга Дейкова

Творческият развой на даден автор се състои в търсене и постепенно разкриване на онова, което е лично негово. По пътя на това търсене той естествено ще дойде в допир със създаденото вече и ще вземе от него своето. Димчо Дебелянов се явява в литературата ни в първите години на нашия век, когато вазовската традиция се изместваше постепенно от модерните за времето литературни течения. Дебелянов бързо се ориентира към тях, разбира се, след като дава дан на традицията.

Димчо Дебелянов се утвърждава в нашата поезия като продължител една стихотворна традиция, закрепена чрез делото на Вазов, Пенчо Славейков, Яворов, Кирил Христов. Във времето, когато Дебелянов започва кариерата си на поет, стиховете се пишеха в обичайните ритми на силаботоничната система. Вазов я бе наложил вече и бе използувал всичките и ритмични схеми, като се стараеше да не излиза извън рамките им. Той бе вковал до известна степен думата в стъпката". Повече от поетите от това време като че не чув ствуваха, че приетите ритмични схеми могат да се разнообразят. Оставяме настрана, разбира се, Яворов, който и по отношение техниката на стиха бе истински новатор. Той не само не допускаше да се изменя обикновеното уда рение на думата заради мястото и в стиха, нито пък да се кърни тя, но пръв съзнателно и със замах започна да разнообразява ритъма на своя стих и направи от ритмичното движение израз на най-дълбоко вътрешно съдържание. Яворов посочи цялото музикално богатство на българската стихотворна реч и възможностите за ритмичното освежаване на силаботоничната система. Пътят, по който Д. Дебелянов смело тръгна, бе вече проправен. Творческият период на Дебелянов се затваря между годините 1906-1916. Това е времето, когато у нас в поезията се води борба срещу реализма, приет като отживялост, и когато закъснелите отзвуци на френския символизъм си пробиват път.

За Йордан Иванов като учен писаха с компетентност сериозни представители на научната мисъл у нас по повод 100-годишнината от рождението му. Аз искам да кажа нещо за Йордан Иванов, университетския преподавател и човека, така както съм могла да го видя, и тол кова, колкото съм успяла да вникна в неговата неповторима индивидуалност. Защото той беше еднакво интересен и тогава, когато говореше от професорската катедра, и тогава, когато слезеше от нея. Еднакво интересен и твърде различен. В аудиторията Йордан Иванов влизаше винаги с бавни отмерени крачки, спокоен и вглъ бен в себе си, така както се движеше вечер по бул. „Цар Освободител" на път за кафене „Бъл гария" или „Роял“. Лекциите си четеше в наше време в старото здание на Филологическия факултет на ул. „Московска" в голямата аудитория, която гледаше към бул. „Дондуков". Често той водеше със себе си като гост някой чужденец - професор, - а като редовен слушател на лекциите си върху „Българска народна песен" професор Жорж Ато, титуляр на катедрата по френска литература у нас. Аудиторията винаги беше пълна и шумна, но когато влезеше проф. Йордан Иванов, всичко притихваше. От неговата фигура лъхаше нещо, което ни смразяваше. Дълбоката вертикална бръчка между веждите придаваше на лицето му някаква суровост, въпреки че когато заговореше, гласът му беше спокоен, дори ласкав. Страхът, който будеше у нас, ни пречеше да видим каква физическа красота имаше в неговата висока изправена фигура и продълго вато лице с немного правилни черти, но в което синьо-зелените очи и тъмните, надвиснали на орбитите вежди създаваха интересен контраст. Кой от нас можеше да предполага тогава, че сърцето на този мрачен, вглъбен в себе си човек е трептяло от най-обикновени човешки пориви. Години след като бяхме напуснали университета, в широка компания, Йордан Иванов се обърна към бивша своя студентка и каза: „Знаеш ли, че някога бях просто влюбен в тебе? Когато влезех в аудиторията и поглед нех на първия чин тази главица с бухнали тъмни коси и вперени в мене умни очи, слънце като засияваше в залата." да Но знаете ли защо ви гледах така, господин професоре? Защото ме беше страх." Дали собствено професор Йордан Иванов будеше страх у слушателите си студенти. Макар че няколко пъти вече употребих тази дума, чувствувам, че не е на място казана. Това в същност не беше страх, а по-скоро съзнание, че две несъизмерими величини идват в контакт. Ние се смирявахме може би не пред вертикалната бръчка между веждите, а пред онази енциклопедична образованост, която се разгръщаше в аудиторията. За нас Йордан Иванов беше професорът, който знаеше всичко, що се отнасяше до старобългарската литература и археология, история и фолклор. В своята област той бе учен с огромна ерудиция и непоклатими устои, към което се прибавяше завидна осведоменост във всички отрасли на човешкото знание. А обширните му познания в областта на богословието му даваха възможност да проникне във философските принципи, на които се е градял духовният живот на нашето средновековие.

