Книжка-1

Още в античността бе огласена истината, че всяко нещо, което се развива, става все по-сложно и по-богато. Това положение е напълно правдоподобно, когато става дума за изкуството на социалистическия реализъм. Който е следял живата литература, създавана близо половин век, и литературните дискусии напоследък, е забелязъл колко разностранно е това изкуство. То е не само метод, а и направление, то има свои стилови черти, свои жанрови форми и „, жанрови предпочитания“, които слагат отпечатък върху неговия облик. Като всяко голямо творчество, което животът изпълва със сила, отличава се с типични черти и със свои изключения". То може да се изследва и откъм поз навателна страна - характерите, които въвежда в литературата, и откъм формално-естетическа страна - набелязаните вече стилови форми, които се утвърждават все по-победоносно.

Когато говорим за старата българска литература и искаме да се домогнем до нейната същност и до истинската й стойност, срещаме се с редица предубеждения, създадени у нас в разстояние на десетилетия - и чрез училището, и чрез твърденията на отделни учени, и чрез изказ вания на авторитетни писатели. Типичен е случаят с Пенчо Славейков В своята прекрасна статия „Българската народна песен" (от 1904 г. в стремежа си да изтъкне високите художествени качества на българ ската народна поезия, Славейков дава остра отрицателна характеристика на старата литература: „Тия песни са творения на един народ, който почти до преди един век не е имал своя литература, която да го ре кламира на пазаря на световната суета. Цялата наша писменост отвъд синура на завчерашното столетие носи за права бога име българска литература, по чужденски терк кръщавана ту с тара, ту средня, ту нова. В нея няма нищо българско освен азбуката. Псалтири, молитвеници, дамаскини, - дамаскини, молитвеници и псалтири, ред по ред, като верига жерави гонени от южния вятър (от Византия), прелитат те на север към Балкана, който май не се интересува каква песен му пеят. Сегиз тогиз, за разнообразие, между тези все едни и същи книги се появява и житие на някой аршинобрад беломорски светия - постник духом - или нашенски бежанец от живота, хора като хората и грешници като грешниците, които, за чудо голямо на останалите грешници, перото на писач от техния еснаф е превърнало в светци. Днес за днес тия свети книги и жития на грешни хора имат голяма цена - най-вече за филолозите сами не бог знай какви праведници". В тая своя жестока присъда Пенчо Славейков прави единствено изключение за апокрифите - които има действително неща с дивен смисъл и поезия", но и тук неговият скептицизъм го кара да забележи, че не е още установено „какво и колко книги българско са преводи, се таи в подражания тях. Характеристиката му продължава: „Всички т на или компилации, правени от служители ническите черквата, и църковни чужди за самия народ, както са му били чужди и държав интереси, на които тези служители са посветявали своите стр. 5-6).

За разлика от малките лирични жанрове, в които животът на мислите и чувствата е всякога по-голям от непосредствените действия, романът предполага освен голямото вътрешно идейно и емоционално съдържание, овладяването и на онези сложни връзки и взаимоотношения, в които се разкрива животът на повече хора. Октомврийската революция и настъпилата революционна ситуация след нея изтласкаха на преден план живота и значението на народните маси и по-специално на работническата класа. Не случайно първият наш пролетарски роман „Блуждение“ от Б. Баров е посветен на стачните борби от началото на века. Естествено е, че революционният роман у нас се развива главно след Септемврийското въстание, като резултат на събитие, вплело живота на хиляди хора. Много пътища трябваше да извърви нашият писател-антифашист, много колебания и търсения по пътя на установяването на новите художествени ценности, за да достигне до пълнокръвното отразяване на това, което историята беше сътворила в живота. Но и в първите стъпки на антифашисткия роман се чувствуваше, че дори и тогава, когато народът не е главен герой, писателят е обърнат с лице към народа; че дори когато липсва действителният положителен герой, отношение към събитията се чувствува ново, изострено от един нов морален, идеен и естетически критерий.

В новата руска литература се набелязват цяла редица произведения, които разработват български теми, породени от братска любов и симпатии към страдащия български народ и неговите борби за освобождение. Още великият Пушкин в повестта си „Киржали“ (1834) изобразява като главен герой българин. След него А. Ф. Велтман обръща погледа си към българското средновековие - Райна Королевна боларская (1843). Но интересът към нашата родина в руската литература се разраства особено към средата на миналия век, когато след Кримската война на шето революционно-освободително движение навлезе в нова решителна фаза и се стигна до Априлското въстание - 1876 г. и Освободителната руско-турска война (1877—1878). Героичният порив на българския народ, неговите страдания и горчива робска участ намират жив отклик сред най-значителните руски писатели. Хуманистът демократ Тургенев (1860) посвети на патриотичната българска интелигенция най-известния си роман „Накануне“. По-късно, по време на жестокото потушаване на въстанието в Батак, Перущица, Брацигово и др. той написва стихотворението си „Крокет във Виндзор“ (1876 г.) - изобличителен документ за лицеме рието на аристократична Англия, допуснала нечути произволи на турците.

