Книжка-4

1966 Книжка 4 Съдържание

Много негови съвременници са ни оставили портрета му: здрави плещи, брада жълтеникава като у сатир, силни юмруци, влизали понякога в дей ствие, изобщо балканска природа. А той се е утвърдил в нашата поезия като най-нежен и задушевен лирик. Чувството му блика от съкровени глъбини и се излива ту във възторжени тонове, ту в тихи слова, в копнежен зов по неосъществена, но все жадувана любов. У него напира понякога радостта, но той я спотаява грижливо поради страха от някаква фатална предопределеност. Измъчва го тъжна неувереност в себе си, която скоро, твърде скоро възспира светлите му пориви. Чувството му се излива в двой ствени гами - и в бунтовен ропот, и в безсилна жал, и в горда усмивка, и в кротко, благородно страдание. Тази негова сложна противоречивост, тази негова притихнала драматичност го отличава от Пенчо Славейков и даже от П. К. Яворов.

Кирил Христов прекара един нелек живот, един живот, изпълнен с постоянни терзания, вечна незадоволеност. Той имаше непостижими амбиции. Той се смяташе за призван духовен водач на нацията. Но след първото голямо признание, което получи през 90-те години, той с гражданското си и лично поведение ставаше все по-неприятен на литературната обще ственост. Започнаха да го оценяват пристрастно, върху него започнаха да се сипят хули и подигравки от всички страни, неговата поезия се отричаше най-рязко и безапелационно, самият той се превръщаше в обект на вестникарските антрефилета. Между човека, поведението му и неговата поезия не се правеше разлика и се отричаше безотговорно всичко на куп. Той заживя със съзнанието на охулен пророк. В неговото обществено поведение започнаха да проличават комични жестове. Колкото повече омраза и неприязън срещаше, толкова с по-голяма злост се нахвърляше върху своите съвременници, участвуваше в най-диви и безобразни вестникарски полемики и разправии, размахваше се наляво и надясно и в беса си не подбираше средства, за да докаже колко жалка и умопобъркана“ е българската интелигенция, която не може да оцени и разбере него, гения и пророка. Нищо вече не можеше да успокои израненото му честолюбие, нищо не можеше да удовлетвори студената му гордост. Душата му сякаш се покри с тръне и коприва, от устните му не слизаха думите на ледено презрение и злъч към неговите съвременници.

Крайният резултат на творческия процес е създаването на художе ствен образ, който притежава осезаема сетивновъзприемаема плът благодарение на свойствения за вида изкуство материал (думи, звуци, камък, глина, дърво, телодвижения и др.) и който започва да съществува извън творческото съзнание, което го е създало. Днес процесът на художестве ното творчество се разглежда като двуединство от своеобразно отражение на действителността и предметна, съзидателна дейност, чрез която се съ творява художественият образ като „нов предмет на обективния свят". И това двуединство се сочи като най-характерен признак на образа, по1 Теория литературы, 1962, т. 1, стр. 61 (статията на В. Кожинов). 73 средством което биха могли да бъдат обяснени всички други негови осо бености. Наистина не е възможно да се говори за художествения образ само като съдържание на съзнанието. В главата на писателя, живописеца, скулптора и т.н. съществува само замисъл, който в творческия процес бива развит и преобразуван в художествен образ - в една особена реал ност (наричана от някои теоретици „естетическа реалност"), в обект, който вече противостои на всяко естетическо съзнание, защото съществува независимо от него (в какъв смисъл и докъде, това ще бъде доизяснено по на долу). Така замисълът, трансформиран в художествен образ, получава свое собствено битие - битието на художествения образ. Последният като че ли заживява свой собствен живот (понякога с твърде променлива и странна съдба - Хамлет, Джокондата), който нерядко надхвърля векове и хилядолетия и остава безсмъртно достояние на човечеството.