Българската поезия върви в своето развитие по много неравен път. Зачената в Х в., нейният развой е прекъснат още в самото начало, за да разцъфне няколко века по-късно едва ли не внезапно. През епохата на нашето политическо възраждане, което е и културно, тя е въвлечена в общия поток на „ускореното развитие". Според Г. Д. Гачев то представлява сплав от прежни национални традиции и съвременно състояние на света" (Ускоренное развитие литературы. М., 1964. с. 6). В сгъстен вид поезията ни преминава всички моменти, през които би преминало постепенното развитие и за неимоверно кратък срок прави смайващи завоевания. Защото едно напълно уникално явление е народ, който не е имал поезия повече от осем века, изведнъж, за някакви си тридесет години да достигне връх, на какъвто застава поетичното дело на Хр. Ботев. Етапът на даскалската поезия е бързо преодолян и още в средата на XIX в. се явяват поетични творби, които доказват, че основните мъчнотии, свързани със стиховата техника, са превъзмогнати. В 1845 г. в Одеса излиза от печат баладата „Стоян и Рада“ на Найден Геров, която представлява по израза на Г. Д. Гачев пръв опит в нашата поезия да се отдели процесът на художественото творчество от разсъдъчното съчинителство". Това е и пръв опит в поезията ни да се въведе нова стихова форма. Що се отнася до сюжета, разработката му, образите, стилните особености, баладата стои близо до народното творчество. И стихът независимо от това, че се гради по друга техника, звучи като народна песен, без да крие нейната поетична сила. Като използува нашироко речника и стилните похвати на песента, Найден Геров оставя зад себе си даскалската поезия с нейния скован черковнославянски език. Живият говор влиза вече в поетичната практика, макар и обременен с груби, непоетични изрази:

Имам пред вид сбирките, печатани преди Освобождението, т. е. „Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“ и „Избавление“. „Майска китка“ няма да ни занимава, защото тя става обществено достояние много по-късно. В нея са отразени любовните трепети на един момък, който намира опора в своите ранни дирения у френските поети Милвоа, Парни, Дезожие, а и някои румънски автори, както това подробно излага П. Христофоров („Творческото развитие на Иван Вазов"). Контактът с френските и румънските поети ще остане като едно трайно и ценно достояние в поезията на Вазов и особено за формата на стиха. „Румънските поети ми дадоха после размера за много мои стихотворения" - казва поетът пред Иван Шишманов (Ив. Шишманов. „Иван Вазов", с. 33). Вазов отрано има възможност да усвои и френски език и да чете в ориги нал не само Парни и Милвоа, но и Беранже, Ламартин, Юго, под влияние на които усетът му за правилна и звучна мерена реч укрепва. „Тук чрез Горанов - казва поетът - пръв път бях запленен от френската, по-добре от музикалността на френската реч.“ Но Вазов черпи и от други източници. Даскал Партений Белчев, възпитаник на Киевската семинария, се отклонява често от урока и с патос декламира стихове от Ломоносов, Державин, Хомяков. „Руските стихове, които Белчев ни декламираше - признава Вазов, - малко ги разбирах, но обичах да ги слушам и се наслаждавах на музиката на стиха." Калоферската училищна библиотека пък му предлага истински бисери. Учителят Съйков с мъка го откъсва от любимия шкаф“, в който бъдещият поет намира Пушкин, Лермонтов, Жуковски, Фет, Некрасов, наложили по-късно печат не само на поетическото му мислене, но и на техниката на стиха. „Пушкин и Лермонтов са ми откривали тайните на стихотворството, давали са ми уроци по музиката на речта, по красотата на формите“ („За моята си черга"). Най-пряко влияние върху начеващия поет обаче упражняват домашните образци. Още като ученик в Сопотското класно училище той заучава народни песни, пее ги, като им намира „свой глас“, или ги декламира пред другарите си, а стихотворенията от „Смесна китка“ на Славейков помни до късна възраст. Христаки Павлович, Раковски, Войников са първите вдъхновители, под влияние на които се пробужда у 14-годишния юноша „поетическото въображение“ (Шишманов) и без да има и „най-малко понятие от размер“, Вазов пише песните „Крум и Никифор“ и „Преславските развалини", от които той си спомня само началото, напълно достатъчно, за да се убедим, че авторът наистина е нямал „и най-малко понятие от размер, от прозодия“. Това начало все пак е някакво далечно ехо от още неовладян поетически израз.