Въпрос: Вие сте се занимавали с творчеството на Пушкин и аз бих желал да зная, преди да пристъпя към главния предмет на разговора ни - проблема за реализма във Франция днес - кое ви е накарало да спрете вниманието си на Пушкин, този крупен писател-реалист? Отговор: Признавам, че не съм се занимавал с Пушкин, защото е образец на руския реализъм и извор (казано приблизително) на Гогол, Достоевски, Толстой, на Гончаров, на Сологуб, на Чехов, на Шолохов... Не. Занимавал съм се с творче ството на Пушкин, както и с творчеството на румънския поет Еминеску, тъй като тези поети са в моя поглед творци на езика. Руският език почва с Пушкин, румънският - с Еминеску. Но се боя, че ще надхвърля далече въпроса и ще се откъсна от главния проблем, който ни занимава - проблема за реализма (казано по-точно: съвременният френски реализъм).

Почти половината от творческата дейност на Любен Каравелов протича в Русия. И въпреки това, този голям и сложен период от неговия живот, който до голяма степен определя изграждането на неговия мироглед и характера на писателската и обществе ната му дейност, е слабо изучен, не са изяснени достатъчно връзките му с различните групи от руската интелигенция и не е установено напълно какво е публикувал той в руската преса. Ето защо ние смятаме уместен един преглед на ония произведения на писателя, напечатани за пръв път на руски език, и на критическата литература за него. Това ще ни позволи да преценим до къде е стигнало каравеловедението в Русия и задачите, които стоят пред изследователите.

Александър Геров започна да пише не така, както почват повечето млади поети. Една от първите му творби, която се появи в ученическото списание „Българска реч" - стихотворението „Приятел", беше сякаш творба на зрял автор. Поетът, тогава още ученик в гимназията, показа в „Приятел" прецизно владеене на формата, силна, точна образност, сгъстено чувство, уме ние да композира. Този наш поет ми напомня на пианист, който от първото си появяване на подиума, от първото докосване на клавишите с пръсти владее майсторството. Геров не е лирик в общоприетия смисъл на тази дума. Защото не чувството, а мисълта играе у него първенству ваща роля. Но това съвсем не значи, че Той е умозрителен, тромав автор. Мисълта у него се носи на крилата на силното чув ство, на напрегнатото вълнение. Ето защо той не премина характерния за повечето млади поети период на творческо подражание. Самобитният характер на таланта му още от първите съприкосновения с хартията развърна пред нас един офор- мен, завършен поет, който по-сетне слезе за няколко години под нивото, с което за почна. Затова пък по отношение на въл нението творчеството му представлява една многоактна драма, пълна с най-неочаквани обрати на действието, разкъсана от противоречия, трудно, мъчително во- деща читателя към спокойствието и мъдростта на последните стихотворения от „Най-хубавото".

Институтът по история на изкуството при АН СССР е взел полезната инициатива да публикува всичко научно ценно, което се появява в областта на марксистко-ленинската естетика" в последователни сборници, без предварително да групира или ограничава статиите и изследванията, а също кръга на авторите и характера на материалите, както се казва в предварителните бележки на излезлия вече първи сборник.

На 15 януари т. г. се състоя разширено заседание на научния съвет, на което се отчете работата на Института за българска литература през 1958 година. Заседанието бе открито от директора на института акад. Л. Стоянов, който в кратко слово очерта условията, при които е работил научният колектив, изискванията на нашата социалистическа действителност, задачите на работниците на идеологическия фронт. В отчетния доклад на ръководството на института, изнесен от зам. директора чл.-кор. проф. Пантелей Зарев, бяха разгледани подробно научно-изследователската и научно-организационната дейност на института, работата на отделните секции, отдели и музеи към института, въпросът за състоянието на кадрите, за материално-техническата база и т. н. Бяха набелязани и перспективите за понататъшното развитие на института с оглед той да може да обхваща и разглежда в по-голяма пълнота задачите, които стоят пред нашето литературознание.