Въпросът за литературните влияния върху Каравелов е сложен и интересен. Той е неразривно свързан с цялостния комплекс от проблеми за творческия път на писателя, за особеностите, мястото и значението на неговото литературно дело. Той не може да бъде правилно разбран, ако не пристъпим към него конкретно-исторически. Конкретно-историческият подход предполага проучване не само на историческия момент, но и на специфичните особености на националното развитие, на националния културен процес. Като писател Л. Каравелов се учи от творчеството на строго опреде лени автори: предимно от революционно-демократичната руска и украинска литература и от Гоголевото творчество. Революционно-демократичното направление му влияе с две свои основни тенденции, проявени, от една страна, в произведенията на писатели, които разработват публицистичния жанр в белетристиката, като Чернишевски и Херцен, а от друга страна, в произведения, които се отличават със своеобразен народностен, дори народнически патос. Най-значителна представителка на последната тенденция е украинската писателка М. Вовчок. Влиянието на М. Вовчок и Т. Шевченко върху Каравеловото творчество е особено силно, неоспоримо. Задачата на настоящата работа е да постави и изясни някои въпроси за изграждането на белетриста Каравелов, във връзка с влиянието на украинската писателка М. Вовчок, за общите тенденции в тяхното творчество и за различията помежду им.

В книжка 2 на „Литературна мисъл, год. ІХ (1965), стр. 73-99, аз изнесох част от една биографическо-психологическа анкета за Кирил Христов, която засяга някои важни моменти от вътрешната и външната история на неговото поетическо дело. Сега предлагам друга част от тази анкета, с предимно биографически данни и с бележки за срещите ми и разговорите ми с поета. Важно допълнение към този материал би образувала преписката ми с поета, в която се засягат често въпроси от биографически и психологически характер, свързани с потеклото на литературните му произведения. Анкетата ми от 1914- 1915 г., продължена и в 1921 г., се отнася главно до детинството, ученичеството и ранния период на творчеството на Христов. Колкото и кратка, тя идва да допълни свидетелствата и признанията на поета пред други лица, както и публикуваното от него по тази част в разни спомени и статии. Дневникът ми с бележки за срещи и разговори с поета не е държан последователно, но той може да има някаква стойност като непосредствено отражение на мислено и вършено от поета. Колкото бегли и случайни да са тези бележки, те биха допринесли нещо за вникване в характера и в делото на една личност, която заема значително място в литературата ни от периода между 1894 и 1944 г.

Един от най-интересните проблеми на съвременното изкуство - за неговото съотношение с науката - се налага на днешната естетика. Старата функционална връзка изку ство - общество днес вече не е загадка за никого, но във втората половина на ХХ век социално-общественият фактор наука придобива относителна тежест, каквато не е обладавал никога досега. Миналото столетие беше време на забележителен подем в областта на обществените и на естествените науки. Геният на Маркс и Енгелс преобрази философията, политическата икономия и историята, поставяйки ги на истински научни основи. Археологията също се превърна в наука. Епохалните открития на Дарвин в областта на геологията, на Менделеев - в химията, дадоха силен тласък за развитието на природните науки. След изживя ването на романтизма през втората половина на века започнаха да се очертават няколко аспекта на сближаване между художественото творчество и науката. Общото в тези аспекти беше използуването на научни процедиви в подготвителния етап, предшествуващ създаването на една творба (предимно на художествената литература). Естествено този процес беше в органическа вразка с порасналия кредит на посочените науки.

Съвременната ни литературна наука и критика вече изтъква дейци, които по значение на творческите си резултати не само се изравняват с обективната стойност на достигнатото в миналото от найзначителните наши литературни критици и историци, но сочат и едно по-високо, качествено ново идейно-естетическо развитие. Сред тях с вярно естетическо чувство и проникновеност на изследователския си талант изпъква Пантелей Зарев. Първият том от неговия нов труд „Панорама на българската литература" е начало на забележително явление в съвременната ни литературна наука. В него ярко се изявяват особеностите на метода и стила на Зарев като литературен критик и историк и изпъква убедително големият му принос в изграждането на марксическа, научна история на българската литература, ин- терпретираща литературния процес в не говата сложност и противоречивост, с оглед вътрешните му естетически зако номерности.