Стихът на Иван Вазов със своите отличителни белези бе оформен още в първите му сбирки - Пряпорец и гусла“, „Тъгите на България“, „Избавление". В основата на тяхната стихова техника лежат принципи, които са ръководни и за поетическото му творчество след Освобождението. И развоят на поета в това отношение се свежда само до пълно овладяване, усъвършенствуване и обогатяване на познатата от ранните му сбирки стихова форма, изградена под влияние на народната песен, поезията на Петко Славейков, Ботев, румънските, френските и руските поети. Този широк кръг на влияние, в който Вазов търси своето, с течение на вре мето се стеснява. Стъпил на здрава почва, поетът постепенно се освобождава от всичко, което е чуждо на творческата му природа или не отговаря на емоционалната му нагласа в момента. „Писах го в Пловдив - казва Вазов за стихотво рението „Поет и вдъхновение". - Сега виждам обаче, че съм преувеличавал в своя песимизъм. Аз трябваше тогава да хвърча, а бях паднал под влияние на Некрасова, от когото за щастие скоро се освободих. Кешки да не бях се запоз навал с неговата поезия на отрицание, разочарование и недоволство от живота. Ти знаеш, че това не ми е по природа..." (Иван Шишманов. Иван Вазов, с. 199). Що се отнася до стиховата форма, поетът отрано успява да се домогне до своя фактура, добила пълна характеристика в сбирките му след Освобождението. Вазовата стихова техника е затворена в рамките на силаботоничните размери и до известна степен размера на народната песен, която винаги го еинте ресувала живо. „Сборникът на Братя Миладинови ми беше настолна книга", казва поетът пред проф. Иван Шишманов (Иван Вазов, с. 203). Принципите на силаботоничното стихосложение бяха влезли в практиката на българските стихотворци още преди Освобождението. Петко Славейков бе постигнал вече завидни резултати. Но Вазов навлезе в тая област със сигурна стъпка и още в сб. „Пряпорец и гусла“ силаботоничните метрични форми пече лят терен, за да станат господствуващи в сб. „Избавление“ и да получат особено на поета. изящество в по-късните произведения Повърхностни наблюдения често са довеждали до извода, че Вазов е роб на метричната схема и с лекота кърни езиковия израз, за да го нагоди към нея. Това е в много малка степен вярно. Дори в предосвобожденските му сбирки случаите на изкълчване на думите и отклонение от приетите акцентни принципи заради размера не се налагат като често явление, а в сбирките след Освобож93 дението имат по-скоро характер на изключения. И изразите като: „Към селянте (вм. селяните) имах голямо желание“; „И пътникът се катри (вм. катери) без сила и без глас“; „И пълн (вм. пълен) с възторг ужасен" минават почти незабе лязано покрай неоценимото езиково богатство на Вазовия стих. Когато схемата го изисква, поетът кове форми в духа на най-чистия народноезиков стил, които крият при това богато емоционално-образно съдържание: